Решение № 788 от 05.02.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 788 гр. София, 05.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Мила Г. Димова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Темислав М. Димитров Въззивно гражданско дело № 20251100512376 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба на ПОДЕЛЕНИЕ П. П.

СОФИЯ към „БДЖ-П. превози“ ЕООД срещу решение № 14204/22.07.2025 г. по гр.д. № 46129/2024 г. по описа на СРС, 75 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя иск с правно основание чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждането на ответника Д. А. А. да заплати в полза на ищеца сумата в размер на 1933,52 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на задължение по договор за повишаване на квалификация по професия „локомотивен машинист“ № 7/15.02.2021 г.

Жалбоподателят – П. П. П. СОФИЯ към

„БДЖ-П. превози“ ЕООД, твърди, че решението е неправилно. Сочи, че са налице предпоставките за присъждане на претендираната неустойка, доколкото работникът не е спазил задължението си да работи при същия работодател в определяния срок след придобиване на квалификацията по договора, сключен между страните. Ето защо, моли обжалваното решение да бъде отменено и искът да бъде уважен. Претендира разноските.

Ответникът по жалбата – Д. А. А. (представляван от особен представител), 1 оспорва жалбата, като счита, че обжалваното решение е правилно и моли същото да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Първоинстанционният съд е бил сезиран от ПОДЕЛЕНИЕ П.

П. СОФИЯ към „БДЖ-П. превози“ ЕООД с осъдителен иск с правно основание чл. чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждането на ответника Д.

А. А. да заплати в полза на ищеца сумата в размер на 1933,52 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на задължение по договор за повишаване на квалификация по професия „локомотивен машинист“ № 7/15.02.2021 г.

Ищецът - П. П. П. СОФИЯ към „БДЖПътнически превози“ ЕООД, твърди, че между страните е било налице трудово правоотношение, като ответникът Д. А. А. е заемал длъжността „Помощникмашинист, локомотивен“. Сочи, че между страните е сключен договор № 7/15.02.2021 г. за повишаване на квалификацията по професия „Локомотивен машинист серии 43, 44 и 45 – 0004“. Твърди, че по силата на посочения договор ответникът дължи неустойка на работодателя (ищец), в случай че не спази задължението си да работи три години след успешно завършване на обучението си, като размерът на неустойката възлиза на изразходваните за неговото обучение средства. Сочи, че с предизвестие, вх.

№ 93-01-204/28.07.2021 г. работникът е прекратил едностранно трудовото си правоотношение на основание чл. 326, ал. 1 КТ, поради което дължи неустойка по т. 12 от договора за повишаване на квалификацията, която възлиза на сумата в размер на 1933,52 лв. Ето защо, предявява посочения по-горе осъдителен иск.

С обжалваното решение искът е отхвърлен изцяло.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество същото е ПРАВИЛНО. Решението на СРС съдържа подробни мотиви във връзка с неоснователността на претенцията, които настоящата съдебна инстанция споделя и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.

В допълнение и с оглед аргументите за неправилност на решение, изложени във въззивната жалба, въззивният съд намира следното от фактическа и правна страна:

На основание чл. 234, ал. 1 КТ, страните по трудовото правоотношение могат да сключат договор за повишаване на квалификацията на работника или служителя или за придобиване на квалификация по друга професия или специалност (преквалификация). Съгласно чл. 234, ал. 3 КТ, с договора по ал. 1 страните могат да уговарят: задължение на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, но за не повече от 5 години; отговорност при незавършване на 2 обучението, както и при неизпълнение на задълженията по предходната точка.

Не се спори по делото, че страните са били в трудово правоотношение, като ответникът е заемал длъжността „Помощник-машинист, локомотивен“ при ПОДЕЛЕНИЕ П. П. СОФИЯ към „БДЖ-П. превози“

ЕООД.

Съгласно договор за придобиване на професионална квалификация № 7/15.02.2021 г., сключен между страните, работодателят е възложил, а работникът е приел да бъде включен в курс за придобиване на професионална квалификация и правоспособност „Локомотивен машинист на електрически локомотиви серия 43-000, 44-000, 45-000“, организиран от Център за професионално обучение „БДЖ“, по одобрен учебен план и график на учебните занятия. На основание т. 2 и т. 3 от договора, продължителността на обучението по теория и учебна практика е от 15.02.2021 г. до 07.04.2021 г., вкл., а производствената практика започва от 08.04.2021 г. – 240 часа като второ лице „Локомотивен машинист на електрически локомотиви 43000, 44-000, 45-000“. Курсът на обучение ще завърши с изпит за професионална квалификация и изпит за правоспособност по теория и практика след приключване на производствения стаж.

Съгласно т. 8 от договора, след успешно завършване на обучението работникът се задължава да работи при работодателя на длъжността за срок от 3 години с оглед придобитата правоспособност „Локомотивен машинист на електрически локомотиви 43-000, 44-000, 45-000“. В т. 12 от договора е предвидена санкция за неизпълнение на задължението по т. 8, а именно – работникът дължи да възстанови на работодателя изразходваните за неговото обучение средства, включващи стойността на курса, такси за изпити и удостоверение, съгласно справка от ЦПО „БДЖ“, и допълнителни разходи, в т.ч. за платен служебен отпуск, изплатени допълнителни възнаграждения за обучението по време на производствения стаж, съразмерно на неотработения срок по т.

8 от договора. Работникът дължи неустойка в размер на 10 % от стойността на дължимата за възстановяване сума, в случаите когато трудовия му договор бъде прекратен преди изтичане на срока на основани чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, чл. 330, ал. 1 и ал. 2, т. 1 и т. 6 КТ, 326, ал. 1 КТ, 327, т. 2, т. 3 и т. 6 КТ.

По делото, включително и във въззивното производство, не са ангажирани други доказателства, от които при условията на пълно и главно доказване да се установяват предпоставките за дължимост на претендираната неустойка. Не се установява от доказателствата по делото, че въобще работникът е взел участие в курса за повишаване на неговата квалификация, за който е сключен процесният договор, както и че работодателят му е разрешил ползването на служебен платен годишен отпуск. Също така, липсват каквито и да е доказателства, че работникът е завършил посочения курс успешно, като е придобил правоспособност „Локомотивен машинист 3 на електрически локомотиви 43-000, 44-000, 45-000“. Следователно, с оглед събраните доказателства се налага извод, че изобщо не е възникнало задължението за работника, предвидено в т. 8 от договора, да работи при работодателя на длъжността за срок от 3 години с оглед придобитата правоспособност „Локомотивен машинист на електрически локомотиви 43-000, 44-000, 45-000“, доколкото същото е обвързано с провеждане и успешно завършване на обучението във връзка със сключения договор, за което липсват данни по делото.

Доказването на всички тези обстоятелства е в тежест на ищеца, като, предвид липсата на надлежни доказателства, следва да се приеме, че тежестта на доказване не е изпълнена и за целите на процеса същите не са се осъществили. Във въззивната жалба е посочено, че първоинстанционният съд е приел за недоказано провеждането на курса на обучение на работника, без да е събрал доказателства затова. В тази връзка следва да се посочи, че нито първоинстанционният съд, нито въззивният съд събират служебно доказателства за възложените в доказателствена тежест на страните факти и обстоятелства, без да са направени съответни доказателствени искания от страната в процеса, в чиято тежест е доказването им.

Единственото допълнително доказателство, извън цитираните по-горе, е приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза. Съгласно заключението на същата, размерът на изразходваните средства за обучението на работника е 2822,54 лв., от която сума стойността на курса е 582,31 лв., а размерът на ползвания служебен отпуск е 2240,23 лв. Същата обаче е оспорена от процесуалния представител на ответника, като съгласно поясненията на вещото лице заключението е изготвено по данни, предоставени от работодателя. Доколкото по делото липсват доказателства както за фактическото ползване на платен служебен отпуск от страна на работника във връзка с участието му в курс за повишаване на квалификация, така и за извършването на посочените от вещото лице разходи от страна на работодателя, то съдебносчетоводната експертиза не следва да бъде кредитирана за доказване на тези обстоятелства, тъй като изводите на вещото лице не се подкрепят от събраните по делото доказателства.

Само за пълнота следва да се посочи, че при тълкуване на т. 12 от процесния договор за повишаван на квалификацията следва извод, че санкцията за неизпълнение на т. 8, в случай на прекратяване на трудовия договор на основание чл. 326, ал. 1 КТ, е неустойка в размер на 10 % от стойността на дължимата за възстановяване сума.

Съгласно приложената към исковата молба справка, изготвена от работодателя, претендираните от последния разходи във връзка с обучението на работника са в размер на 2538,46 лв., т.е. дължимата неустойка е 10 % от посочената сума, или 253,85 лв., като работодателят е удържал от работника по ведомост за месец септември сумата в размер на 604,94 лв. за погасяване на това задължение. Следователно, 4 неустойката по т. 12 от договора е погасена преди подаване на исковата молба и на това основание същата се явява недължима.

Във връзка с изложеното въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение – правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

По разноските:

При този изход на спора право на разноски по производството има само ответникът по жалбата, но същият не е прендирал такива, поради което не следва да се ангажира отговорността на въззивника по чл. 78, ал. 3 ГПК.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 14204/22.07.2025 г. по гр.д. № 46129/2024 г. по описа на СРС, 75 състав.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5