Решение № 18635 от 05.10.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 18635 гр. София, 05.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело № 20261110113221 по описа за 2026 година

Предявени са за разглеждане два обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД.

Производството е образувано по предявени от М. Л. И. срещу СИТИ КЕШ“ ООД два обективно кумулативно съединени искове, както следва: 1/иск за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за потребителски кредит № 813256 от 14.02.2023 г., поради противоречие със закона; 2/ за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за потребителски кредит № 1010201 от 30.01.2025 г., поради противоречие със закона.

В исковата молба ищецът твърди, че на 14.02.2023 г. сключил с ответното дружество договор за потребителски кредит № 813256, по силата на който му е предоставен паричен заем в размер на 1 200 лева, която сума ищецът се задължил да върне в срок от 8 месеца, ведно с възнаградителни лихви, ГПР в размер на 47,98% и годишен лихвен процент в размер на 40,05%. Сочи, че съгласно чл.5 от договора потребителят следва в срок до 3 дни от сключването му, да осигури поръчителство от страна на трето физическо лице, което да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя или да предостави на ответното дружество банкова гаранция със съответни условия. Съгласно чл.11, в случай че потребителят не изпълни задължението си по чл. 5, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 1 079,90 лева. В ал.2 на същата разпоредба се предвижда периодично и разсрочено плащане на неустойката, заедно с погасителните вноски, като размерът на претендираната месечна вноска, към която е добавена неустойката, е 313 лева. Ищецът твърди още, че на 1

30.01.2024 г. сключил втори договор за кредит с ответното дружество – договор за потребителски кредит № 1010201, по силата на който се предоставя заемна сума в размер на 1 400 лева, която сума ищецът следвало да върне в срок от 8 месеца, ведно с възнаградителни лихви, ГПР в размер на 54,77% и годишен лихвен процент в размер на 44,5%. Поддържа, че макар в този договор да е посочено, че цялата главница в размер на 1 400 лв. е получена в брой, то в действителност се касае за рефинансиране на задължения по първия горепосочен договор, като ищецът е получил единствено сумата от 378,00 лева. Сочи, че във втория договор са налице идентични с посочените по-горе клаузи за предоставяне на обезпечение и неустойка за неизпълнение на задължение за представяне на обезпечение, като същата в случая е в размер на 1 220,69 лева. Така размерът на претендираната месечна вноска по втория договор, към която е добавена неустойката възлиза на 367 лева. Ищецът поддържа, че в договорите е посочен ГПР, без да е предоставена информация какви компоненти включва. Излагат се и доводи, че от предвидената в двата договора неустойка ставало ясно, че заплащането не преследва същинските за една неустойка цели. Аргументи в подкрепа на предходното са изискването за предоставяне на обезпечение под формата на поръчителство, съдържащо множество ограничения, които правят изпълнението на задължението практически невъзможно. Като се отчете и заложеният срок за предоставяне на посочените обезпечения и се вземе предвид сложността и разходите по осигуряване на съответните обезпечения, се установявало, че ответното дружество изначално е целяло да постави пред ищеца неизпълнимо задължение и да натовари последната със заплащането на допълнителните суми. Отделно от предходното, от обстоятелството, че общият размер на неустойката е разсрочен във времето показва, че ответното дружество цели да си осигури допълнително възнаграждение вместо да обезпечи или обезщети претърпени вреди. Счита, че посочените в исковата молба пороци обуславят недействителността на двата договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради което моли за уважаване на предявените искове.

В подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор от ответното дружество се изразява становище за недопустимост, а по същество – за неоснователност на предявените искове. Оспорват се твърденията на ищеца, че договорът страда от посочените в исковата молба пороци. Излага подробни аргументи относно това, че уговорената неустойка не следва да е включена в размера на ГПР, както и че същата не противоречи на закона и добрите нрави. Счита, че е налице индивидуално договаряне с ищеца относно процесните клаузи. Освен това ищецът е могъл в срок от 14 дни от сключването на договора да упражни правото си на отказ от същия. Сочи, че при сключване на договора за кредит ищецът не е представил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, като кредиторът е направил предварителна оценка на вредите от липсата на такова обезпечение в хипотеза на несъбираемост на вземането, калкулирайки ги в договорна 2 неустойка, като е дал възможност на кредитополучателя в допълнителен срок да предостави обезпечение и съответно да не заплаща договорената неустойка. Сочи, че не е налице неизпълнение на изискването на посочените хипотези на чл. 11, ал. 1 ЗПК.

Сочи, че ищецът е сключил множество договори, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредставяне на обезпечение по кредита. Намира, че не са налице пороци при посочването на ГПР в договора. Признава факта, че в изчисляване на ГПР не е включен размерът на неустойка, но счита, че невключването е законосъобразно и не противоречи на закона. По изложените в отговора доводи се иска отхвърляне на исковите претенции и присъждане на разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за установено следното от фактическа страна:

Между страните не се спори, поради което с доклада по делото, обявен за окончателен в първото отрито съдебно заседание, съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ищцата и ответника са страни по процесните два договора - договор за потребителски кредит № 813256 от 14.02.2023 г. и договор за потребителски кредит № 1010201 от 30.01.2025 г.

Видно от приетия като доказателство по делото договор за потребителски кредит № 813256 от 14.02.2023 г. е, че уговорената заемна сума е 1200 лв., при фиксиран лихвен процент от 40,05 %, ГПР – 47,98%, с дата на последно плащане – 16.10.2023 г. Съгласно клаузата на чл.5 от договора страните са уговорили, че заемателят поема задължение в тридневен срок от сключване на договора да представи обезпечение – поръчител или банкова гаранция. Съгласно чл.11, ал.1 от договора за неизпълнение на това задължение заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 1079,00 лева, която ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.

Видно от приетия като доказателство по делото договор за потребителски кредит № 1010201 от 30.01.2025 г. е, че уговорената заемна сума е 1400 лв., при фиксиран лихвен процент от 44,5 %, ГПР – 54,77%, с дата на последно плащане – 30.09.2024 г. Аналогична е клаузата на чл.5 от договора, съгласно която заемателят поема задължение в тридневен срок от сключване на договора да представи обезпечение – поръчител или банкова гаранция. Съгласно чл.11, ал.1 от договора за неизпълнение на това задължение заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 1220,69 лева, която ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.

Други относими и допустими доказателства не са представени.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Налице е интерес от предявените установителни искове за нищожност на 3 сключените между страните за потребителски кредит, доколкото ищецът се стреми да установи нищожност на договор, от който произтича вземане на ответното дружество.

За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.

В конкретния случай сключване и получаването на сумата по кредита е било обвързано от предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя. Възлагането в тежест на заемателя в срок до три дни от сключване на договора да представи на заемодателя обезпечение – чрез поръчител, който да отговаря на точно определени условия налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя дали да предостави обезпечение и какво да бъде то. Поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл.19, ал.4 ЗПК.

В подкрепа на тези изводи е и обстоятелството, че самият кредитор изначално разсрочва вземането за „неустойка”. Предходното обуславя извод, че кредиторът очаква, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Тази неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски и мораторната лихва към тях, не се намира в никакво съотношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на заемателя да върне заетата сума, като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Не на последно място включена по този начин в договора, тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя.

Следва да се отбележи още, че изискване на обезпечение на задължение с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на определени 4 изисквания създаващи значителни затруднения за изпълнението им, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката от договора. Именно възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата за неустойка от договора въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението тъй като е почти съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля и ограничението в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне ГПР.

В допълнение на горните аргументи за нищожност на неустойката, за неизпълнение на договорно задължение съдът намира за необходимо да посочи, че добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по смисъла на чл.143 ЗЗП е пряко свързано с пояснението, че недобросъвестността следва да бъде разгледана с оглед правните й последици – постигане на значително неравновесие между правата на търговеца и на потребителя. /в този смисъл е решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т.д. № 1777/2015 г., I т.о. на ВКС/. Тази несъразмерност е значителна, когато е налице съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността им да упражнят своите права за защита по договора. В конкретния случай, от начина по който е уредено задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения. Това е така, защото, от една страна, това задължение не е определено от кредитора, като предварително условие за сключване на договора, в какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга - изискванията към поръчителя са многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи в определения тридневен срок информация. Изискванията свързани с кредитната история на поръчителя и данните за това има ли сключени други кредити също е свързано със затруднения.