Решение № 406 от 06.07.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 406 гр. София , 05.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание на шестнадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Иво Димитров

Величка Борилова

Зорница Гладилова при участието на секретаря Ирена М. Дянкова като разгледа докладваното от Иво Димитров Въззивно търговско дело № 20201001002439 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ответника в производството „РИЛА-САМОКОВ 2004“ АД, ЕИК: 131517858 срещу първоинстанционно решение № 92 от 14. 07. 2020 г., постановено от Софийски окръжен съд, Търговско отделение, Първи състав по т.д. № 222 по описа на съда за 2019 г., с което на основание чл. 244, ал. 7, изр. посл. ТЗ , чл.

233 ТЗ, вр. с чл. 221, т. 5 ТЗ и чл.86 ЗЗД е осъден жалбоподателят да заплати на Г. И. Д., ЕГН: ********** с адрес гр. ***, ул. “***“ № 21 сумите 52560 лв.

(петдесет и две хиляди петстотин и шестдесет лева), представляваща сбор от неизплатените му брутни месечни възнаграждения, за периода от 01. 07. 2016 г. до 01. 07. 2019 г. , дължими в качеството му на член на съвета на директорите /СД/ на дружеството – жалбоподател, 7452.96 лв. /седем хиляди четиристотин петдесет и два лева и деветдесет и шест стотинки/, представляваща обезщетение за забавено плащане върху неизплатеното му брутно възнаграждение като член на СД на същото дружество в размер на 1 законната лихва от 02. 08. 2016 г. до 02. 07. 2019 г., както и лихва за забава върху главницата, считано от датата на предявяване на иска - 22. 08. 2019 г. до окончателното плащане на сумата, със законните последици по отношение на разноските в производството.

Във въззивната жалба се излагат подробни съображения за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, иска се отмяната му и постановяване на друго решение по съществото на спора, с което предявените срещу жалбоподателя искове да бъдат отхвърлени в цялост, със законните последици, претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът по жалбата оспорва същата, претендира разноски за въззивната инстанция.

Във въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.

Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Пети състав, като извърши проверка на редовността на въззивното производство, както и на обжалваното първоинстанционно решение, при условията и в пределите, установени в разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съобразно която въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата, намира следното:

Въззивната жалба, като подадена от надлежна страна, в законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, е процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Решението, като постановено от законен съдебен състав, в изискващата се от закона писмена форма, в рамките на дискреционните правораздавателни правомощия на съда и като съобразено с твърденията на ищеца в исковата му молба относно обстоятелствата, на които се основава иска, и търсената с иска защита (чл. 127, ал. 1, т.т. 4 и 5 от ГПК), е валидно и допустимо.

Доколкото при извършената от въззивния състав проверка на първоинстанционното решение, при условията и в пределите, установени от 2 цитираната разпоредба на чл. 269 от ГПК, така както същите са разяснени с т.

1 от ТРОСГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. не се установява неприлагане от страна на първоинстанционния съд, на императивни правни норми, нито пък с оглед вида на делото – търговско, съдът е длъжен да следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца, то и при проверка правилността на обжалваното първоинстанционно решение, настоящият въззивен съд е ограничен от оплакванията в жалбата.

Преценено съобразно релевираните от въззивника оплаквания в жалбата му, обжалваното първоинстанционно решение е и правилно по същество, поради следното:

По оплакванията в жалбата по реда на излагането им:

Принципно правилно, като базирано на точния смисъл на разпоредбата на чл. 286 от ЗЗД е твърдението в жалбата, че мандатното правоотношение по договор за поръчка, на каквото се приравнява, според цитираната по делото практика и на касационната съдебна инстанция в случая това между ищеца – член на СД на дружеството – ответник, и самото дружество, е принципно безвъзмездно, а не принципно възмездно, съответно – и изключенията от правилото за същото следва да се считат случаите, в които възнаграждение за изпълнение на поръчката се дължи и то – както ясно законът казва „само ако е уговорено“, а не обратното.

Също принципно правилно съдът в настоящата си инстанция намира оспорването от страна на жалбоподателя, на възприетото от първоинстанционния съд /само евентуално обаче - ако се приеме, че в случая за този размер е неприложимо решението на общото събрание на акционерите /ОСА/ на дружеството-ответник от 2007 г., което в крайна сметка първоинстанционният съд е приел за приложимо, същото приема и въззивният съдебен състав в настоящата инстанция/, определяне на размера на процесното възнаграждение, като функция на това, което обикновено се дължи за подобен вид дейност, и базирано на чл. 37 от ТЗ – освен че са формално различни правните фигури на члена на СД и на търговският представител, коренно различни са функциите, правата и задълженията им, съответно – въззивният състав намира в случая аналогията за неудачна, 3 въпреки че Търговският закон по принцип дава възможност /основания/ за прилагането му и по този начин, възприет от първоинстанционния съд – срв. пр. разпоредбите и на чл. 51, чл. 356, ал. 2, чл. 603, ал. 2, чл. 326, ал. 2 от ТЗ.

Въобще уредбата на търговските правоотношения допуска в голяма степен и в отлика от тази на гражданските, доколкото се предполага, че търговците имат специални знания и опит, а и обичаят е въздигнат от законодателя изрично и многократно като източник на търговското право, до определяне на неуговорени изрично, особено възнаграждения, но и цени на стоки и услуги, въз основа на обичайните такива за съответните дейност, време и място.

Все поради това и в изложеният смисъл, но само принципно правилни са оплакванията на жалбоподателя в т.т. 4 и 6 от р. I на жалбата.

Извън обаче така изложеното, принципно съгласие на въззивния състав с оплакванията в жалбата в тази им част и то – изцяло от правна страна, останалите оплаквания в жалбата са неоснователни, а крайните изводи на първоинстанционния съд в мотивите му досежно основателността на предявените искове, обусловили в крайна сметка и конкретният изход на делото в първата инстанция, като правилни по същество, следва да бъдат споделени, включително и като краен резултат, поради следното:

Правоотношението между акционерно дружество /АД/ с едностепенна система на управление и член на съвета на директорите му /СД/, не е чисто мандатно такова. Без да влиза в полемика със съдебните състави, постановили известните и на настоящия състав, цитирани и в жалбата решения, включително на касационната съдебна инстанция, напротив – като ги споделя, въззивният състав следва да акцентира на някои, включително произтичащия пряко от закона и безспорни в практиката, специфики на правоотношението между АД и член на СД, които, макар и главните му същностни характеристики на това правоотношение безспорно да го приобщават към тези, разкриващи родовите белези на договора за поръчка, но в същото време и в достатъчна степен му придават особености, разкриващи и съществени разлики, и обуславящи в крайна сметка изводите на въззивния състав в насока на това, че същото, обратно на мандатното, следва да се приеме принципно за възмездно, а не за безвъзмездно, т.е., че както това правилно е приел и първоинстанционния съд, макар и по изложените в 4 настоящите мотиви допълнителни съображения, че за да не се дължи въобще възнаграждение на член на СД на АД, това следва изрично да е уговорено /а не обратно – такова да се дължи, както при поръчката, само ако е изрично уговорено./

На първо място следва да се настои на една от главните, макар и общи отлики на институтите на търговското право, при сравняването им с тези на гражданското такова, към които безспорно принадлежи и договорът за поръчка /мандатното правоотношение с разните му специфики/, и това е тяхната принципна възмездност. Не е необходимо тази им характеристика да се обосновава кой знае колко подробно и пълно, защото е общ и ноторен принцип в търговското право. По същата логика, по която между търговци лихва винаги се дължи /срв. пр. чл. 294, ал. 1, чл. 21, ал. 1, изр. 1, чл. 26, ал. 1, изр. 1 и мн. др. ТЗ/, освен ако изрично не е уговорено, че не се дължи, по същата логика, по която търговска сделка между търговци не може да се унищожава поради крайна нужда и явно неизгодни условия /чл. 297 от ТЗ/, и не може да се намалява поради прекомерност неустойката, дължима по търговска сделка, сключена между търговци /чл. 309 от с.з./, по същата логика, по която между търговци лихва се дължи и без покана /чл. 309а ТЗ/, все по тази логика безспорно е за настоящия състав, че в търговските правоотношения всяка престация, включително на труд, постигане на резултат, бил той и вследствие от периодично или постоянно влагане и упражняване на умения по управление на дружество, представителство, и др.п., по правило са възмездни и срещу тях винаги се дължи насрещна престация. Това е обща клауза, общо правило, приложимо във всички случаи, освен ако изрично от отношенията между страните, дори и когато не непременно и двете са търговци /срв. и чл. 287 от ТЗ/, конкретно не се установява нещо друго – търговецът е специализиран, същият оперира в условията на търговска конкуренция със също така специализирани търговци в рамките на търговския, а не на гражданския оборот, целта на търговската дейност е по принцип печалба и там дарственото намерение, както и всяка кауза за „dare“, и всяко даване с намерение не непременно да се получи нещо насреща, са изключение, и като изключение, трябва да са категорично – изрично, или по начин, изключващ всякакво съмнение, установени в конкретните отношения между страните.

5

Нищо такова в случая не е налице.

На следващо място, не би следвало с лека ръка отношенията по управление на търговско дружество да се приравняват на мандатните и с оглед на техния предмет. Договорът за поръчка на гражданското право по принцип има за предмет ако не отделни, то поне действия, насочени към постигане на определен конкретен, обикновено /макар и не винаги/ единичен, резултат, поради което и е логично да бъде уреден като принципно безвъзмезден – в гражданските правоотношения в по-ниска степен би се явила необходимост от това, всяко усилие за постигане на определен, правно и житейски приемлив резултат, да бъде непременно овъзмездено. Не е така в търговските отношения, както се посочи, търговецът функционира, за да реализира печалба, не е сам на пазара, поради което и успешността на съществуването му въобще /пряко произтичаща от платежоспособността му, ликвидността му, способностите за поемане на търговски риск, без който такава печалба едва ли би била нормално постижима, но който риск все пак следва да е разумен и оправдан, възможностите за осигуряване на финансиране за разрастване на дейността и др.п./, зависят пряко и единствено от уменията, отдадеността и добросъвестността на мениджърите, които осъществяват оперативното управление на търговската дейност /това не са собствениците, в случая – акционерите в АД, нито пък само представляващите, които имат по принцип еднакви права и задължения с останалите членове на управителния орган на търговеца – срв. чл. 237, ал. 1 от ТЗ/, в случая с АД с едностепенна система – именно членовете на СД.

Затова и именно ТЗ в чл. 221, ал. 1, т. 5 предвижда, като главна хипотеза, че ОСА определя възнаграждение на членовете на СД, а другите възможности за овъзмездяване на работата им, законоуредени на същото място, са факултативни и евентуални.