Определение № 2990 от 13.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2990 гр. София, 13.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Розинела Янчева като разгледа докладваното от Здравка Първанова Касационно гражданско дело № 20238002102772 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 1503/1439 от 13.04.2023 г. на „ЗОРА-АГРО“ ООД, гр. Вълчедръм, подадена чрез управителя Б. Б., приподписана от адвокат Н. А., и касационна жалба вх. № 1653/1580 от 27.04.2023 г. на „Стамови 2016“ ООД, подадена чрез адвокат С. П., срещу въззивно решение № 82/13.03.2023 г. по в. гр.д. № 440/2022 г. на Окръжен съд - Монтана.

В касационните жалби се поддържа, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на „ЗОРА-АГРО“ ООД се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите относно приложението на разпоредбата на чл. 3, ал. 4 ЗАЗ и дали е допустимо отделна правна норма от специалния закон да се явява не специална спрямо правна норма от общ закон, и оттам непротивопоставима на друга правна норма от общия закон.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на „Стамови 2016“ ООД се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК и чл. 280, ал. 1, т.

1 ГПК по следните въпроси: 1. Възниква ли право на обезщетение за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, когато ищецът е разполагал с друг иск по отношение на лицето, за което твърди, че се е обогатило неоснователно за негова сметка; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими към спора доказателства, да обоснове защо приема едни доказателства за относими, а други – не, както и да обсъди събраните относими и допустими доказателства, възражения и доводи на страните в тяхната взаимна връзка; 3.

1

Може ли с решението си въззивната инстанция да възложи в доказателствена тежест на другата страна установяването на правнорелевантен факт, който първоинстанционният съд е указал, че подлежи на установяване от насрещната страна, без предварително да уведоми страните за становището си как се разпределя доказателствената тежест за подлежащия на доказване факт, без да им предостави възможност да изразят становище и без да даде указания за ангажиране на доказателства; Ответникът по касация – К. Л. Е.,гр. В., чрез процесуалния си представител адвокат Й. К., е подал писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в които твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подадените касационни жалби, като оспорва жалбите и по същество. Моли да се присъдят сторените в настоящото производство разноски.

Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С обжалваното решение е отменено решение № 310/21.10.2022 г. по гр. д. № 1041/2021 г. по описа на Районен съд – Лом, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от К. Л.

Е. искове с правно основание чл. 93 ЗС за заплащане на суми, представляващи обезщетение за стойността на добивите от ниви с идентификатори *** и *** по КККР на [населено място] за стопанските години от 2016/2017 до 2019/2020 срещу ответниците „Стамови 2016“ ЕООД за сумата 11 129,67 лв и „Зора-Агро“ ООД за сумата от 5209,39 лв., както и предявеният при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 93 ЗС срещу И. Н. С. за сумата 16 339,07 лв., представляваща обезщетение за стойността на добивите от гореописаните ниви за същия период. Вместо него е постановено друго, с което ответниците „Стамови 2016“ ЕООД и „Зора-Агро“ ООД са осъдени да заплатят на К. Е. сумите от съответно 11 129, 67 лева, представляваща стойността на добивите от процесния имот с идентификатор *** и 5209,39 лева, представляваща стойността на добивите от процесния имот с идентификатор *** за стопанските години 2016/2017, 2017/2018, 2018/2019 и 2019/2020.

Въззивният съд е приел за установено, че Г. Н. Р., починал на 10.05.1936 г., е бил наследен от двамата си сина: Б. Г. Р., починал на 20.12.1958 г., и Ц. Г. Р., починал на 17.01.1969 г., съответно от техните наследници по закон. Ищецът - К. Л. Е. е наследник на общия наследодател от коляното на К. Ц. Е. /син на Ц. Е./, а В. В. Р. е наследник на общия наследодател от коляното на Б. Р.. С решение от 1995 г. на Поземлена комисия – гр.

Вълчедръм на наследниците на Г. Р. са възстановени три земеделски имота. От представените по делото писмени доказателства съдът приел, че ищецът К. Л. Е. е придобил собствеността върху общо 86/216 ид. ч. от процесните земеделски имоти въз основа на договор за покупко-продажба за 1/72 ид. ч. от Н. Ю. Т. и К. В. Т. и по наследство от неговия баща Л. К. Е., който на свой ред е придобил по наследство 1/24 ид. ч. от своя наследодател Г. Р. и въз основа на договори за покупко-продажба за 1/24 ид. ч. от В. Г. Р., за 1/24 ид. ч. от Р. Х. Х. и Ц. Х. А., за 1/18 ид. ч. от Н. Д. Й., Е. К. Г. и И. К. Г., за 11/216 ид. ч. от Ц. С. К., Р.

