Решение № 1152 от 27.02.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1152 гр. София, 27.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело № 20241100509690 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С Решение № 8381/08.05.2024 г., постановено по гр. д. № 48577/2023 г. по описа на СРС, 175 състав, са уважени частично предявените обективно и субективно кумулативно съединени искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че всеки от ответниците В. И. В. и М. Д. В. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сума от 1876,57 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м. 05.2020 г. до м. 04.2022 г. за имот, находящ се в гр. София, ж.к. „Овча купел“, бл. ****, аб. № 297945, ведно с ъ с законната лихва от 13.04.2023г. до окончателното изплащане на вземането; сумата от 197,40 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2021г. до 29.03.2023г. и сумата от 31,87 лева, представляваща цена на извършена услуга дялово разпределение за периода от м.05.2020 г. до м.04.2022 г., ведно със законната лихва от 13.04.2023 г. до окончателно изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 27.04.2023г. по ч.гр.д. № 19927/2023г. по описа на СРС, 175-ти състав, като отхвърля предявения установителен иск за сумата от 6,00 лева, представляваща мораторна лихва върху цената на услугата за дялово разпределение за периода от 16.07.2020г. до 29.03.2023 г.

Решението е постановено при участието на „Далсия“ ООД (с предходно наименование „Бруната“ ООД) в качеството на трето лице-помагач на страната на ищеца.

1

Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ответника В. И. В. чрез адв. Д. Ч. с доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение. Счита, че няма качеството потребител на топлинна енергия, а и в първоинстанционното производство ищецът признава неизгодния за него факт, че друго лице е титуляр на партидата, както че е приел договорни отношения с това трето лице, откривайки партида на негово име. Намира, че М. В., като клиент на топлинна енергия за битови нужди по силата на сключено облигационно правоотношение с ищеца, дължи цената й. Сочи, че представените договори между ОС на ЕС и „Топлофикация София“ ЕАД с лице извършващо услугата дялово разпределение, са с изтекъл срок и съответно неактуални финансови параметри. Оспорва материалната легитимация на ищеца по иска за заплащане на суми за дялово разпределение, а именно за основанието, на което му се дължи възнаграждение за извършена от трето лице услуга.

Твърди, че дължимите от него на ищеца суми не са публикувани на сайта, поради което не е изпаднал в забава за плащането им.

Въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение в частта, в която са уважени спрямо него предявените искове.

Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ответника М. Д. В. чрез адв. Д. Ч. с доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение. Твърди, че дължимите от него на ищеца суми не са публикувани на сайта, поради което не е изпаднала в забава за плащането им. Сочи, че не се установява задължение на ответника да е заплащането в полза на дружеството възнаграждение за услугата дялово разпределение. Намира за неясен обема на реално предоставените услуги дялово разпределение и за уговорената стойност на тези услуги. Поддържа, че представените договори между ОС на ЕС и „Топлофикация София“ ЕАД с лице извършващо услугата дялово разпределение, са с изтекъл срок и съответно неактуални финансови параметри.

Въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение в частта, в която са уважени спрямо нея предявените искове само за сумата от 197,40 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2021г. до 29.03.2023г. и сумата от 31,87 лева, представляваща цена на извършена услуга дялово разпределение за периода от м.05.2020 г. до м.04.2022 г., ведно със законната лихва от 13.04.2023 г. до окончателно изплащане на вземането.

Решението е влязло в сила в частта, в която са отхвърлени исковете за сумата от сумата 6,00 лева, представляваща мораторна лихва върху цената на услугата за дялово разпределение за периода от 16.07.2020 г. до 29.03.2023 г. срещу всеки от ответниците В. И. В. и М. Д. В., както и в частта за сумата 1876,57 лева – стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м.

05.2020 г. до м. 04.2022 г. срещу М. Д. В., като необжалвано.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася 2 служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Жалбите са подадени в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледани по същество въззивните жалби са неоснователни, по следните съображения:

Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД с искане да бъде признато за установено, че В. И. В. и М. Д. В. дължат на „Топлофикация София“ ЕАД разделно при равни квоти следните суми: сумата от 3753,15 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2020г. до м.04.2022г. за имот, находящ се в гр. София, ж.к.

„Овча купел“, бл. ****, аб. № 297945, ведно със законната лихва от 13.04.2023г. до окончателното изплащане на вземането; сумата от 394,81 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2021г. до 29.03.2023г.; сумата от 63,74 лева, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от м.05.2020г. до м.04.2022г., ведно със законната лихва от 13.04.2023г. до окончателно изплащане на вземането и сумата от 12 лева, представляваща мораторна лихва върху цената на услугата за дялово разпределение за периода от 16.07.2020г. до 29.03.2023г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 27.04.2023г. по ч.гр.д. № 19927/2023г. по описа на СРС, 175-ти състав.

Въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

По иска с правно основание чл. 149 ЗЕ вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД за доставената топлинна енергия:

Правопораждащият фактически състав за възникване на спорното право се обуславя от осъществяването на следните елементи:

1. Наличието на действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия;

2. Продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача и за последния да е възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер.

Спорни между страните в настоящото въззивно производство са обстоятелствата: дали са налице договорни правоотношения на въззивникаответник В. И. В. с въззиваемия-ищец;.

Съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по релевираните във въззивната жалба основания в условието на т. нар. „ограничен въззив”, поради 3 което, без съответен довод във въззивната жалба, съдът не следва да обсъжда д а л и въззивниците-ответници са съсобственици на процесния имот – апартамент № 102, находящ се в гр. София, ж.к. „****, поради което на основание чл. 272 ГПК СГС препраща към мотивите на СРС, които стават част от правните съждения на настоящото решение.

Предвид изложеното между страните е съществувало действително правоотношение по договор за продажба на топлоенергия. Този договор за търговска продажба се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл.

150, ал. 1 ЗЕ, а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „клиенти на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, за да бъде определено лице като потребител на топлинна енергия за битови нужди според цитираната правна норма, е достатъчно да се установи, че то е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. В настоящия случай имотът се намира в сграда, в която ищецът осъществява продажба на топлинна енергия за битови нужди.

Този факт се установява от Протокол от проведено на 03.03.2002 г. Общо събрание на етажните собственици на обекти в сградата, в която се намира процесния имот, на което е взето решение за сключване на договор с „Бруната“ ООД (с актуално наименование „Далсия“) за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, както и че такъв е бил подписан с № 1181 на 27.02.2002г.

Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик – по аргумент от чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ. Именно той е задължен да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. той е встъпил в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. В случая видно от Договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на чл. 117 ЗТСУ от 05.05.1988 г. ответниците В. И. В. и М. Д. В. са придобили собствеността по отношение на процесния имот. Тъй като в акта не е упоменато при какви дялове се придобива собствеността, то по презумпция купувачите притежават равни дялове. Именно в качеството си на собственик на ½ ид.ч. за имота, ответникът В. И. В. се явява задължен за половината от консумативните разноски за имота за потребена топлоенергия и за дялово разпределение – аргумент от чл. 150 ЗЕ и чл. 30, ал. 3 ЗС, т.е. ответникът се явява страна по облигационното правоотношение с „Топлофикация София“ ЕАД по договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди, сключен при публично известни Общи условия за продажба, одобрени с Решение на ДКЕВР /чл. 150, ал.1 Закона за енергетиката/, писменото приемане на които не е условие за възникване на договорната връзка. Не са представени 4 доказателства за сключено между страните индивидуално споразумение, което да урежда правоотношението в отклонение от предвиденото в Общите условия на „Топлофикация София“ ЕАД за продажба на топлинна енергия за битови нужди. Обстоятелството, че имотът е бил придобит в съсобственост от В. И. В. и М. Д. В., не се оспорва, поради което ответниците се явяват задължени за този консуматив. Съдът не може да приеме за доказано и обстоятелството, че ответникът М. Д. В. ползва имота изцяло и следователно е задължен за пълната стойност на консумативните разноски за него.

Неоснователно е възражението на въззивника В. И. В., че страна по облигационното правоотношение е само единият съсобственик М. Д. В..

Възникването на облигационната връзка произтича от закона, поради което ирелевантно е дали ответницата М. Д. В. е подавала заявление до ищеца за откриване на партида на нейно име за имота. Достатъчно условие е такова заявление да е било депозирано веднъж от единия собственик, поради което обстоятелството, че в документи на „Топлофикация София“ ЕАД се отразява само името на единия потребител не отрича качеството потребител и на другия собственик. Позоваването на това обстоятелство е неоснователно и по аргумент, че за да възникне облигационна връзка само с единия от съсобствениците, то за това е необходимо изричното съгласие на другия съсобственик В. И. В., каквото волеизявление не е доказано да е правено. С оглед изложеното, неоснователно се явява възражението, че ищецът не доказва фактическото основание на своята претенция.