Решение № 8328 от 06.05.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 8328 гр. София, 06.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 26 СЪСТАВ, в публично заседание на пети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: РАДОСЛАВ Р. АНГЕЛОВ при участието на секретаря БИЛЯНА ЕМ. ПЕТРОВА като разгледа докладваното от РАДОСЛАВ Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело № 20251110139421 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА ГПК (Общ искове процес)

Производството е образувано по искова молба с вх. №

233829/03.07.2025 г., с клеймо от 27.06.2025 г., уточнена с молба с вх. № 263075/01.08.2025 г. с клеймо от 29.07.2025 г. от З. С. Я. с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Б* срещу „*" ЕООД, със седалище и адрес: гр. София, кв.

М*, с която е предявен отрицателен установителен иск, с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК, с който да бъде признато за установено, че не дължи на ответника следните суми: главница в размер на 1212 лева и начислена законна лихва към нея, дължими по договор за кредитна карта „Транскарт" от 02.11.2006 г., сключен между „*" ЕАД като издател и ищеца З.

С* Я. като кредитополучател/картоползвател, които вземания са прехвърлени в полза на ответното дружество по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 04.03.2013 г., тъй като е погасена по давност, на основание чл. чл.110 и чл.111, б. „б“ и б. „в“ ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че след справка в ЦКР ищецът установил, че съществува непогасено задължение, произтичащо от Договор за издаване на кредитна карта от 02.11.2006г., сключен с „*" ЕАД. Твърди, че тези вземания са придобити от ответника въз основа на договор за цесия от 04.03.2013 г. Твърди, че вземанията са погасени по давност.

В допълнителна молба уточнява, че правен интерес от предявяване на настоящия иск извежда от това, че служители на ответника непрекъснато я 1 търсели по телефона, както и че нейното име фигурира в ЦКР, което е предпоставка при последващо отпускане на кредит, защото не е погасила стария си кредит. Посочва, че при евентуални уважаване на иска ще бъдат предприети действия за заличаване в ЦКР.

Моли съда да уважи иска. Претендира разноски.

В срока по чл.131 ГПК, ответникът подава отговор на искова молба. Не оспорва, че вземането на кредитора произтича от договор за кредитна карта, сключен на 02.11.2006г. между ищеца и „*“ ЕАД, вземането по който е прехвърлено ведно с всички лихви, привилегии и обезпечения на „*“ ЕООД с договор за цесия от дата 04.03.2013г. Поддържа, че фигурирането на задължението в Централен кредитен регистър не обосновава правния интерес на ищеца от воденето на настоящото производство. Твърди, че подаването на информация в Централния кредитен регистър на БНБ представлява нормативно задължение на дружеството съгласно чл. 10, ал. 3 от Наредба № 22 на БНБ от 16 юли 2009 г. за Централния кредитен регистър. Вписването на задължението в ЦКР е нормативно определено задължение на ответното дружество и не навлиза в материалната сфера на ищеца, както и не представлява действие, насочено към принудително изпълнение на вземането.

Релевира съображения, че процесните вземания съставляват естествени задължения и изтичането на давностен срок не е свързано с валидността и дължимостта им, а се отнася до възможността кредиторът да търси изпълнение. Поддържа, че искът е недопустим, тъй като ищецът няма правен интерес и моли производството да бъде прекратено. В условията на евентуалност спрямо изложения довод за недопустимост на производството, заявява, че признава предявения иск за основателен, доколкото вземането е погасена по давност.

Моли разноските по делото да бъдат възложени в тежест на ищеца, тъй като не е дал повод за завеждане на иска, като прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Прави искане делото да се разгледа в отсъствие на ответника, в случай че не се яви в първото открито съдебно заседание.

В открито съдебно заседание (о.с.з.) ищецът не се явява и не се представлява. Подава писмена молба, с която поддържа исковите претенции.

