Решение № 3131 от 11.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3131 гр. София, 11.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Десислава Б. Н.а

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

Герасим Анг. Пенчев при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА като разгледа докладваното от Иванина Ив. Пъстракова Въззивно гражданско дело № 20241100505985 по описа за 2024 година

., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по подадена от Л. Х. С. въззивна жалба срещу решение от 07.03.2024 г., постановено по гр. д. №44993/2022 г. по описа на СРС, ГО, 118 състав в неговата цялост. В жалбата се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение, нарушения на материалния закон и процесуалните правила.Моли се за отмяна на решението и уважаване на предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемият „Апс Бета България“ ЕООД оспорва подадената въззивна жалба. Счита решението на първоинстанционния съд за правилно и обосновано, поради което и моли то да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

1

Производството е образувано по искова молба, подадена от Л. Х. С. срещу „АПС БЕТА България“ ЕООД, с която е предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сума в размер на 6859,55 лева – главница ведно със законната лихва от 09.07.2010 г. до окончателното й заплащане, сумата 118,9 лева – обезщетение за забава за периода от 05.08.2009 г. до 14.06.2010 г. и сумата 239, 57 лева – разноски, за принудително събиране на които е образувано изп. д. № 20128610400740 на ЧСИ Д.В. по изпълнителен лист от 07.11.2011 г., издаден въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 33760/2010 г. по описа на СРС, 60 –ти състав в полза на „ТИ БИ АЙ КРЕДИТ“ ЕАД .

Ищецът твърди, че не дължи посочените суми на ответника, т. к. вземанията за същите са погасени по давност. Твърди, че за събиране на посочените суми е образувано изпълнително дело, по което не били извършвани валидни изпълнителни действия повече от две години от последно извършеното валидно изпълнително действие и същото било прекратено по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.

Претендира, че от 29.01.2013 г. е започнала да тече погасителна давност, която е изтекла на 29.01.2018 г. и вземането по изпълнителния лист било погасено.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба ответникът оспорва иска като поддържа, че вземанията не са погасени по давност. Твърди, че е цесионер на процесните вземания. Поддържа, че с редица действията по принудително изпълнение давността е била прекъсвана, като перемпцията на изпълнителното производство е без правно значение за давността .

С решение от 07.03.2024 г., постановено по гр. д. №44993/2022 г. по описа на СРС, ГО, 118 състав, исковете са изцяло отхвърлени.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба, предмет на разглеждане в настоящото производство.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно 2 и е допустимо, а по същество- правилно. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Съдът възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.

По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

Предявеният иск се основава на твърдението на ищеца, че процесните вземания са погасени по давност. Съобразно общоприетото становище в правната теория и съдебна практика погасителната давност не води до погасяване на самото вземане, а на възможността да бъде принудително изпълнено. Вземането продължава да съществува като естествено и длъжникът продължава да дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена само до доброволното му изпълнение – чл. 118 ЗЗД. В този смисъл следва да се разбира и търсената с процесните отрицателни установителни искове съдебна защита – установяване недължимост на вземане поради давност като правен резултат означава установяване, че същото е погасено по давност, т. е. че е погасена възможността за принудителното му изпълнение, а не че вземането не съществува.

Що се отнася до основателността на исковете съдът намира следното:

В настоящия казус страните не спорят, че въз основа на изпълнителен лист от дата 07.11.2011 г. в полза на „ТИ БИ АЙ КРЕДИТ“ ЕАД за следните суми: 6859,55 лева – главница ведно със законната лихва от 09.07.2010 г. до окончателното й заплащане, сумата 118,9 лева – обезщетение за забава за периода от 05.08.2009 г. до 14.06.2010 г. и сумата 239, 57 лева – разноски, е образувано изп. д. № 20128610400740 на ЧСИ Д.В..

Видно от същото настоящият ответник е поискал да бъде конституиран като взискател в същото на основание извършена цесия. Последното, както и обстоятелството, че настоящият ищец е бил уведомен редовно за извършената такава, не се оспорва от страните.