В. Т. и Г. Й. Л., за 1/36 ид. ч. от А. Л. Ч. и К. Л. Г., за 1/12 ид. ч. от Х. Г. Х. и за 1/24 ид. ч. от 2

В. Б. Р.. По делото са представени и два договора за аренда на земеделска земя, с които съсобственикът В. В. Р. е отдал под аренда на ответника И. С. процесните ниви от 60 829 кв.м. и 121 750 кв.м., представляващи поземлени имоти с идентификатори *** и ***, за срок от 10 стопански години, считано съответно от 01.10.2011 г., на цена 15 лв./дка за ПИ *** и от 01.10.2013 г. на цена 10 лв./дка за ПИ ***. И в двата договора изрично е предвидено правото на арендатора да преарендова имота на трети лица без писменото съгласие на собственика на нивите. Пред съда са представени и множество договори за наем, с които ответникът И. С. е отдал под наем процесните имоти на другите двама ответници „ЗораАгро“ ООД и „Стамови 2016“ ЕООД. С нотариална покана от 02.03.2020 г. осем от съсобствениците на процесните имоти: Л. Е., И. Е., Х. Е., С. Г., И. Г., М. Е., Й. Е. и Е. Е., са уведомили аредантора И. С., Ю. С., „Стамови 2016“ ЕООД и „Зора-агро“ ООД, че като собственици, притежаващи общо 119/216 ид.ч. или 55,09 % от двете ниви, са сключили за тях договор за аренда на земеделска земя от 21.02.2020 г., с арендатора Л. К. Е., в качеството му на земеделски производител, и са ги поканили да освободят и предадат владението върху земите в двуседмичен срок от получаването на поканата, както и да им заплатят в двуседмичен срок от поканата парично обезщетение от 119/216 ид. ч. или 55,09% от добивите от нивите, равняващо се на сумата от 100 544 лв. за периода от стопанската 2013/2014 г. до момента на връчване на поканата. От представените извлечения от сметки съдът е установил, че на 03.02.2021 г. „Стамови 2016“ ЕООД е превело по банков път на К.

Е. сумата 4210 лв. – рента за 2019/2020 г. за 70, 150 кв.м. в землището на [населено място], част от имотите с индентификатор *** и ***. Сумата е върната обратно на „Стамови 2016“ ЕООД. За установяване на пазарната стойност на добивите на съответните зърнени култури от процесните ниви по делото е назначена и агротехническа експертиза. От заключението се установява, че тази стойност за стопанските години от 2016/2017 до 2019/2020 за „Зораагро“ ООД е 5209, 39 лева, а за „Стамови 2016“ ЕООД – 11 129,67 лева. При тези фактически данни и съобразявайки разпоредбата на чл. 3, ал. 4 ЗАЗ в редакцията си към момента на сключване на договорите, съдът е приел, че когато договорът за аренда е сключен само от някои от съсобствениците на земеделската земя, отношенията помежду им се уреждат съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС. Съдът е посочил, че нормата не е специална и не изключва приложението на чл. 32, ал. 1 от ЗС, според който общата вещ се използва и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ. Поради това и съгласно установената съдебна практика, съдът е приел, че ако съсобственик, сключил договор за аренда, не притежава повече от половината от вещта, този договор е непротивопоставим на останалите съсобственици, освен ако са го приели изрично или мълчаливо. Посочен за безспорен по делото е фактът, че съсобственикът В. В. Р. е отдал изцяло двата процесни имота, без да притежава повече от половината идеални части, поради което сключените от него договори за аренда са непротивопоставими както на ищеца К. Е., така и на останалите съсобственици на процесните имоти. Прието е още, че съгласно ТР № 85/02.12.1968 г. по гр.д. № 149/1968 г., ОСГК на ВС, отношенията на държател със собственика по отношение на добивите, получени от имота, се уреждат в съответствие с договора между тях, а при липса на договор – съобразно разпоредбата на чл. 93 ЗС. За 3 неприложима е приета нормата на чл. 17, ал. 1 ЗАЗ, която предвижда, че наследниците, съответно правоприемниците, заместват арендатора като страна в договора за аренда, тъй като наследодателят на К. Е. е закупил идеалните части от имотите от В. Г. Р., докато договорите за аренда са сключени от В. В. Р.. С оглед така приетото и съобразно определената от агротехническата експертиза пазарна стойност на добивите от процесните ниви, съдът е отменил първоинстанционното решение и е постановил друго, с което предявените от К. Е. искове по чл. 93 ЗС са уважени в пълен размер.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания чл.

280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност чл. 288 ГПК.

Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по въпросите, поставени от „Зора-Агро“ ООД, доколкото те са не са решени в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВКС. В нея се приема, че създаването на режим на специално регулиране на стопанското ползване на земеделска земя и извличане на плодовете от нея е свързано със съществения елемент на договора за аренда – придобиване собствеността върху добивите от тази земя. С оглед тази специфика обаче, не може да се приеме, че нормата на чл. 3, ал. 4 ЗАЗ изключва приложението на общата норма на чл. 32, ал. 1 ЗС и на закрепеното в нея изискване за използване и управление на общата вещ по решение на мнозинството от съсобствениците. Нормата на чл. 3, ал. 4 ЗАЗ в редакцията преди изменението в ДВ, бр. 13/2017 г. не изключва възможността договор за аренда, като договор за управление на общата вещ, да бъде сключен от всеки съсобственик за цялата вещ. Ако обаче съсобственикът, сключил договора, не притежава повече от половината от вещта, този договор не е противопоставим на всеки един от останалите съсобственици – заедно или поотделно, освен ако не са го приели /решение №73 по гр. д. №2929/2019 г., ВКС, II г.о. и решение № 12 по гр. д. 1251/2017 г., ВКС, II г.о./. Съобразявайки тази практика на ВКС, въззивният съд е констатирал, че договорът за аренда е сключен между съсобственик, притежаващ по-малко от половината ид. ч. от процесните ниви, и ответника И. С., поради което не може да бъде противопоставен и не обвързва ищеца К. Е.. Ето защо по поставените въпроси въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.