Решение № 530 от 05.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 530 гр. София, 29.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Цветина Цолова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100505330 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение от 06.03.2023 год., постановено по гр.дело №23532/2022 год. по описа на СРС, ГО, 176 с-в, е отхвърлен предявения от Е. М. Н. срещу „Електроразпределителни мрежи З.“ АД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 38 лв. – получена без правно основание от ответника, която представлява платена от ищцата сума за експресно възстановяване на захранването с електрическа енергия на обект, находящ се в гр.София, ж.к.“****, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 04.05.2022 год. до окончателното й изплащане и ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 вр. с ал. 8 ГПК сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищцата Е. М. Н.. Жалбоподателката поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че ответникът „Електроразпределителни мрежи З.“ АД можел да отговаря само ако бил инициирал преустановяване на електроснабдяването, без да са налице основанията, предвидени в чл. 73 и чл. 122 ЗЕ, а „ЧЕЗ Електро България“ АД можело да отговаря ако не са налице основанията, установени в нормата на чл. 123, ал. 1 ЗЕ и било поискало от електроразпределителното предприятие да преустанови преноса до определен потребител. Наличието на валидно основание за получаване и задържане на процесната сума предполагало на първо място прекъсването на електрическата енергия /за 1 възстановяване на която ищцата била платила/ да е законосъобразно, а това означавало, че е необходимо: да са налице законосъобразни причини за прекъсване на снабдяването – чл.

123, ал. 1 и 5 ЗЕ; 2/ да има искане на съответния доставчик /това обстоятелство не било доказано и не било обявено за безспорно, още по-малко било признато от ищцата, която нямало как да знае има ли искане от доставчика/ и 3/ да е налице хипотезата на чл. 123, ал. 1 ЗЕ – правото на прекъсване на захранването възниквало при неизпълнение на задължения по договора за продажба на електрическа енергия, изразяващо се съгласно чл. 38, ал. 1 от Общите условия на ответника в забава в плащането или неплащане на дължимите суми за електрическа енергия и за разпределение. Само при наличието на тези предпоставки възниквало правото на ответника да преустанови електрическата енергия да имота. В този смисъл неправилно СРС бил приел, че било достатъчно единствено да е налице искане от страна на „ЧЕЗ Електро България“ АД /с ново наименование „Електрохолд Продажби“ АД/, за да се породи задължение за ответника да прекъсне снабдяването с електрическа енергия.

Трябвало да са налице и хипотезите по чл. 123, ал. 1 ЗЕ /ал. 5/, като ответникът трябвало да следи с грижата на добрия търговец за изпълнението на тези предпоставки, като такива не били налице, той бил длъжен да отхвърли искането и да откаже да го изпълни под страх от отговорност /никой нямал задължение да изпълни противоправна заповед или незаконосъобразно искане/. Обстоятелството, че „ЧЕЗ Електро България“ АД носело отговорност за настъпилите вреди от преустановяването на електрическата енергия до обекта, не водело до извод, че ответникът бил получил законосъобразно претендираната от него сума, както и че не можел да отговаря по иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Той отговарял за причинените вреди наред с доставчика /отговорността на последния, като възложител, не изключвала отговорността на ответното дружество, като пряк извършител/. На второ място следвало прекъсването на снабдяването да е извършено законосъобразно и при спазване нравилата на чл. 38, ал. 2 от Общите условия, а именно: 1/ да е не по-рано от 10 дни след изтичането на срока за плащане за битови потребители; 2/ потребителят да е бил уведомен за сроковете на прекъсването или ограничаването на снабдяването е електрическа енергия по начините, по които се уведомявал за сроковете за плащане на електрическата енергия. Тези правила също не били спазени в частност, като прекъсването било напълно противоправно въпреки наличието /евентуално/ на искане от страна на доставчика. Макар да не било доказано, че Общите условия не били влезли в сила /което означавало, че ищцата не била обвързана от същите/, безспорно било, че дружеството било обвързано от тях и било длъжно да ги изпълнява. Възстановяването на електрическата енергия следвало да е възмездно /изискването за плащане трябвало да е предвидено в обвързващ ищцата акт – ако се касаело за Общи условия или Тарифи, то същите трябвало имат сила спрямо ищцата, в т.ч. да са й съобщени по предвидения ред и да са влезли в сила спрямо нея/, като доколкото се касаело за регулиран пазар, необходимо било цената да е била предварително одобрена по предвидения в закона ред. Нито едно от горните обстоятелства не се било доказало в процеса, като не било и ясно по какъв начин била определена „таксата“ от 38 лв. и дали същата била равностойна на разходите за прекъсване и/или възстановяване на електроснабдяването. Следвало да се има предвид и нормата на чл. 124 ЗЕ, съгласно която 2 енергийното предприятие възстановявало снабдяването и/или присъединяването на клиентите след отстраняване на причините, довели до преустановяването, т.е. предприятието имало задължение да възстанови снабдяването, като не се сочело друго условие за възстановяването. Съдебната практика била категорична, че дори да била налице забава в плащане на дължимите суми във връзка със снабдяването с електрическа енергия /което в настоящия случай не било така/, то пак съгласно посочената законодателна уредба, за възстановяване снабдяването на потребителите не било необходимо потребителите да заплатят разходите за прекъсване и възстановяване на електроподаването. В тази връзка клаузите на чл. 41, ал. 1 и ал. З от Общите условия в частите им, предвиждащи като условие за възстановяване на доставката на електроенергия заплащането и на разходите за прекъсване и възстановяване на електрозахранването, се явявали неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 2 ЗЗП, тъй като ограничавали правата на потребителя, произтичащи от закон. Съдът бил длъжен служебно да следи за неравноправни клаузи и да откаже прилагането им, когато констатира наличието на такива, поради нищожността им.

