Определение № 1281 от 12.10.2026, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1281 гр. Плевен, 12.10.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, І ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СТЕФАН АС. ДАНЧЕВ

Членове:

ТАТЯНА Г. БЕТОВА

СВЕТЛА Й. ДИМИТРОВАКОВАЧЕВА като разгледа докладваното от СТЕФАН АС. ДАНЧЕВ Въззивно частно гражданско дело № 20264400500902 по описа за 2026 година С ОПРЕДЕЛЕНИЕ Рег.№ 3912 / 10.09.2026г.,постановено по гр.д.№ 1533/ 2026г. Плевенски районен съд ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на „СТИК –КРЕДИТ “ АД, ЕИК *** - ответник по гр.д.№1533 /2026г., за изменение на Решение № 1035 /05.07.2026г., в частта за присъдените разноски, като НЕОСНОВАТЕЛНА.

Това определение е било съобщено на „СТИК –КРЕДИТ “ АД, ЕИК *** чрез ССЕВ на пълномощника на това дружество –адв.Х. М. Г. на 16.09.2026г. с оглед на което срокът за неговото обжалване е изтекъл на 23.09.2025г.

На 18.09.2026г. е постъпила частна жалба от „СТИК –КРЕДИТ “ АД ,чрез пълномощника адв. му Х. М. срещу ОПРЕДЕЛЕНИЕ Рег.№ 3912 / 10.09.2026г.,постановено по гр.д.№ 1533/ 2026г. Плевенски районен съд .

В т.см. ПлОС приема ,че частната жалба е редовна и допустима ,тъй като е подадена в срока по чл. 275, ал.1 от ГПК , от надлежна страна в производството пред РС-Плевен ,чрез процесуалния и представител ,и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт ,постановен по реда на чл. 248 , ал.1 от ГПК; внесена е и дължимата държавна такса за въззивното обжалване.

С частната жалба се поддържа искане ,ПлОС да отмени обжалваното определение и вместо него да постанови друго ,с което да откаже присъждане на претендираните от ищеца разноски , а при условията на евентуалност - да ги намали значително. Заявени са и доказателствени искания –за задължаване на ползващото безплатна правна лице да представи пред съда декларация какво определя качеството му на „близък„ на адвоката,оказал безплатната правна помощ ,както и да се изискат и приложат към настоящото дело исковите молби с които са образувани гр.д.№ 752/ 2026г. и № 1533 / 2026г.

,които според жалбоподателя следвало да се образуват от ищеца в едно исково производство , а не в две отделни, защото по този начин се увреждало 1 ответното дружество чрез осъждането му за разноски за адвокатско възнаграждение по две отделни производства.

Постъпил е и писмен отговор от адв.М. Веселонв М. , като пълномощник на противната страна по делото- С. Й. К. според който обжалвания съдебен акт на РС-Плевен е правилен и законосъобразен , а частната жалба е неоснователна.

И двете страни по делото представят обилна съдебна практика на различни съдилища в подкрепа на своете тези.

Въззивната инстанция принципно споделя изложените от ПлРС съображения, поради които е отказано изменение на решението в частта му за разноските ,като заедно с това намира за нужно да изложи следните допълнителни съображения, които подкрепят основния извод ,направен от първоинстанционния съд за неоснователност на молбата по чл. 248 от ГПК ,подадена от „СТИК –КРЕДИТ “ АД .

Неоснователно е според въззивната инстанция оплакването на частния жалбоподател,развито в т.1 от частната му жалба , че му било служебно известно ,че между адв.М. М. и множество други кредитополучатели били сключени идентични договори за безплатна правна помощ по чл. 38, ал.1 т. 3 от ЗА ,без индивидуализация на страни и договор за кредит ,които били представени по четиридесет други съдебни производства в страната.

Това съждение на частния жалбоподател според въззивната инстанция е напълно неотносимо към конкретния договора за правна помощ,който е представен по гр.д.№ 1533/ 2026г. на ПлРС и който се намира на л. 65 от делото на РС-Плевен и в който съвсем ясно и точно е посочено ,че странаклиент по него е именно ищецът С. Й. К. и че договорът се отнася именно до защита и съдействие във връзка с договор за кредит № 1329356/ 10.04.2025г.

,сключен със „Стик-Кредит „АД .

Този договор съдържа необходимите за неговото индивидуализиране реквизити , като е естествено ,че в него не се сочи номера на гражданското дело,доколкото към момента на изготвянето му няма как да се знае кое ще е образуваното дело при ПлРС, за да бъде посочен . Дори самият факт,че процесния договор за правна помощ и пълномощното са приложени именно към тази искова молба, е достатъчна индиция според ПлОС за волята на страната по делото да упълномощи именно адв. М. М. да осъществява процесуалното му представителство по това конкретно дело и то при условията ,посочени в конкретния договор за правна помощ – а именно безплатна правна помощ при условията на чл. 38, ал.1 т. 3,предл. второ от Закона за адвокатурата.

Що се отнася до това дали в конкретния случай е било налице правото на адвоката да предостави безплатна правна помощ и дали са налице условията на чл. 38, ал.1 т. 3,предл. второ от ЗА ,Плевенски окръжен съд намира ,че както в исковото производство пред ПлРС ,така и в настоящото производство изобщо не е необходимо да се изследва по същество този въпрос , а е достатъчно единствено пред съда да е представен договор за предоставяне на безплатна правна помощ за някоя от хипотезите на чл. 38 от ЗА , за да може 2 да се иска присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на оказалия безплатна правна помощ адвокат.

В т.см. и докато няма постановено Тълкувателно решение по Т.д.№ 3 / 2025г. ОСГТК на ВКС ,което е образувано вкл. и по въпроса „Има ли право съдът на преценка дали са налице обстоятелствата за предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата при направено искане по чл. 38, ал. 2 от същия закон или те са предоставени единствено на договарящите се и не подлежат на проверка от съда?“, Плевенски окръжен съд се придържа към своето разбиране по този въпрос ,което се подкрепя и от практика на други съдилища,които приемат ,че това не следва да се изследва изрично и да се преценява от съда,доколкото не това е прекия предмет на делото в производството по което е представен процесния договор за безплатна правна помощ,респ. в производството по обжалване на съдебния акт ,постановен по реда на чл. 248 от ГПК за изменение в частта за разноските .

След като е налице договор за безплатна правна помощ и такава е била оказана на страната по делото , независимо дали тя се оказва в хипотезата на чл. 38, ал.1 т.1 , т. 2 или т. 3 от ЗА ,то съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА „ В случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати“.

От съвместното тълкуване на тези норми ,според нас се налага извода ,че съдът в този случай действа в условията на т.н. обвързана компетентност при която щом установи наличието на договор за безплатна правна помощ и че такава реално е била оказана на страна по делото от съответния адвокат,както и че противната страна по делото е осъдена за разноски със съдебния акт по същество , то съдът непременно следва да присъди адвокатско възнаграждение в полза на оказалия безплатната правна помощ адвокат,като в този случай неговото правомощие се изчерпва единствено с определяне размера на това адвокатско възнаграждение в определени законови рамки,без да може да се изследва по същество дали действително лицето на което е оказана безплатната правна помощ е било социално слабо ,дали е роднина или близък на адвоката ,оказал тази правна помощ.

В т.вр. следва да се отбележи и това ,че в Закона за адвокатурата няма легално определение на понятието „близки“ по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 3.

Самият текст на чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв изрично разграничава категориите „роднини“ и „близки“ ,но докато кръгът на роднините се определя по правилата на Семейния кодекс (по права и съребрена линия, по сватовство), категорията „близки“ очевидно обхваща лица извън тази родствена връзка.

