Решение № 153 от 10.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 153 гр. София, 10.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20231100507054 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца М. К. М. срещу решение от 10.10.2022 г. по гр.д. №25007/2021 г. на Софийския районен съд, 165 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „Б. ДСК“ ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ал.1 вр. чл.439 ГПК за сумата от 11 069,29 лв., за които задължения е издаден изпълнителен лист от 21.01.2019 г. по ч.гр.д. №16431/2018 г. по описа на СРС, 82 състав, като неоснователен, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е незаконосъобразно. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че претенцията за изтекла погасителна давност е следвало да бъде направена в производството по издаване на заповедта за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, както и че не се е съобразил дадените му от горестоящия съд задължителни указания за квалификацията на предявения иск. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск. Не претендира разноски.

Въззиваемата страна „Б. ДСК“ ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Предмет на настоящото въззивно производство е и решение на СРС, постановено на 26.04.2023 г. по гр.д. №25007/2021 г. на Софийския районен съд, 165 състав, с което е оставено без уважение искане на ищеца за допълване на решението, постановено по горното дело като неоснователно. Това решение е обжалвано от ищеца с частна жалба от 25.05.2023 г., в която е посочено, че съдът неправилно е приел, че с въззивната жалба е преформулирано искане на ищеца, като е включено допълнително искане относно недължимостта на пропорционалната такса на съдебния изпълнител върху погасените по давност вземания.

1

Поддържа, че искането във въззивната жалба е идентично с искането в петитума на исковата молба за недължимост на пропорционалната такса на съдебния изпълнител върху погасените по давност вземания. Жалбоподателят моли решението на СРС да бъде отменено, като бъде уважено искането за допълване. Не претендира разноски.

Въззиваемата страна „Б. ДСК“ ЕАД в законоустановения срок оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Не претендира разноски.

Във въззивното производство с определения, постановени в о.с.з., проведени на 23.02.2024 г. и 15.11.2024 г., е допуснато уточнение на предявения иск.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Първоинстанционният съд е сезиран от М. К. М. с искова молба, уточнена във въззивното производство, с която срещу „Б. ДСК“ ЕАД е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК за сумата от 11 069,29 лв., сключваща главница, договорна лихва, санкционираща лихва и заемни такси по договор за кредит от 27.11.2007 г., за която сума са издадени заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по гр.д. №16431/2018 г. по описа на СРС, 85 състав, както и за пропорционалната такса по изп. дело. Ищецът обосновава недължимост на процесните вземания с изтичане на погасителната давност преди предявяване на иска.

Ответникът „Б. ДСК“ ЕАД в срока за отговор по чл.131 ГПК оспорва допустимостта и основателността на предявения иск, като твърди, че ищецът не е възразил срещу издадената заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК в срока по чл.414 ГПК, както и че погасителната давност за процесните вземания не е изтекла.

По въззивната жалба срещу решението по чл.250 ГПК:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо, но неправилно поради следното:

Производството по гр.д. №27007/2021 г. по описа на СРС, 165 състав, е образувано по искова молба от М. К. М., с която срещу „Б. ДСК“ ЕАД е предявен, както вече бе посочено по-горе, иск за недължимост на парични вземания за главница, договорна лихва, санкционираща лихва и заемни такси по договор за кредит от 27.11.2007 г., за които са издадени заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по гр.д.

№16431/2018 г. по описа на СРС, 85 състав, както и за разноските за пропорционалната такса на ЧСИ Г.К. по изпълнително дело №202192404014220.

С постановеното на 10.10.2022 г. решение по гр.д. №25007/2021 г. по описа на СРС, 165 състав, съдът е отхвърлил предявеният отрицателен установителен иск по отношение вземанията по договора за кредит от 27.11.2007 г.

С молбата за допълване, инкорпорирана във въззивната жалба, ищецът е въвел доводи за непълнота на постановеното първоинстанционно решение – поискал е въззивният съд да уважи предявеният отрицателен установителен иск и по отношение на пропорционалната такса на съдебния изпълнител върху погасените по давност вземания.

С обжалваното решение СРС, 165 състав, е приел, че с постановеното по делото решение се е произнесъл по цялото искане на ищеца.

2

Съгласно разпоредбата на чл.250 ал.1 ГПК, страната може да поиска да бъде допълнено решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото и искане, като това е всяко искане, отправено от страната до съда за защита на субективни права. За да бъде реализирано това процесуално право, следва да е налице пропуск от страна на решаващия съд да се произнесе по част от спорния предмет. Липсата на удовлетворителен за страната резултат по конкретни доводи не съставлява пропуск и непроизнасяне по част от спорния предмет, тъй като чрез искането за допълване на съдебното решение не могат да се допълват мотивите на съдебния акт. Произнасянето на допълнително решение по чл.250 ал.1 ГПК не може да доведе до промяна на постановеното решение, а само до добавяне на ново, допълващо решение.

Поради изложеното, настоящият въззивен състав намира, че е налице непроизнасяне от страна на СРС, 165 състав, по част от спорния предмет, доколкото с исковата молба е предявен отрицателен установителен иск за недължимост на разноските за пропорционалната такса по изпълнително дело №202192404014220 по описа на ЧСИ Г.К., т.е. искането за допълване е основателно.