В настоящия казус следва да се вземе предвид, че трайната съдебна практика на ВКС приема, че заповедта за изпълнение има идентични правни последици със съдебното решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – давностният срок е петгодишен и започва да тече от влизане в сила на заповедта (така Определение № 1764 от 10.04.2024 г. на ВКС по гр. дело № 3

2403/2023 г., III г. о, и цитираните в него решения на ВКС).

Спорен между страните въпрос е свързан с това дали в случая давността е била прекъсвана в хода на изпълнителния процес.

Настоящият съдебен състав приема, че доколкото изпълнителното производство е образувано по време на действието на ППВС № 3/1980 г., погасителна давност не е текла след образуването му /съгласно разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. по т. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС/. Същата е започнала да тече едва на 26.06.2015 г.

В Тълкувателно решение № 2/2013 г. на 26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК - т. 10 пък се казва, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. "д" ГПК (отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие, като обявява Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд за изгубило сила. Разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т.

8 от ГПК предвижда хипотеза на прекратяване на изпълнителното производство, при чието наличие то настъпва ex lege. Предпоставка за прекратяването на изпълнителното производство на това основание е в двугодишен срок взискателят да не е поискал извършването на изпълнително действие, като тук следва да имат предвид същинските изпълнителни действия, насочени към удовлетворяване на вземането му, изтичането на който срок осъществява основанието за прекратяване на изпълнителното дело, посочено в цитираната разпоредба. Основанията, осуетяващи реализацията на правото на взискателя, са изрично уредени в разпоредбата на чл. 433, ал. 1 от ГПК. Както е разяснено в мотивите на тълкувателното решение, при прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. "перемпция", прекратяването на производството настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови, или не, акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Съгласно дадените от ВКС разяснения прекъсват давността само действия, (независимо от това дали прилаганото им е поискано от взискателя или са предприети по инициатива на частен съдебен изпълнител по възлагане от взискателя), които представляват: насочване на изпълнението чрез налагането на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са такива изпълнителни действия образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., 4 назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ.

От представеното по делото копие на изп. дело № 20128610400740 на ЧСИ Д.В. е видно, че 24.08.2015 г., на 13.09.2016. , 08.08.2018 г. и на 29.07.2020 г. постъпват молби от кредитора за предприемане на конкретни изпълнителни действия- налагане на запори върху установени трудови възнаграждения и върху банкови сметки, възбрана на недвижими имоти, а на 04.12.2015 г. , респ. 08.08.2018 г. на длъжника са изпратени запорни съобщения.

С оглед изложеното съдът намира, че са предприемани регулярни действия от категорията на прекъсващите давността /започнала да тече на 26.06.2015 г., съобразно гореизложеното/ и такава към момента на подаване на исковата молба не е изтекла.

По отношение твърденията за настъпила перемпция настояшият съдебен състав намира следното: В актуалната практика на ВКС, обективирана в Решение № 3/04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. на IV Г. О. но ВКС, Решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на ВКС, IV Г. О. на ВКС, както и в Тълкувателно решение №2/ 2023 г. от 04.07.2024 год. е прието, че перемпцията е без правно значение за давността. Общото между двата правни института е, че едни и и същи юридически факти могат да имат значение както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни правни институти с различни правни последици. Изтеклата погасителна давност изключва правото на принудително изпълнение, а перемпцията не изключва правото на принудително изпълнение. Изпълнителният лист и поисканият от взискателя нов изпълнителен способ задължават съдебния изпълнител да предприеме действията по принудително изпълнение, като давността е прекъсната на основание чл. 116, б. "в" ЗЗД, независимо, че съдебният изпълнител не е образувал ново канцеларско дело по посочения нов изпълнителен способ след перемпцията. Следователно, с посочените по-горе молби на взискателя по изпълнителното дело давността за вземанията е била прекъсната неколкократно, като същата не изтекла, както бе посочено.

При това положение исковите претенции следва да бъдат отхвърлени, а постановеното първоинстанционно решение- потвърдено изцяло.

По разноските:

За въззивното производство разноски се следват само на въззиваемата страна в размер на 50 евро.

5

Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд