Решение № 476 от 18.10.2024, Районен съд - Монтана

РЕШЕНИЕ

№ 476 гр. Монтана, 18.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ПЪРВИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЕЛЕОНОРА ФИЛИПОВА при участието на секретаря СИМОНА Й. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от ЕЛЕОНОРА ФИЛИПОВА Гражданско дело № 20241630101212 по описа за 2024 година

Правното основание на предявения иск е по чл.124 ГПК във връзка с чл.22 ЗПК, съединен с иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД.

Ищцата В. Р. Г. твърди, че на 26.10.2023 година сключила с ответника договор за паричен заем. Договорената главница по договора била ***. В договора била предвидена неустойка в случай, че ищцата не предоставела на кредитора обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчителство на физически лица, които да отговарят на определени условия и такса за преференциално обслужване в размер на 998.32 лева. Отделно била включена и клауза за закупуване на пакет от допълнителни услуги на стойност 99.96 лева..

Ищцата твърди, че процесният договор е нищожен на основание чл.22 ЗПК във връзка с чл.11, ал.1, т.9 и 10 ЗПК, тъй като в договора не е посочен действителният ГПР.

Посоченият ГПР не включва всички тежести, с които вземането е обременено, липсва посочване на методиката на неговото изчисляване. Отделно се позовава на нищожност на неустоечната клауза, която не е индивидуално уговорена и предвижда необосновано високо плащане на кредитора за вреди, които последният реално не е претърпял. Договореният лихвен процент и ГПР внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията за добросъвестност. Налице е нарушение на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Моли съда, да постанови решение, с което признае за установено в отношенията между страните нищожността на сключения между страните договор за потребителски кредит.

В срока по чл.131 от ГПК ответното дружество Ай Ти Еф Груп взема становище за неоснователност на предявения иск и излага подробни доводи за валидност на 1 възникналото правоотношение, при което нито договорът като цяло, нито отделни негови клаузи са недействителни, като сключени в нарушение на императивни норми на ЗПК и ЗЗП. Възразява срещу посочената от ищцата цена на иска.

В хода на съдебното дирене са събрани писмени доказателства и е изслушано заключение по назначена съдебно – икономическа експертиза, от които доказателства се установява следното:

Няма спор между страните, че на 26.10.2023 година между тях бил сключен договор за паричен заем с № ***, по силата на който ищцата получила сумата от ***.

Последната се задължила да върне заетата сума на 12 месечни вноски, всяка от които по 108.17 лева. В договора изрично бил посочен общ размер на всички плащания в размер на 1298.04 лева. Според приложение 4 към договора на ищцата била начислена и такса в размер на 99.96 лева за разглеждане и оценка на заявката за отпускане на кредит, заплащането на която било разпределено към месечните вноски за погасяване на кредита.

Според приложение 5 към договора заемателят се задължава до края на следващия ден от подписване на договора да представи на заемателя обезпечение –банкова гаранция или поръчителство на две ФЛ, които да отговарят на определени условия. Ако заемателят не изпълни това задължение, то се начислява неустойка в размер на 2.77 лева средно на ден.

От заключението на вещото лице е видно, че в посочения в договора ГПР 64,99% са включени главница, лихва и такса за разглеждане и одобрение на кредита, но не и неустойката. Последната е в размер на 998.32 лева. В случай, че разходите за неустойка бъдат включени в ГПР, то последният става 485.54 %. Според разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, ГПР не може да надвишава 65.6 %.

От представените по – горе писмени доказателства и експертно заключение, съдът обосновава извод, че между страните на 26.10.2023 година е възникнало облигационно отношение по повод предоставен потребителски кредит. Отношенията между кредитора са подчинени на общите правила на Закона за задълженията и договорите – договор за заем и на специалните разпоредби на Закона за потребителския кредит.

Атакувана в настоящото производство като нищожна е клаузата за неустойка, предвидена в приложение 5 към договора, която води до нищожност на целия договор по правилата на чл.23 ЗПК..

Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.07.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В цитираното тълкувателно решение е посочено, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ 2 момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии:

1. естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението съществено или за незначителна негова част; 4. съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди Следва да се посочи, че освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката може да се придаде и санкционна функция. В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения годишен процент на разходите. Според чл.11, т.12 ЗПК към договора задължително следва да има погасителен план, който да съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Представеният сочи на неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 от Закона за защита на потребителя. В него е включено заплащането на неустойка при непредставянето на банкова гаранция или поръчител. Такава гаранция обаче е следвало според договора да бъде предоставена в три дневен срок след сключване на договора.

Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (1000 лева). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури две лица поръчители, които да отговарят на посочените многобройни изисквания, или банкова гаранция за общо дължимата сума по кредита. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка ”. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в ГПР. Според заключението на вещото лице това не е сторено. Заобикалянето 3 на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК има за последица недействителност на цялото кредитно правоотношение, при което заемателят – потребител дължи връщане единствено на главницата.

С оглед този изход на делото ответникът дължи на ищеца заплащане на направените в производството разноски при условията на чл.38ЗА – такива са претендирани в минимален размер и са съобразени с Наредба 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ищецът е освободен от заплащане на такси и разноски в производството, поради което последните се дължат от ответника към бюджета на съда.

По горните съображения съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА за установено в отношенията между В. Р. Г. с ЕГН ********** от град Монтана, *** и „*** с ЕИК *** със седалище и адрес на управление град *** № *** нищожността на договор за паричен заем № *** от 26.10.2023 година.

ОСЪЖДА „*** с ЕИК *** със седалище и адрес на управление град *** № *** ДА ЗАПЛАТИ на Еднолично адвокатско дружество „***”, БУЛСТАТ ***, представлявано от адв. ***, ***сумата от 635.00 лева с ДДС адвокатско възнаграждение, дължимо на основание чл.38 от ЗА.

ОСЪЖДА „*** с ЕИК *** със седалище и адрес на управление град *** № *** ДА ЗАПЛАТИ в полза на РС Монтана сумата от 50.00 лева ДТ и 250.00 лева деловодни разноски, както и 5.00 лева в случай на служебно издаване на ИЛ.

Решението подлежи на обжалване пред ОС - Монтана в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

Съдия при Районен съд – Монтана: _______________________

4