Решение № 5796 от 29.07.2019, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№

……………….

София,

29.07.2019 г.

В ИМЕТО

НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ

СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ

„В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на единадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЗЛАТКА ЧОЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: мл. съдия

КРИСИМИР МАЗГАЛОВ

АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 14928 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на Д.А.Л. срещу Решение № 457434/24.07.2018 по гр. дело № 32516/2016 г. на Софийския районен съд, 87. състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от въззивника искове за осъждане на М.В.Р. да му плати сумите от 566, 09 лева – възнаграждение за извънреден труд за официални празници за периода от 01.04.2013 г. до 30.06.2014 г., както и на 22.09.2014 г., ведно със законна лихва; от 132, 24 лева – законна лихва за забава за плащане на последната посочена сума за периода от 01.07.2013 г. до 20.05.2016 г.; от 192 лева – възнаграждение за нощен труд за периода от 01.04.2013 г. до 30.06.2014 г., ведно със законната лихва; от 45, 72 лева – законна лихва за забава за плащане на последната посочена сума за периода от 01.07.2013 г. до 20.05.2016 г.; от 409, 33 лева – възнаграждение за извънреден труд, получено вследствие на приравняване на нощния труд към дневен с коефициент

1, 143 за периода от 01.04.2013 г. до 30.06.2014 г., ведно със законната лихва, както и от 83, 67 лева – законна лихва за забава за плащане на последната посочена сума за периода от 01.07.2013 г. до 20.05.2016 г.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Твърди се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че в разпоредбата на чл. 202, ал. 1 ЗМВР (отм.) изчерпателно са изброени възнагражденията, които се полагат на служителите в министерството, като се застъпва тезата, че поради липса на изрична уредба на надбавките за нощен и извънреден труд, същите се уреждат по общите правила на основание чл. 202, ал. 5 ЗМВР (отм.). Сочи се, че в тази част уредбата на отменения ЗМВР не е изрична и празнотата в закона следва да се запълни чрез прилагане на общите правила на Закона за държавния служител и Кодекса на труда. Сочи се, че нощният и извънредният труд имат негативни последици върху здравето на служителите, поради което следва да се заплащат независимо от вида на полагания труд.

Излагат се доводи, че допълнителното заплащане на нощния труд е залегнало и в международни актове, по които България е страна – Европейската социална харта и Международния пакт за икономически, социални и културни права. Твърди се, че застъпеното от първоинстанционния съд становище допуска неравното третиране на различните видове работници според професията им. Иска се уважаване на предявените искове. Претендират се разноски.

Не е постъпил е отговор на жалбата от въззиваемата страна – М.В.Р..

Пред въззивната съдебна инстанция е допуснато уточнение на иска с цел отстраняване на нередовностите на исковата молба. С оглед направените от въззивника Л. изявления следва да се приеме, че за посочените от него периоди същият претендира, че е бил дежурен по 24 часа на пет официални празника в процесния период (или общо 120 часа), че е положил общо 768 часа нощен труд за процесния период (първите подточки от исковите претенции на лист 10 и 11 от първоинстанционното дело, като за това се съди по умножението на броя часове по 0, 25 лева, което дава посочената в съответната въвеждаща част на описанието сума за нощен труд), и че иска компенсиране на 109 часа извънреден труд, получени след приравняване на положен нощен към дневен труд за процесния период (същите се установяват след събиране на всички часове, посочени във вторите подточки на лист 10 и 11 от първоинстанционното дело). Следователно нередовностите на исковата молба са отстранени пред въззивната съдебна инстанция.

Първоинстанционният съд е приел, че между страните е съществувало трудово правоотношение, като въззивникът Л. е заемал длъжността „разузнавач IV степен“ в група „Дежурна част – СИРЕНЕ“ в дирекция „Международно оперативно сътрудничество“ към МВР, и е работил при сумарно изчисляване на работното време на смени по 24 часа. Съдът е приел, че за периода от 01.04.2013 г. до 30.06.2014 г. е липсвало законово основание за заплащане на положен от въззивника Л. извънреден и нощен труд, тъй като допълнителните възнаграждения на полицейските служители били изчерпателно изброени в чл. 202, ал. 1 ЗМВР (отм.), а същата разпоредба не предвиждала възнаграждения за нощен и извънреден труд. Поради това не са изложени и мотиви относно това дали в периода е положен извънреден или нощен труд и на кои дати. Исковете за присъждане на възнаграждение, за които е налице обжалване пред настоящата инстанция, са отхвърлени, а като акцесорни са отхвърлени и исковете за законна лихва за забава.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо. Същото е постановено срещу М.В.Р. като работодател на въззивника Л., тъй като същият е работил в дирекция „„Международно оперативно сътрудничество“, която няма самостоятелна правосубектност нито съгласно чл. 37, ал. 2 от сега действащия ЗМВР (2014 г.), нито съгласно правилата на чл. 10, ал.

2; чл. 13б; чл. 14, ал. 2; чл. 16, ал. 2; чл. 16, ал. 4; чл. 17, ал. 2; чл. 18, ал. 3 и чл. 52о ЗМВР (2006 г., отм.), действал към исковия период.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Тъй като първоинстанционният съд не е формулирал фактически изводи относно положения от въззивника Л. извънреден и нощен труд и в жалбата са наведени оплаквания за присъждане на възнаграждения именно за положен такъв труд, то настоящият съдебен състав дължи произнасяне относно това дали и за какви часове в процесния период до 30.06.2014 г. въззивникът Л. е полагал труда, за който иска компенсация.

По делото са представени неоспорени справки за положения труд от служителите в сектор „ЕОЦ“ с изх. №№ А-15496/01.07.2013 г. (на лист 96 – 97 от първоинстанционното дело); А-23253/02.10.2013 г. (на лист 102 – 103 от първоинстанционното дело); А-330/03.01.2014 г. (на лист 108 – 109 от първоинстанционното дело); А-8421/02.04.2014 г. (на лист 114 – 115 от първоинстанционното дело); А-16581/02.07.2014 г. (на лист 119 – 120 от първоинстанционното дело). От същите се установява, че за периода 01.04.2013 г. до 30.06.2013 г. въззивникът Л. е положил 64 часа извънреден труд; за периода 01.07.2013 г. до 30.09.2013 г. – 64 часа извънреден труд; за периода 01.10.2013 г. до 31.12.2013 г. – 72 часа извънреден труд; за периода 01.01.2014 г. до 31.03.2014 г. – 40 часа извънреден труд, и за периода 01.04.2014 г. до 30.06.2014 г. – 72 часа извънреден труд. По делото са представени (на лист 91 – 122 от първоинстанционното дело) и работните графици на въззивника Л. за процесния период, които също не са оспорени от страните по делото. Посочените по-горе документи съставляват признание на обстоятелствата за отработените от въззивника Л. часове, извършени от работодателя му – М.В.Р., като въззиваема страна по делото. Поради направеното признание и липса на други доказателства относно това обстоятелство по делото съдът приема съгласно правилото на чл. 175 ГПК за установена продължителността на изработените от въззивника Л. часове в този период, които представляват извънреден труд,.

Налице са и представени платежни бележки за възнаграждението на въззивника Л. за месец юни 2013 г. (на лист 72 от първоинстанционното дело), според която на въззивника са изплатени 395, 98 лева за извънреден труд за периода след 01.04.2013 г.; за месец септември 2013 г. (на лист 75 от първоинстанционното дело) – изплатени 410, 71 лева за извънреден труд за тримесечието; за месец октомври 2013 г. (на лист 76 от първоинстанционното дело) – изплатени 410, 71 лева за извънреден труд за тримесечието; за месец декември 2013 г. (на лист 78 от първоинстанционното дело) – изплатени 410, 71 лева за извънреден труд за тримесечието; за месец март 2014 г. (на лист 81 от първоинстанционното дело) – изплатени 362, 81 лева за извънреден труд за тримесечието, и за месец юни 2014 г. (на лист 84 от първоинстанционното дело) – изплатени 453, 51 лева за извънреден труд за тримесечието.