Твърди, че след справка в ЦКР се установи, че ищецът е длъжникът на ответника. Поддържа, че периодично представители на ответното дружество звънят на ищеца с искания сумата да бъде заплатена. Твърди, че след като в ЦКР ищецът фигурира като длъжник, което е от решаващо значение при кандидатстването за нов кредит. Отделно, твърди, че при уважаване на иска, ответникът ще спре да изисква плащане на сумата, както и ще се заличат нещата в регистъра.

Ответникът не се явява и не се представлява в о.с.з.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като прецени доводите на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, 2 поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

По валидността и допустимостта на производството

Допустимостта на предявения от ищеца отрицателен установителен иск се обосновава от доказаните по делото твърдения на ищеца за наличие на правен интерес у него от предявяването им и за надлежна процесуална легитимация на страните по тях. Правният интерес от предявяване на установителен иск е винаги конкретен и зависи от обстоятелствата по делото.

Интересът трябва да бъде доказан от ищеца и като положителна процесуална предпоставка следва да е налице при всяко положение на делото. Когато ищецът желае да установи, че не дължи дадено вземане поради изтекла погасителна давност, той следва да посочи конкретните обстоятелства, които обуславят правния му интерес от предявяване на установителния иск. В този смисъл ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият състав приема, че не е налице правен интерес от настоящото дело като изцяло поддържа изложеното в Определение № 42259/12.10.2025 г.

Въпреки това, с оглед задължителните указания по чл.278, ал.3 ГПК в Определение № 7132/27.03.2026 г. по в. ч. гр. д. № 12/2026 г. по описа на СГС, производството е допустимо, тъй като се предявява иска по чл.124 ГПК, който е с предмет, че кредиторът има забраната да установява съществуването или несъществуването на вземането. Искът по чл.439 ГПК е съществуването или несъществуването на правото на кредитора на принудително изпълнение.

СГС приема, че е достатъчно да има издаден ИЛ, макар и да няма предприето принудително действие.

Съгласно задължителни указания на СГС, на основание чл.278, ал.3 ГПК, ответникът не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска. Доводите на съда в Определение № 42259/12.10.2025 г. са относими към отговорността на ответника за разноски.

С оглед изложеното, Съдът дължи произнасяне по същество на спора.

По основателността на иска

Страните не спорят относно наличието на облигационно отношение помежду им, както и размера на сумата. Страните не спорят, че вземането е погасено по давност.

Спорно остава дали са налице предпоставките по чл.78, ал.2 ГПК.

По разноските

Спорно остава дали следва да се приложи чл.78, ал.2 ГПК.

Предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК за освобождаване на ответника от отговорността за разноски, са:

1. да не е дал повод за завеждане на иска

2. и да признае иска.

3

Преценката за предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК се извършва въз основа на данните по делото за извънсъдебното и процесуално поведение на ответника.

По делото е налице признаване на иска, Налице е едната предпоставка.

Спорно е дали ответникът е дал повод за завеждане на иска.

Видно от материалите по делото, както и указанията на СГС (ответникът не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска), липсват данни, че ответникът разполага с изпълнителен титул.

По делото няма доказателства и такива не са ангажирани от страните, че ответникът има извънпроцесуално поведение, което е накарало ищеца да предяви иска.

Единственото като повод за завеждане на делото се сочи подадена информация по чл.10, ал.1 от Наредбата за ЦКР.

Видно от разпечатката от ЦКР, на която ищецът се позовава същата е от 04.02.2022 г., а исковата молба е от 27.06.2025 г., т.е. близо три години от справката от ЦКР.

Към момента на предявяване на ИМ ищецът не представя данни, че ответникът не го е заличил към ЦКР, поради което не може да се приеме, че ответникът не е изпълнил служебно задълженията си по чл.10, ал.1 от Наредбата за ЦКР. Това е така, защото ищецът не е ангажирал такива доказателства, за да се приеме, че бездействието за служебно действие по чл.10, ал.1 от Наредбата е било налице към датата на подаване на ИМ и е било повод за завеждане на ИМ, което да изключи чл.78, ал.2 ГПК.

Следва да се отбележи, че чл.10, ал.1 от Наредбата за ЦКР е в противоречие на чл.219-220 от НК – безстопанственост. Съгласно постоянната практиката на ВКС, която е в противоречие на посочената от СГС и самият ВКС в смесения състав, наличието на законово основание за отписване на вземания от ЮЛ не е основание за липса на обективни елементи от състава на безстопанственост. Това е така, защото ЮЛ следва да спазват ЗСч и ТЗ и не могат служебно да отписват задължения, макар и чл.10, ал.1 от Наредбата ги задължава. Това е така, защото давността не се прилага служебно, а след санкция от Съда. При това положение, доколкото няма решение на Съда, то ЮЛ не може служебно да приеме, че е налице чл.110 ЗЗД и служебно да отпише задължението по чл.10, ал.1 от Наредбата за ЦКР, тъй като изпълнителният директор носи наказателна отговорност за безстопанственост.

Това е така, защото давността не погасява субективната право на кредитора да третира лицето като длъжник, защото платеното след давността е платено на правно основание. Затова макар и да се изтекла давността, ЮЛ не може служебно да отпише това задължение като търсимо/дължимо, защото подлежи на доброволно изпълнение и не е без основание. Служебното отписване без санкция от Съда ще е основание за търсене на наказателна отговорност.

Затова a priori финансовите институции не могат служебно да подавана данни 4 за погасени по давност вземания в ЦКР, за които няма акт на съда. И на това основание ответникът никога не може да даде повод за завеждане на делото, защото извършва действия под страх от наказателна отговорност.

С оглед изложеното, съдът приема, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото, поради което са налице предпоставките по чл.78, ал.2 ГПК. Ответникът не дължи съответните разноски. Същите следва да се възложат (останат) на ищеца, на основание чл.78, ал.2 ГПК Освен това съдът приема, че не се дължи възнаграждение по чл.38 ЗА.

По въпроса е налице противоречива практика, обективирана в Тълкувателно дело № 3/2025 г. на ОСГТК на ВКС. В Определение по чл.292 ГПК № 616/10.02.2025 г. по ч. гр. д. № 203/2025 г. на ВКС е установена противоречива практика. Една част от практиката приема, че съдът не следва да проверява дали лицето е материално затруднено по чл.38, ал.1, т.2 ГПК, а друга част възприемат, че следва да са представени доказателства. Настоящият съдебен състав приема практиката, че трябва да са налице данни и доказателства, че лицето е материално затруднено по чл.38, ал.1 т.2 ЗА. По делото липсват доказателства, че ответникът е материално затруднено лице. Ето защо не следва да определя възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 ГПК. При това положение, настоящият съдебен състав не присъжда възнаграждение на страната по чл.38 ЗА в посочения размер, защото липсват доказателства, че страната е материално затруднено лице. Доколкото е налице противоречива съдебна практика, то съдът приема една от двете – индекс 1-6г или 1-7г, 1-8г или 1-8д и 1-4г.

До постановяване на съдебен акт по тълк. д. № 3/2025 г. по описа на ОСГТК на ВКС е налице противоречива съдебна практиката. При това положение настоящият съдебен състав приема практиката, че трябва да се налице данни и доказателства, че лицето е материално затруднено по чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Ето защо възражението на процесуалния представител на ищеца не е основателно.

В допълнение на изложеното, следва да се отбележи, че работата на Съда се свежда до това дали се дължат разноски на адвоката по чл.38 ЗА, а не до решаване на гражданскоправен спор, което принизява работата на съда до съд по разноските. Настоящият процес се превърна в процес за възнаграждението на адвоката на ищеца, което значително намалява Върховенството на закона, принизява ценността на съдебната система като цяло, защото разноските са акцесорно право, а не водещият въпрос в едно производство. Противоречието между НК, GDPR, Наредбата за ЦКР, ЗЗД, основни правни принципи за погасителна давност и преклузия, за субективни и притезателни права и тяхното упражняване и принудително изпълнение, не може да бъде основание или повод да се завеждат дела за разноски по чл.38 ЗА.