По същество обаче предявеният иск е недопустим, поради което и исковата молба в тази и част следва да бъде върната, а производството по делото - прекратено. Допустим предмет на иска са вземанията, обективирани в изпълнителното основание - заповедта за изпълнение, а оттам „пренесени“ и в изпълнителния лист. За ищеца липсва правен интерес за установяване недължимост на суми за разноски и такси по процесното изпълнително делo. Разноските по изпълнителното дело не представляват претендирани от ищеца суми въз основа на изпълнителния титул по изп. дело, а представлява разноски и заплатени такси по ЗЧСИ, дължими във връзка с образуването и воденето на изпълнителното дело. Разноските по изпълнението се оспорват с жалба по реда на чл.436 ГПК на основание чл.435 ал.2 т.7, а не с иск по чл.439 ГПК /в този смисъл определение №303 от 29.09.2020 г. на ВКС по ч.т.д. № 404/2020 г., I ТО/.

По въззивната жалба срещу решението от 10.10.2022 г.:

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно.

При осъществената дължима служебна проверка въззивният съд приема, че решението на СРС е недопустимо, поради следните съображения:

По делото не е спорно и е установено, че на 21.01.2019 г. са издадени заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист, с които длъжниците М. К. М. и Б. Н.Д. са осъдени да заплатят разделно на „Б. ДСК“ ЕАД парични вземания /главница, лихви и такси/, произтичащи от договор за кредит за текущо потребление за рефинансиране от 27.11.2007 г.

Не е спорно и че за вземанията по описания по-горе изпълнителен лист е образувано изпълнително дело №202192404014220 по описа на ЧСИ Г.К., което е приложено по делото, като от него се установява, че заповедта за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК е редовно връчена на ищеца лично на 25.03.2019 г.

По делото не е спорно, че ищецът не е депозирал възражение срещу издадената заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК в законоустановения срок по чл.414 ГПК, поради което съдът намира, че издадената по описаното по-горе гр.д. по описа на СРС, 85 състав заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК е влязла в сила срещу ищеца на 26.04.2019 г.

Съгласно разпоредбата на чл.416 изр.1 ГПК, когато възражение не е подадено в срок или е оттеглено, или след влизане в сила на съдебното решение за установяване на 3 вземането, заповедта за изпълнение влиза в сила. Практиката на ВКС е, че при всички хипотези на чл.416 ГПК настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл.418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като заповедите за изпълнение влизат в сила и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират /решение №781 от 25.05.2011 г. по гр.д. №12/2010 г. на ІІІ ГО, решение №6/21.01.2016 г. по т.д. №1562/2015 г. на І ТО и др./. С изтичането на срока по чл.414 ГПК и влизане в сила по реда на чл.416 ГПК на заповедта за изпълнение всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск /решение №207, постановено по гр.д. №7030/2014 г. на ІV ГО/ извън специалните хипотези на чл.424 и чл.439 ГПК. Предвидените специални способи за защита на длъжника след влизане в сила на заповедта за изпълнение /исковете за оспорване на вземането, които могат да се основават само на новооткрити писмени доказателства или нови писмени доказателства, респ. на факти, настъпили след издаването и/ обосновават извода, че при настъпване, респ. стабилизиране изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение на материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника по съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди влизането и в сила. Резултат на стабилитета на заповедта за изпълнение и преклудиране на възможността да се оспорват посочените факти и обстоятелства, е недопустимостта на последващ процес, основан на факти, несъвместими с материалното право, чието съществуване е установено с влязлата в сила заповед. Тези факти са обхванати от преклудиращото действие на заповедта и са изключени от съдебна проверка. Ако длъжникът е разполагал с възражения срещу правото, установено със заповедта, но не ги е упражнил надлежно и в срок, те се преклудират. В това се изразява пресичащото действие на заповедта по отношение на фактите съществували до проявлението на изпълнителната и сила, съответно - стабилизирането и. По отношение на заповедта за изпълнение, срещу която не е подадено възражение, длъжникът не разполага с иск, който да основе на обстоятелства и доказателства, които са могли да му бъдат известни при пропускане на предвидените от закона срокове и способи на защита /чл.414 и чл.422 ГПК/. Защитата на длъжника в заповедното производство срещу издадена заповед за изпълнение, включително и с твърдения за депозиране на заявлението по чл.410 или чл.417 ГПК след изтичане на погасителната давност за вземанията, е предвидено да се осъществи по реда на подаване на възражение по чл.414 ГПК, след което най-късно в срока по по чл.133 ГПК с отговора на исковата молба, ако не ги е обективирал във възражението по чл.414 ГПК. При неподаване на възражение в срока по чл.414 ГПК или невъвеждането на тези възражения в предмета на спора с отговора на исковата молба в производството по иска по чл.422 ГПК, се преклудира възможността на длъжника да защити правата си в отделно, самостоятелно исково производство. Само при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства длъжникът може да оспори вземането по исков ред, съгласно изричната и ясна норма на чл.424 ал.1 ГПК, както вече бе посочено по-горе. В допълнение следва да се съобрази практиката на ВКС /решение №380/15.10.12 г. по гр.д. №1015/ 2011 г. на IV ГО и решение №198/10.08.2015 г. по гр.д. №5252/2014 г. на IV ГО/, според която непредявените възражения се преклудират от силата на пресъдено нещо на съдебното решение, както и ако са били предявени.