Определение № 1725 от 02.07.2026, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1725 гр. София, 02.07.2026 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на втори юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно частно гражданско дело № 20261800500425 по описа за 2026 година Производството е по чл. 248, ал. 3 от ГПК.

С Определение № 49 от 02.02.2026г. по ч.гр.д. № 492/2025 г. на РС – Костинброд, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, е оставена без уважение молбата на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД за изменение на постановеното по делото Определение № 2/05.01.2026г. в частта му за присъдените в негова тежест разноски от 240 лв. с ДДС.

Определението е обжалвано от молителя „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, който счита, че същото е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че заповедният съд неправилно е оставил молбата му по чл. 248 от ГПК без уважение, като не е взел предвид фактическата и правна сложност на производството, както и задължителния характер на тълкуванията на СЕС. Намира, че при определяне на претендираното и дължимо адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на длъжника за процесуално представителство в заповедното производство следва да се вземе предвид обемът на същото, който сам по себе си не може да обуслови фактическа и правна сложност, респ. положен действителен труд, които да оправдаят този размер на определеното адвокатско възнаграждение.

Изтъква, че единственото процесуално действие, извършено от процесуалният представител по заповедното дело, е подаване на възражение по образец, като счита за ирелевантно, че същото е мотивирано. Описва принципите на заповедното производство, като прави извод, че разноски на процесуалния представител на длъжника биха се дължали само в хипотезата на чл. 6, ал. 1, т. 5 от НВАР - за нотариални покани, за молба за приемане или отказ от наследство, за изготвяне на книжа за нотариално вписване, за молба за опрощаване на дължими суми и за други молби, която разпоредба следва да намери аналогично приложение в настоящия случай. Черпи аргументи от решението от 25 януари 2024г. по дело С438/22 на СЕС, което допуска определяне на адвокатско възнаграждение в размер под посочения в наредбата, като прави извод, че това разрешение е приложимо и в хипотезата на 38, ал. 2 от ЗА. Развива съображения, основани на чл. 36, ал. 1 от ЗА и чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, като прави разграничение с Наредбата за заплащане на правната помощ, към която препраща чл. 78, ал. 8 от ГПК, в случаите, когато юридически лица или еднолични търговци са защитавани пред съда от 1 юрисконсулт. Подчертава, че възнагражденията, предвидени в Наредбата по ЗПП, са в значително по- нисък размер от тези в Наредбата по ЗА за един и същи вид работа, вкл. за зашита по заповедно производство. Прави извод, че е налице непропорционалност при заплащане на оказвана адвокатска помощ на материално затруднени лица, като са създадени два режима, преследващи идентични цели, но постигащи различни крайни резултати в разрез с принципите на конкурентност.

Според жалбоподателя, несъразмерност има и при възмездяване на процесуалното представителство, осъществявано от юрисконсулт по чл. 78, ал. 8 ГПК и това на адвокат по чл. 38, ал. 2 ЗА, като и в двете хипотези възнаграждението не е уговорено в договор за правна защита по конкретно дело, а се определя от съда, който е обвързан от размерите по две различни наредби, независимо че услугата се осъществява винаги от правоспособни юристи. Счита, че въведеното с чл. 38, ал. 2 от ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процеси представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело С-438/22 на СЕС. Обобщава, че нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага, а посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Счита, че така определеният адвокатски хонорар в размер на 122.71 евро с левова равностойност 240.00 лв. се явява несправедлив, прекомерен и непропорционален на положения от пълномощника труд. Моли съда да отмени обжалваното определение и да определи разноски в минималния предвиден размер в разпоредбата на чл. 26 от НЗПП, а именно 40,90 евро (левова равностойност 80,00лв.) в полза на адв. Д. Г., процесуален представител на длъжника по делото.

В срока за отговор е постъпил такъв от процесуалния представител на длъжника в заповедното производство, който счита определеното възнаграждение за справедливо. Изтъква, че е подходил компетентно и отговорно и следва да получи адекватно възнаграждение. Подчертава, че единствената защита на потребител, чиито права са нарушени с подобен договор за заем, е чрез сезиране на съда, за което следва да се ангажира компетентен в тази материя адвокат, който да осъществи достатъчно добра защита на клиента си, за да се стигне до ползотворен за него резултат. Изразява становище, че с намаляването на адвокатското възнаграждение по същество се наказва адвоката, а това би довело до демотивиране на адвокатите да работят в тази насока и да защитават правата на потребителите. При това липсата на защита би довела до още по- голям дисбаланс и финансови проблеми на най-бедната част от обществото. Моли съда да отхвърли жалбата.

След преценка на доказателствата по делото, съдът намира от правна страна следното:

Производството по ч.гр.д. № 492/2025г. на Костинбродския районен съд е било образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД („АКПЗ“ АД) срещу Д. А. К. за сумите 748,45 лв. – главница и 65,37 лв. – мораторна лихва.

Заявлението е било уважено, като е издадена заповед по чл. 410 от ГПК за така посочените парични суми.