Съдилищата приемат, че „близки“ са лица, с които адвокатът се намира в специфични лични, емоционални или колегиални отношения на доверие (например приятели, партньори във фактическо съжителство и др. ,като тези отношения оправдават моралния и етичен избор на адвоката да престира 3 труда си безвъзмездно.Според съда ,обаче,не е необходимо ,адвокатът да посочва изрично в договора за правна помощ на какво точно основание , по какви лични мотиви приема лицето на което оказва безплатна правна помощ за свой „близък „. Още по - абсурдно е доказателственото искане на жалбоподателя да бъде задължаван ищецът да представя пред съда декларация относно качеството си на близък на адвоката –пълномощник по конкретното дело.

Колкото до сочената от жалбоподателя съдебна практика на Софийски градски съд и други съдилища от страната, според която „ въз основа на общия материален интерес по всички еднакви дела, следвало да се калкулира едно общо адвокатско възнаграждение ,което да се присъди само веднъж , а претенциите за разноски по всички останали дела да бъдат оставени без уважение „ , настоящият съдебен състав намира , че тази практика , освен ,че е твърде екзотична , е и в пряко противоречие със закона , а именно с чл. 81 от ГПК във вр. с чл. 78 от ГПК , които изискват от съда със всеки акт с който приключва делото в съответната инстанция,съдът да се произнесе и по искането за разноски ,като това произнасяне ,разбира се следва да държи сметка за изхода на делото в съответната инстанция . Не може съдът , който постановява съдебен акт по едно от множеството дела, да изземва функцията на другите съдилища, които евентуално биха се произнесли по други спорове между същите страни,макар и по сходни облигационни правоотношения и да определя един общ размер на разноските за адвокатско възнаграждение по всички такива дела. За ПлОС остава неясно по каква логика и по кое точно от множеството сходни производства между същите страни , съдът ще трябва да избере едно от всички тези дела за да присъди еднократно разноските за адвокатско възнаграждение. Очевидно е ,че това не може да бъде нито първото от множеството заведени дела,доколкото при неговото завеждане не се знае колко други сходни искови производства биха били образувани за да се прецени общият материален интерес по всички тях , нито пък може да е последното ,доколкото няма как да има предварителна яснота кое ще е последното образувано гр.дело .Още по-малко пък може да се обоснове практиката да се избира от съда , на случаен принцип ,едно от всички висящи пред даден съд дела между същите страни и по него да се определя еднократно общ размер на разноски за адвокатско възнаграждения за всички отделни висящи към определен момент производства.Все в т.вр . следва да се отбележи ,че за щастие българското право не е прецедентно /въпреки множеството опити да се налага като водеща съдебна практика на някои съдилища /,поради което сочената и от двете страни по делото съдебна практика не е задължителна за настоящия съдебен състав.

Разбира се ,според ПлОС , няма пречка ,когато определя размера на дължимото адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38, ал.2 във вр. с ал. 1 т. 3 от ЗА и като извършва преценката за фактическата и правна сложност на конкретния правен спор с който съдът е сезиран , съдът да съобрази обстоятелството ,че същият ищец е завел и други подобни правни спорове срещу същия ответник и че по тази причина както вложената при конкретното дело правна мисъл ,така и унифицираните вече процесуални усилия и 4 доказателствени средства по доказване на всяка следваща сходна по характера си претенция ще са по-малки в сравнение с тези при осъществяване на правната защита по един отделен ,самостоятелен и уникален правен спор , и поради това да се определи по –нисък размер на адвокатското възнаграждение за всяко следващо след първото дело.

Въззивната инстанция обаче ,намира ,че в конкретния случай ПлРС е сторил именно такава адекватна преценка ,като е присъдил адвокатско възнаграждение в полза на адв. М. М. в размер на 480 лв. / с вкл. ДДС/ , равни на 246 евро за осъществената безплатна правна помощ на ищеца , като в този случай това е ориентировъчният минимален размер на адвокатските възнаграждения,определен в чл. 7, ал. 2 т.1 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа .