Определение № 11467 от 23.03.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 11467 гр. София, 23.03.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 90 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ Гражданско дело № 20261110100229 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 140 ГПК.

Софийският районен съд е сезиран с искова молба от С. П. Б. с ЕГН **********, настоящ адрес: гр. София, .., представляван от адв. К. И. Б. от АК – Русе срещу „.., седалище и адрес на управление: гр.

София, ул.

„.., за прогласяване на

НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА/НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски кредит №126666/31.03.2021 г., сключен между ищеца С. П. Б. с ЕГН ********** е ответното дружество - „.. поради противоречие с разпоредбите на материалния закон, а в условие на евентуалност и ако съдът приеме, че процесният Договор за потребителски кредит е действителен, ищецът иска прогласяването на НИЩОЖНОСТТА НА ОТДЕЛНИ КЛАУЗИ, СЪДЪРЖАЩИ СЕ В НЕГО, а именно - чл. 7, ал. 1 от ДПК, регламентиращ фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 41% и чл. 7, ал. 4 от ДПК, регламентиращ преференциален фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 36,99%, чл. 10, ал.

1 от ДПК, вр. чл. 20 от ДПК, предвиждащ заплащане на неустойка в размер на 5,25 лв. плюс 0,350% от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,350% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен с поръчител и чл. 10, ал. 2 от ДПК, вр. чл. 20 от ДПК, предвиждащ заплащане на неустойка в размер на 4,74 лв. плюс 0,316% от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,316% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен с поръчител за клиент при преференциални условия.

В исковата молба са налице твърдения, че 31.03.2021 г. ищецът С. П. Б., е сключил Договор за потребителски кредит №126666 с ответното дружество - „Макроадванс” АД. По силата на Договора за потребителски кредит, „Макроадванс” АД е поел задължението да му предостави парична сума в размер на 500 лв., а ищецът се е задължил да върне заемната сума, както и възнаградителна лихва и други такси и разходи, както следва:

Общ размер на кредита - 500 лв.

1

ГПР-49,65%;

Фиксиран годишен лихвен процент на заема - 36,99% - преференциален лихвен процент/41,00% - стандартен фиксиран годишен лихвен процент;

Лихвен процент на ден - 0,1138%, но не е посочено какъв е този процент, ако бъде приложен преференциалният лихвен процент в размер на 36,99%;

Брой погасителни вноски - 3, дължими месечно, на датата, посочена в таблицата, озаглавена „Погасителен план“ към ДПК;

Размер на погасителната вноска - 177,05 лв. /без включена „неустойка“ за непредоставено обезпечение/ и 224,45 лв. /с включена „неустойка“ за непредоставено обезпечение/.

Неустойка за непредоставено обезпечение - 142,20 лв.

Обща сума, дължима по кредита с включена неустойка - 673,34 лв.

При така изложената фактическа обстановка и параметри, залегнали в процесния ДПК, ищецът счита, че ДПК е изцяло недействителен или в условия на евентуалност - че отделни клаузи, съдържащи се в него, са нищожни. Аргументите за това са следните:

Договорът за кредит /заем/, е финансова услуга по смисъла на дадената легална дефиниция в Параграф 13, т. 12 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Регламентацията на договорите за кредит се съдържа в Търговския закон, Закона за кредитните институции и в специалния Закон за потребителския кредит. Следва да се подчертае, че в случая, разпоредбите на Специалните закони — Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите, дерогират общите правила, съдържащи се в Търговския закон. Отделно от горното, ищцовото дружество не е и банка по смисъла на чл.

2 ЗКИ, поради което към процесния договор за потребителски кредит не намира приложение легалната дефиниция, съдържаща се в чл. 430, ал. 1 ТЗ за банковите договори; легалната дефиниция на процесния договор за кредит се съдържа в Закона за потребителските кредити, като ищцовото дружество е финансова институция, която по смисъла на чл. 3 от ЗКИ е регистрирана с основна дейност отпускане на заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Съгласно легалното определение в чл. 9, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Съгласно Параграф 4 от ДР на ЗПК, този Закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април, 2008 г. относно договорите за потребителските кредити. При съобразяване на цитираните разпоредби следва да се приеме, че договорът за кредит по своята правна характеристика е двустранен, възмезден, консенсуален и формален, прир който целта, за която се отпуска сумата по кредита, е релевантна за съществуването на самия договор.

2

Договорът за кредит, както и останалите търговски сделки, се подчинява на общите правила за сключването и действителността на сделките, установени в гражданското и търговското право с разпоредбите на ЗЗД, освен ако в ТЗ И В СПЕЦИАЛНИЯ ЗАКОН ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИЯ КРЕДИТ, не са предвидени особени правила за сключването и действителността му. В чл. 22 от ЗПК /Доп. - ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, са предвидени няколко хипотези на недействителност на договорите за потребителски кредит, а именно: „Когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, cm. 1, т. 7 - 12 и 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.” Ищецът счита, че в настоящия случай процесният Договор за потребителски заем е недействителен поради наличие на няколко от хипотезите, регламентирани в чл. 22 ЗПК.

На първо място ищецът намира, че процесният ДПК не отговаря на изискванията на чл.