В срока по чл. 414 от ГПК длъжникът, чрез адв. Д. Г., е подал възражение, с което е претендирал и присъждане на адвокатско възнаграждение в случай на 2 обезсилване на заповедта за изпълнение, като е посочено, че защитата е осъществена при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. второ от ЗА. Представени са пълномощно и договор за правна защита и съдействие, както и доказателство за регистрация на адвоката по ЗДДС.

Съдът е указал на заявителя, че, с оглед подаденото възражение, има възможност да подаде иск за установяване на вземането си в едномесечен срок.

В така определения от съда срок заявителят не е предявил иск и не е представил доказателства в съответния смисъл. Поради това, с Определение № 2/05.01.2026г. по ч.гр.д. № 492/2025 г. на РС- Костинброд, съдът е обезсилил издадената по това дело заповед за изпълнение и е прекратил производството по него, като е осъдил „АКПЗ“ АД да заплати на адв. Д. Г. сумата от 240 лв. с ДДС за осъществена правна помощ на длъжника по делото.

Заявителят е подал молба за изменение на това определение в частта за разноските, която е била оставена без уважение с определението, по жалба срещу което е образувано настоящото производство.

Настоящият съдебен състав намира, че жалбата е процесуално допустима, като подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество, тя е неоснователна поради следните съображения.

Налице е основание за присъждане на разноски в полза на длъжника в заповедното производство в хипотеза на обезсилена заповед за изпълнение.

Съгласно чл. 81 от ГПК, във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. С обезсилването на заповедта за изпълнение се слага край на заповедното производство, поради което и по аргумент от нормата на чл. 81 от ГПК, съдът дължи произнасяне по исканията на страните за присъждане на разноски, каквито пълномощникът на длъжника своевременно е направил с възражението си по чл. 414, ал. 2 от ГПК.

Обезсилването на заповедта за изпълнение е основание да се приеме, че кредиторът - заявител с действията си е довел до неоснователно въвличане на длъжника в заповедното производство, поради което той следва да понесе санкционните последици на разноските по арг. от чл. 78, ал. 4 от ГПК.

При това, обаче, следва да се има предвид, че възражението по чл. 414 от ГПК не се подава в състезателно производство, а е само предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по исков път, когато длъжникът следва да изчерпи възраженията си за неоснователност на предявения срещу него иск. Следователно, това възражение не е израз на материалноправна защита на длъжника, във връзка което законът изрично го освобождава от задължение за мотивиране на последното. Поради това няма основание да се приеме, че дължимото адвокатско възнаграждение за подаване на възражение по чл. 414 от ГПК се изчислява по реда на чл. 7, ал. 7, вр. ал. 2 от Наредба № 01/09.07.2004 г.

От друга страна, подаването на възражение по чл. 414 от ГПК все пак е вид адвокатска защита и за нея следва да се дължи заплащане на адвокатско възнаграждение. Доколкото тя не е сред случаите, изрично предвидени в цитираната по- горе наредба, на основание § 1 от ДР на същата възнаграждението следва да се определи по аналогия, като се изходи от вида на самото процесуално действие. В случая, за възражението е налице образец, утвърден с Наредба № Н2/18.02.2020 г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство, издадена от министъра на правосъдието (ДВ, бр. 15 от 21.01.2020 г.).

Според утвърдените образци на заповед за изпълнение, към нея винаги е приложена бланка за възражение, която се връчва на длъжника и която съдържа указания за попълване. Поради това съдът намира, че за подаване на възражение в 3 заповедно производство длъжникът има право на разноски по реда на чл. 6, т. 5 от Наредба № 01/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (както е посочено и в частната жалба), а именно – в размер на 200 лв. без ДДС, респ. 240 лв. с ДДС, като този размер не е обусловен от защитавания материален интерес.

Наистина, както правилно е изтъкнал жалбоподателят, с решението от 25 януари 2024г. по дело С-438/22 на СЕС се допуска определяне на адвокатско възнаграждение в размер под посочения в наредбата, а последният може да служи единствено като ориентир при служебно определяне на възнаграждението, без да е обвързващ за съда. Тази съдебна практика, обаче, не задължава съда винаги да присъжда възнаграждение под тези размери в хипотезата на чл. 38, ал. 2 от ЗА.

Занижаването му под тях е допустимо по изключение, когато спецификите на конкретния казус (напр. много нисък защитаван материален интерес, съизмерим с размера на възнаграждението, пълна липса на извършени процесуални действия, съмнения за злоупотреба с процесуални права и др.) обуславят прекомерност на нормативно предвиденото възнаграждение. Настоящият случай не е такъв, тъй като материалният интерес е 813,82 лв., а процесуалният представител на длъжника е извършил необходимите по количество и качество процесуални действия, които са довели до успешна защита на неговия интерес. При това съдът съобрази не само извършеното от пълномощника процесуално действие (подаване на възражение), но и взе предвид, че същото по принцип е свързано с проучване на доказателствата по делото и формиране на становище за дължимостта на процесните парични суми, респ. преценка за необходимостта от подаване на възражение. Поради това съдът намира, че в случая адвокатското възнаграждение следва да бъде определено в размера по чл. 6, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, без да се намалява.