Продължителността на положения от въззивника Л. труд е установена въз основа на описаните по-горе документи от назначеното по делото вещо лице – счетоводител, в заключението му, прието в откритото заседание от 13.12.2017 г. без възражения от страните (на лист 226 от първоинстанционното дело). Настоящият съдебен състав кредитира заключението като логично, обосновано и съответстващо на приложените по делото писмени доказателства. В точка 7 от заключението (на лист 212 от първоинстанционното дело) е установено, че за периода 01.04.2013 г. – 30.06.2014 г. въззивникът Л. е положил 768 часа нощен труд. Съгласно т. 4 от заключението на вещото лице (на лист 211 от първоинстанционното дело) общо положеният от въззивника Л. извънреден труд е с продължителност от 328 часа, като от тях за 240 часа е заплатено възнаграждение в размер на 2 033, 72 лева (като е следвало да бъдат платени 2 032 лева, а 1, 72 лева са надплатени), а за 88 часа въззивникът е компенсиран с платен отпуск по реда на чл. 211, ал. 5 ЗМВР (отм.), който е следвало да се ползва през 2013 г. (8 дена) и 2014 г. (3 дена).

Съгласно т. 8 от заключението на вещото лице (на лист 213 от първоинстанционното дело) по представените от въззиваемия – МВР – документи въззивникът Л. е работил 87 часа на официални празници за периода 01.04.2013 г.

– 30.06.2014 г.

Съгласно заключението на вещото лице (на лист 196 от първоинстанционното дело) законната лихва върху претендираните от въззивника Л. суми възлиза на

140, 15 лева за претенцията за заплащане на труда в официални празници (при иск с главница 566, 09 лева) и на 45, 72 лева за претенцията за заплащане на нощен труд в размер на 129 лева.

При тези изводи за положения от въззивника труд настоящият съдебен състав приема следното от правна страна:

Неправилни са аргументите на първоинстанционния съд, че на служителите в М.В.Р. за периода преди месец септември 2014 г. не са се дължали възнаграждения за нощен труд и за извънреден труд по време на официални празници. Правилно е възприетото във въззивната жалба становище, че разпоредбата на чл. 202, ал. 1 ЗМВР (2006 г., отм.) не изброява изчерпателно допълнителните възнаграждения, които служителите в министерството имат право да получават, като изрично е предвидено в текста на чл. 202, ал. 5 ЗМВР (2006 г., отм.), че на служителите могат да се изплащат и други допълнителни възнаграждения, предвидени в съответни нормативни актове. Такъв нормативен акт е и общият закон, уреждащ държавната служба – Закона за държавния служител, който в своя чл. 67, ал. 7, предвижда право на държавните служители да получават допълнително възнаграждение за нощен труд (чл. 67, ал. 7, т. 1 ЗДСл) и за работа през официални празници (чл. 67, ал. 7, т. 3 ЗДСл). Това тълкуване на закона съответства на международните задължения на Република България да не допуска дискриминация на едни служители спрямо други само според вида на извършваната от тях работа и мястото на полагане на същата, а и на правото на Европейския съюз. Според чл. 7, точка „а“, подточка i от Международния пак за икономически, социални и културни права (в сила за България от 23.03.1976 г.) се забранява неравното третиране на еднакъв вид труд, а съгласно чл. 2, т. 7 от Европейската социална харта нощният труд следва да дава право на работниците на специфични мерки за компенсация. Правилата на ЗМВР (2006 г., отм.) следва да се тълкуват в светлината на тези принципи, както и на общата забрана за дискриминация по признак „обществено положение“, установена в чл. 6, ал. 2 от Конституцията, като се приеме, че и полицейските служители имат право на заплащане на нощния и извънредния труд.