10, ал. 1 ЗПК и по-конкретно - не е спазено изискването за форма, а наред с това не е съставен по ясен и разбираем за потребителя начин. Изискването за форма не е спазено с оглед обстятелството, че ДПК не отговаря на предвидената в специалните закони форма за действителност, приложими към договорите за кредит от растояние. Дори и да се приеме, че все пак формата е спазена, то не е налице втората кумулалтивно предвидена в чл. 10, ал. 1 ЗПК предпоставка, а именно ДПК да е съставен по ясен и разбираем за потребителя начин.

Това е така, тъй като в ДПК е визиран ГПР на разходите, но като абсолютна процентна стойност - 49,65% без да са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 към ЗПК начин, а наред с това, в ГПР не е включена и окончателната дължима сума по кредита, която de facto не е 531,14 лв., а е 673,34 лв. при отпусната чиста стойност на заема от 500 лв. Следователно, окончателното оскъпяване на заема е е ГПР, надхвърлящ максималния допустим лимит от пет пъти размера на законната лихва. При това положение, остава неясен действителния процент на ГПР, в който е следвало да бъде включена и „неустойката“ за непредоставено обезпечение в размер от 142,20 лв. /определена ЕДНОСТРАННО като размер от икономически по-силната страна при неизпълними условия/, както и всякакви други евентуални разходи, свързани с кредита.

В случая „неустойката“ е следвало да бъде включена в ГПР, тъй като няма характер на типична неустойка, а представлява според дефиницията на СЕС, „конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита“, поради което задължително се включва в ГПР. Ако не бъде включена, това означава, че ГПР е посочен в по-нисък от реалния размер, което се приравнява от СЕС на пълна липса на ГПР и респективно, води до недействителност на кредитното правоотношение.

Наред с горното, според ищеца, не става ясно дали ГПР, който е посочен в размер от 49,65%, се отнася към преференциалния лихвен процент от 36,99% или към стандартния лихвен процент от 41,00%, което е поредната неяснота в ДПК.

На следващо място ищецът намира, че тъй като при изчисляване на ГПР не са посочени взетите предвид допускания по определения в Приложение 1 към ЗПК начин, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя - настоящи или бъдещи /лихви, други 3 преки и косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредници за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния ДПК липсва конкретизация относно начина,Ище по който е формиран посочения ГПР от 49,65%, което води до неяснота относно включените в него компоненти и това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин - чл. 10, ал. 1 ЗПК.

Ищецът оспорва Общите условия, представляващи част от цялостното споразумение, да са подписани от него на всяка страница, не са му и предоставени, което е задължително изискване към договорите за потребителски кредити.

Неясното определяне на ГПР при това в размер, който е по-нисък от реалния, е самостоятелно основание за недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК.

На следващо място дори и да се приеме, че кредитополучателят - потребител е изначално наясно какъв е процентът на оскъпяване на кредита, това не освобождава кредитодателя от задължението, вменено му с императивна правна норма от ЗПК да информира своя съконтрагент за условията за заплащане на месечната погасителна вноска и за това каква част от главницата ще бъде платена с всяка месечна вноска и каква част представлява т. нар.

„оскъпяване” на кредита. Неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК също е самостоятелно основание за нищожност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК.

Според ищеца клаузата, обективирана в чл. 10, ал. 1 от ДПК, регламентираща „неустойка” за непредоставено обезпечение, възложено в чл. 20 от ДПК в размер на 5,25 лв. плюс 0,350% от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,350% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен, а според чл. 10, ал. 2 ДПК - 4,74 лв. плюс 0,316% от усвоения размер на кредит за първия ден на забава и 0,316% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен /или както е видно от таблицата, озаглавена „погасителен план“ - 142,20 лв. общо, е нищожна поради противоречието й със ЗЗП, ЗПК и ЗЗД.

Ищецът твърди, че клаузата, регламентираща договорна /възнаградителна/ лихва в размер на 41,00% или 36,99% - преференциална лихва, също е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Съгласно константната съдебна практика, клауза, в която договорната лихва надвишава трикратния размер на законната, се приема за нищожна поради противоречие с добрите нрави, а при обезпечените кредити - двукратния размер. Кредиторът не би предложил и не би сключил процесния Договор за паричен заем без включване в него на две нищожни клаузи - за неустойка при непредоставено обезпечение, с което кредитът е оскъпен с още 142,20 лв., невключени при изчисляване на ГПР, както и договорна лихва в размер на 41% или евентуално - 36,99% - преференциална лихва /значително надвишаващи трикратния размер на законната лихва, както и на ДВУКРАТНИЯ ПРИ ОБЕЗПЕЧЕНИ КРЕДИТИ, какъвто на практика се явява настоящия с оглед допълнителното оскъпяване с „неустоечната клауза“/. Тези две нищожни клаузи са съществени за целия Договор за паричен заем и ако кредиторът не ги бе включил в Договора, то не би имал интерес от сключването му. Считам, че дружеството - кредитор при тези параметри на договора е действало изцяло 4 недобросъвестно, а Договорът за потребителски заем противоречи и на общите разпоредби на материалния закон, а именно - на чл. 26 ЗЗД /нищожност поради противоречие с добрите нрави/.