Решение № 99 от 19.11.2020, Окръжен съд - Силистра

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

Номер 99

19.11.2020 г.

Град гр.Силистра

В ИМЕТО НА НАРОДА

Окръжен съд – Силистра

На 04.11.2020 година в публично заседание в следния състав:

Председател:

Членове:

Секретар:

Пламен Н. Димитров

Кремена И. Краева

Огнян К. Маладжиков

Антоанета Н. Ценкова като разгледа докладваното от Огнян К. Маладжиков Въззивно гражданско дело № 20203400500329 по описа за 2020 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Банка ДСК“ ЕАД с ЕИК 121830616 против Решение № 161/16.09.2019 г., поправено с Решение № 77/17.07.2020 г. и допълнено с Решение № 76/17.07.2020 г. по гр.д.№ 170/2018 г. на Районен съд Дулово, с което са отхвърлени исковете на жалбоподателя да се признае за установено, че Ц. Ц. К. с ЕГН ********** дължи на банката следните суми, за които е издадена Заповед за незабавно изпълнение № 14/12.01.2018 г. постановена по ч.гр.д.№ 21/2018 г. по описа на РС - Дулово, произтичащи от Договор за кредит за покупка на недвижим имот, сключен на 05.04.2005 г., а именно: главница в размер на 15 056,19 лв.; договорна лихва в размер на 1310,31 лева за периода 06.07.2015-09.01.2018 г.; санкционна лихва (за забава) в размер на 982,30 лв. за периода 20.09.2016 г. – 09.01.2018 г.; заемни такси в размер на 304,72 лв.; законна лихва върху главницата от 15 056,19 лв., считано от 10.01.2018г. до окончателното погасяване на задължението.

За да отхвърли исковете, първоинстанционният съд е приел, че задължението на ответника за възнаградителна лихва след първата година от кредита се основава на нищожна клауза; не е ясно какво и колко е погасявал кредитополучателят, за да се определи остатъчният размер на дълга му към датата на заявлението по чл. 417 от ГПК; отделно от това не е настъпила твърдяната в заявлението предсрочна изискуемост.

1

Въззивникът счита решението за неправилно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и несъобразено със събраните по делото доказателства. Настоява, че след като с влязло в сила решение е призната за нищожна клаузата на чл. 6.2. от договора, лихвеният процент следва да е 6,5 % за целия 20-годишен период, за който е следвало да бъде върнат заема. Поддържа, че предсрочната изискуемост е настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Сочи съдебна практика, която, според жалбоподателя, е в подкрепа на становището му, че първоинстанционното решение е неправилно. Моли за неговата отмяна.

Няма постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия.

В съдебното заседание банката жалбоподател не се представлява, но изпраща становище от юрисконсулт, че поддържа жалбата си. Въззиваемият се представлява от адвокат, който оспорва жалбата, препращайки към доводите, изложени в първоинстанционното дело. Моли за потвърждаване на обжалваното решение, за присъждане на разноските във въззивното производство и за срок за представяне на писмена защита. В дадения от съда седемдневен срок такава не е постъпила.

Въз основа на събраните пред първата инстанция доказателства Силистренският окръжен съд намира от фактическа страна следното:

Страните са сключили на 05.04.2005 г. договор за кредит за покупка на недвижим имот, по силата на който банката е предоставила на въззиваемия Копринджийски 20000 лева със срок за издължаване 240 месеца, считано от датата на усвояване на заема. Лихвата по заема е уговорена в т. 6.1. с фиксиран в размер от 6,5 % за първата година от усвояването му; и в т. 6.2. – в която се казва, че след изтичането на едногодишния срок лихвата се определя периодично от банката и в зависимост от обявените от нея условия, на които кредитополучателят отговаря, като тази промяна е задължителна за страните (л. 8-10 от първоинстанционното дело).

С влязлото в сила Решение № 509 от 14.11.2016 г. по гр.д.№ 35/2016 г. на Районен съд Силистра е прогласена нищожността на т. 6.2. от договора.

Страните не спорят по факта, че сумата от 20000 лева е усвоена от заемополучателя и съгласно заключението на вещото лице (л. 141 от п.д.) и извлечението от сметката на ответника (л. 73 от п.д.), това е станало на 08.04.2005 г.

От приетото и неоспорено експертно заключение става ясно още, че последната вноска по кредита е направена на 01.11.2012 г., към който момент общо постъпилите суми за погасяване на кредита са в размер на 18324,05 лева (л. 73 от п.д.).

От приетото и неоспорено второ допълнително заключение, 2 съдържащо погасителен план при вариант с лихва от 6,5% само за първата година от 20-годишния период за разсроченото връщане на главницата, става ясно, че внесените суми погасяват цялата възнаградителна лихва по кредита в размер на 1285,15 лева; а главницата, при месечни вноски от 85,70 лева, се явява предплатена до вноска № 204 с падеж 07.04.2022 г. (л. 165-167, л. 172175 – Пр.№ 2, л. 182-187 – Пр.№ 5, от п.д.).

Непогасения остатък от главницата към момента на последната вноска от 01.11.2012 г. е 2960,29 лева (л. 187 от п.д.).

Преценявайки че кредитополучателят е спрял да изпълнява задълженията си по заема, банката кредитор му е изпратила уведомление, че от датата на получаването му цялата непогасена главница става дължима.

Уведомлението е получено от Копринджийски на 28.07.2016 г. (л. 16-17 от п.д.).

По заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, подадено от банката кредитор, подадено чрез куриер на 09.01.2018 г., е образувано ч.гр.д.№ 21/2018 г. на ДлРС, по което е издадена заповедта за изпълнение за главницата по кредита в размер на 15 056,19 лв.; за договорната лихва в размер на 1310,31 лева за периода 06.07.2015-09.01.2018 г.; за санкционната лихва (за забава) в размер на 982,30 лв. за периода 20.09.2016 г.

– 09.01.2018 г.; за заемните такси в размер на 304,72 лв.; за законната лихва върху главницата от 15 056,19 лв., считано от 10.01.2018г. до окончателното погасяване на задължението; и за разноските в заповедното производство.

След постъпило в двуседмичния (тогава) срок възражение по чл. 414 от ГПК и подадена в едномесечния срок по чл. 415, ал. 4 от ГПК искова молба е образувано настоящото исково производство за установяване на вземането по издадената заповед за незабавно изпълнение.

В хода на първоинстанционното производство ответникът е извършил плащания с два превода: за 14000 лева и 5859,66 лева с основание „по ЗИПЗ № 14/12.01.2018 г. по ч.гр.д.№ 21/18 г. по описа на ДРС“, като изрично е посочено, че „не следва да се счита за признание на иска по чл. 422 от ГПК“ (л. 193-195 от п.д.).

Двете плащания са направени доброволно по банковата сметка на кредитора, посочена в заповедта за незабавно изпълнение, а не по сметката на съдебния изпълнител, посочена в поканата за доброволно изпълнение на л. 57 от ч.гр.д.№ 21/2018 на ДлРС.

Самата банка кредитор е издала удостоверение на Цветан Копринджийски, че процесният кредит към 08.10.2018 г. е окончателно погасен (л. 192 от п.д.).

При така установената фактическа обстановка въззивната инстанция намира от правна страна следното:

3

Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, а въззивната жалба срещу него е неоснователна.

Силистренският окръжен съд намира за неоснователен доводът на жалбоподателя, че дължимата лихва след първата година от усвояването на кредита е 6,5% годишно. След като с влязлото в сила Решение № 509 от 14.11.2016 г. по гр.д.№ 35/2016 г. на Районен съд Силистра е прогласена нищожността на т. 6.2. от договора, липсва правно основание, въз основа на което да се приеме, че уговорената в т. 6.1. лихва е относима за целия 20годишен период. Напротив, изричната договорка е този процент да се отнася само за първата година. Пред страните е съществувала възможността да предоговорят условията на заема, което не е сторено. Дори длъжникът да се е противопоставял на такова предоговаряне, съществувала е възможността за кредитора по чл. 307 от Търговския закон да иска от съда изменението на договора за кредит, понеже прогласената нищожност на т. 6.2. от него е обстоятелство, което страните не са могли и не са били длъжни да предвидят.

В такова производство е следвало да се прецени дали запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността. Тази възможност не е упражнена от кредитора.

Настоящият съдебен състав, макар да счита, че нищожността на т. 6.2. води до известен дисбаланс между тегобите и облагите на страните по договора, не намира, че същият се явява изцяло нищожен. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните ѝ части. За да се прецени дали нищожността на т.6.2. води до пълна нищожност на договора за кредит е от значение дали клаузата за лихва е част от същественото съдържание на договора (т.нар. essentialia negotii), дали е част от несъщественото съдържание (accidentalia negotii), или е част от естественото съдържание (naturalia negotii). Същественото съдържание определя вида на договорите. Договорът за банков кредит е дефиниран в чл. 430 от ТЗ, в чиято ал. 2 е посочено задължението на заемателя да плаща лихва по кредита. Следователно уговорката за възнаградителна лихва е част от същественото съдържание и без нея не би могло да се говори за банков кредит, а за безлихвен заем за потребление по чл. 240 от ЗЗД. Съгласно ал. 2 на чл. 240 от ЗЗД лихва се дължи само ако такава е уговорена писмено. Изричното изключение във второто изречение, че това разпореждане не се отнася до банките, следва да се тълкува във връзка с чл. 430 от ТЗ: че банковият кредит винаги е възмезден, а не че банката не може да е страна по безлихвен заем за потребление. В тази връзка, нищожността на уговорката за лихва след първата година превръща договора – от началото на втората година до края на 20-годишния период – от банков заем в безлихвен заем за потребление. Конверсията изключва нищожността като най-тежка санкция.

Наличието на действителна уговорка за лихва само за първата година 4 може да се разглежда и като изпълнение на условието по чл. 430, ал. 2 от ТЗ досежно целият 20-годишен период, тъй като в разпоредбата на закона не се поставя изискване нито за размера на лихвата, нито за периода, за който следва да се дължи тя. Така, размерът ѝ от 1285,15 лева, определен от вещото лице при вариант само за първата годна от кредитния период за връщане на заема, не влиза в противоречие с обстоятелството, че тази лихва се отнася за цялата главница от 20000 лева. Като част от несъщественото съдържание на договора е самата уговорка в т. 6.1. и т. 6.2. от него, разделяща двадесетгодишният период на два подпериода: единият, до края на първата година, през който главницата да се олихвява с 6,5%; и другият, от началото на втората година насетне, през който лихвата да е различна. Затова прогласената нищожност на клаузата, с която се определя лихвата за втория период, не влече нищожност на целия договор, тъй като в този случай натрупаната лихва от 1285,15 лева върху главницата от 20000 лева, следва да се отнесе към целия двадесетгодишен период на заема.

Въззивният съд приема, че независимо дали процесният договор ще се разглежда като банков кредит само за първата година от 20-годишния период, а за останалите – като безлихвен заем за потребление; или изцяло като банков заем за 20000 лева, с лихва от общо 1285,15 лева за целия период; резултатът е един и същ и той е, че заемателят не дължи възнаградителна лихва над размера от 1285,15 лева.

Размерът на лихвата не е част от естественото съдържание на договора, защото няма законова норма, която да определя, че главницата по банков заем се олихвява със задължителен минимално определен процент. След като няма повелително правило на закона, което да замести нищожната т. 6.2. от договора, преценката за неговата действителност е в корелация с отговора на въпроса дали страните биха сключили сделката и без недействителните ѝ части. Основно значение за тази преценка, обуславящо и положителния отговор, съдът намира в обстоятелството, че банката кредитор в нито един момент след влизането в сила на Решение № 509 от 14.11.2016 г. по гр.д.№ 35/2016 г. на СсРС не е подела инициатива да уреди новото правно положение между нея и длъжника: нито по реда на свободното договаряне, въз основа на чл. 9 от ЗЗД; нито по реда на спорната съдебна администрация по чл. 307 от ТЗ; нито, най-сетне, по реда на исковото производство за обявяване нищожността на целия договор и връщане на даденото по него съгласно чл.