Прекъсването и възстановяване на електрозахранването в процесния случай не представлявало предоставена услуга на потребителите, а било законово задължение, регламентирано в чл. 123, ал. 7 ЗЕ и чл. 124 ЗЕ. Принципно, ако за изпълнението на това законово задължение ответното дружество било направило действителни разходи, то можело да ги претендира като претърпени вреди вследствие на неизпълнението на задължението на потребителя да заплаща дължима цена на ползваната електроенергия /ако такова било налице/, но не можело да задължава потребителите да заплащат тези вреди предварително в размер съобразно утвърден ценоразпис и като условие за възстановяване на захранването. Дали този ценоразпис бил одобрен от КЕВР /а той не бил/ било без значение за преценката на неравноправността на посочените клаузи. При наличието на договорни отношения между потребителя и доставчика при уреждане на спорните отношения по повод конкретната хипотеза трябвало да има както доказано неизпълнение на договорно задължение и виновно поведение на конкретния потребител, така и доказани по вид и размер разходи за енергийното предприятие, които да бъдат заплатени. Като позволявали на предприятието да изисква предварително заплащане на суми за възстановяване на снабдяването, а и да определя едностранно техния размер, клаузите в посочените части били неравноправни, защото предоставяли възможност на електроразпределителното предприятие едностранно да определяла обезщетение за претърпени вреди, поради включване и изключване на снабдяването – в този смисъл Решение № 125 от 7.08.2015 год. на ВКС по т. дело № 990/2015 год., I т. о., ТК. В този смисъл заплатената в полза на ответното дружество цена за експресно възстановяване на захранването с електроенергия на прекъснат за неплатена енергия клиент до 6 часа от часа на заплащането й от електромер или предпазител на основание чл. 41, ал. 3 от Общите условия на ответното дружество в общ размер на 38 лв. била получена от ответника при липсата на основание и въз основа на неравноправна и следователно нищожна по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП клауза доколкото същата не била индивидуално договорена. Съгласно нормата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, полученото без основание подлежало на връщане.

3

Обстоятелството, че тази клауза регламентирала по-бързото предоставяне на т.нар. „услуга“, не означавало, че тя не била неравноправна, защото с нея разпределителното дружество отново вменявало в задължение на потребителя изпълнението на условието да заплати цената за включване на електрозахранването, за да изпълни задължението си по чл. 124 ЗЕ.

На трето място прекъсването на снабдяването трябвало да е извършено по вина на потребителя, доколкото не можело да се изисква същият да плати за преустановяване снабдяването с електрическа енергия в случаите, в които прекъсването се дължало на други причини /напр. вина на трети лица, включително, но не само неправомерно отправено искане от страна на доставчика, или форсмажорни обстоятелства/. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – уважен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Електроразпределителни мрежи З.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части, но е частично неправилно.

По исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на “получаване без основание” обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическият състав на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото. Разглежданата хипотеза е налице и при недължимо платено и получено, като например: изпълнение на съществуващо задължение, но с превишаване на действителния му размер, неправилно изпълнение на съществуващи задължения или до изпълнение на несъществуващо задължение, платена цена за услуги, които в действителност не са били осъществени, несъответствие между изискванията на правно-релевантния факт /договора/ относно количеството на предметната престация /с оглед на която е извършено плащането/ и действително полученото количество 4 стока или услуга и пр.

Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищцата е било да установи при условията на пълно и главно доказване, че е заплатила на ответното дружество сумата от 38 лв. за експресно възстановяване на подаването на ток. Ответникът, от своя страна, е следвало да докаже наличието на основания за задържането на процесната сума.