Решение № 3278 от 29.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3278 гр. София, 20.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета М. Антонова

РОЗАЛИНА Г. БОТЕВА при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от РОЗАЛИНА Г. БОТЕВА Въззивно гражданско дело № 20221100508925 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258- 273 ГПК.

С решение № 5404/ 27.05.2022г. по гр. дело № 25677/ 2021г. по описа на Софийския районен съд, 156 състав, са отхвърлени предявените от “Й.Б.” ЕАД против Ц. К. Й. обективно кумулативно съединени искове за установяване на съществуването на “Й.Б.” ЕАД за сумата 99,94 лева, представляваща цена на мобилни услуги за периода от 15.02.2016г. до 09.05.2016г., съгласно договор за мобилни услуги от 15.02.2016г. и за сумата 151,80 лева, представляваща лизингови вноски за мобилно устройство м. “Alcatel”, м.

“Onetouch pop star Classy”, съгласно договор за лизинг от 15.02.2016г. за периода от 10.06.2016г. до 15.01.2018г., сумата 22,77 лева, представляваща лизингови вноски за мобилно устройство м. “Alcatel”, м. “Onetouch pop star Classy”, съгласно договор за лизинг от 15.02.2016г. за периода от 15.02.2016г. до 09.05.2016г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 06.03.2018г. по ч.гр.д. № 2489/ 2018г. по описа на Софийския районен съд, 158 състав.

Недоволен от така постановеното решение е останал ищецът в първоначалното производство “Й.Б.” ЕАД.

Жалбоподателят изразява несъгласие с извода на първоинстанционния съд, че не е установено, че през процесния период ищецът е доставил мобилни услуги, в количество, съответстващо на претендираната цена. В жалбата са развити съображения, че фактурата се ползва с доказателствена стойност и следва да се прецени по вътрешно убеждение с оглед всички доказателства по делото. Жалбоподателят навежда 1 доводи, че е предоставил на ответника достъп до мрежата си и възможност да ползва услугите му. Сочи се, че ответникът не е оспорил месечните сметки в срока и по реда по чл.

31 Общите условия, нито по съдебен ред. сключения между страните срочен договор.

По отношение на вземането за лизингови вноски са развити съображения, че е изпълнил задължението си да предаде на ответника вещ, в състояние, годно за ползване, съответстваща на договорените технически характеристики, ведно с необходимата документация. Наведени са доводи, че договорът за лизинг не е нито прекратен, нито развален, а вземането е обявено за предсрочно изискуем, съгласно уговореното в чл. 12 Общите условия. Сочи, че след предявяване на иска е настъпил падежа на лизинговите вноски.

В обобщение, въззивникът счита, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон и е неправилно. Искането до въззивния съд е да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявените искове.

В срока и реда по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, в който се изразява становище за неоснователност на същата. Въззиваемата страна намира решението на първоинстанционния съд за правилно. Искането е съдът да се произнесе с решение, с което обжалваното решение да се потвърди.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалби доводи за пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното от фактическа страна:

Ищецът извежда субективните си права при твърдения, че страните са се намирали в облигационно отношение, възникнало въз основа на договор за мобилни услуги № 615055312/15.02.2016г. и договор за лизинг от 15.02.2016г. Поддържа, че по силата на сключените договор е предоставил на ответника мобилни услуги и устройство м. “Alcatel One Touch Pop Star Classy”. Навежда доводи, че последният не е изпълнил задължението си да плати дължимите абонаментни такси и цената на мобилни услуги, както и лизинговите вноски за процесния период. След връчване на заповедта за изпълнение по реда на чл. 47 ГПК и удостоверяване от връчителя, че ответникът не пребивава на адреса, са предявени установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на искова молба и не е изразено становище по предявените искове. В открито съдебно заседание се изразява становище за неоснователност на същите.

Пред първоинстанционният съд е представен договор за мобилни услуги от 15.02.2016г., по силата на който операторът, ищец в първоинстанционното производство, се задължил да предостави на потребителя електронни мобилни услуги, а потребителят- да заплаща месечна абонаментна такса в размер на 25,99 лева.

Представен е и договор за лизинг от 15.02.2016г., по силата на който ищецът, в качеството на лизингодател, се задължил да предостави на ответника, в качеството на лизингополучател, ползването на мобилно устройство м. “Alcatel”, м. “Onetouch pop star 2

Classy”, като лизингополучателят се задължил да плаща лизингово възнаграждение, съобразно уговореното в договора.

В първоинстанционното производство са представени фактура № 728077741/ 10.03.2016г. за сумата 55,10 лева и отчетен период 15.02.2016г.- 09.03.2016г., фактура № 7239385485/ 10.04.2016г. за сумата 90,77 лева и отчетен период 10.03.2016г.- 09.04.2016г., фактура № 7240686459 от 10.05.2016г. за сумата 124,35 лева и за отчетен период 10.04.2016г.- 09.05.2016г., фактура 7243348803/ 10.07.2016г. за сумата 726,39 лева и отчетен периода 10.06.2016г.- 09.07.2016г.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирано лице и срещу подлежащ на въззивен инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

При извършената проверка по реда на чл. 269, пр. 1 ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл. 269, пр. 2 ГПК.

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 229 ЗЕ и чл. 422 ГПК вр. чл. 345 ТЗ.

Относно иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 229 ЗЕ:

Релевантните към предмета на делото факти са наличието на възникнало валидно правоотношение по договор за мобилни услуги, по силата на който ищецът е доставил на ответника електронни съобщителни услуги на претендираната стойност за посочения период. Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест, доказването на посочените факти е в тежест на доставчика на електронни съобщителни услуги.

Не се спори по делото, а и се установява от събраните по делото доказателства- договор за мобилни услуги № 615055312/ 15.02.2016г., че между страните съществува облигационно правоотношение, възникнало въз основа на договор за мобилни услуги. Конкретиката на случая сочи, че договорът за мобилни услуги е подписан от страните, като при липсата на доказателства за неговата неавтентичност, като частен диспозитивен документ, е доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица- чл. 180 ГПК.

Спорът е пренесен пред настоящата инстанция за разрешаване на въпроса доставил ли е ищецът на ответника електронни съобщителни услуги на претендираната стойност за посочения период.

От описаното съдържание на възникналите между страните облигационни правоотношения следва извод, че на претендираното от ищеца парично задължение на ответника за дължими месечни такси и стойност на потребление по договора кореспондира 3 насрещното задължение на оператора на мобилни услуги да предоставя достъп до далекосъобщителна мрежа, с оглед извършването на телефонни разговори и пренос на текстови съобщения.

Договорът за предоставяне на мобилни услуги представлявала двустранен, консенсуален, възмезден, комутативен договор по силата на който за мобилният оператор се пораждат задължения да предостави „електронна съобщителна услуга и осигури безпрепятствена възможност на насрещната страна да ползва реално от предоставената услуга. Респективно, за насрещната страна по договора се поражда задължението да заплати ползваното количество електронни съобщителни услуги. Съгласно дефиницията, дадена в § 1, т. 17 ДРЗЕС, електронна съобщителна услуга е услуга, включваща пренос на сигнали по електронни съобщителни мрежи, включително услуги по преноса, осъществявани чрез мрежи за радиоразпръскване.

Според настоящия състав, в случая следва да бъде направено разграничение между задължението за заплащане на абонаментна такса и задължението за заплащане на цената на предоставените услуги, различни от предоставяне на достъп до мрежата. Характерът на абонаментната такса е такъв, че предполага заплащането срещу предоставен достъп до мрежата. Този аргумент черпи своето основание и от дефиницията на абонаментната такса, съдържаща се в приложените и действащи между страните общи условия, съгласно които потребителят дължи цена за месечен абонамент, осигуряваща достъп до услугите, за които е сключен индивидуален договор и включва разходите за поддръжка на мрежата и се предплаща от потребителя ежемесечно в размер, съобразно избрания от потребителя абонаментен план. Следователно абонаментната такса се дължи предварително от потребителя на мобилни услуги и срещу цената на месечния абонамент той получава достъп до услугите, за които е сключен индивидуалният договор, като самата цена включва разходите за поддръжка на мрежата и се предплаща съгласно избрания абонаментен план.

След сключването на договора от волята на потребителя зависи дали да се възползва от предоставения достъп и да използва услугите на мобилния оператор или не, при всички случаи обаче той ще дължи уговорената абонаментна такса. В настоящият случай между страните не е спорно, че след сключване на договора ищецът е предоставил достъп до мрежата на абоната. Предвид изложеното, настоящият състав приема за установено по делото, че ищецът е изпълнил задълженията си по процесните договори, като е предоставил на ответника достъп до мобилната си мрежа за ползването от последния, срещу което ответникът дължи заплащане на абонаментни такси.

Изложеното обуславя извода, че ответникът дължи заплащане на абонаментни такси за отчетен период от 15.02.2016г. до 09.05.2016г., съгласно договор за мобилни услуги от 15.02.2016г. в размер на 73,63 лева, до които размери предявените искове са основателни.

По отношение на претендираната цена на действително потребени мобилни услуги (различни от предоставения достъп до мобилната мрежа), следва да се посочи следното:

За да установи твърденията си в исковата молба, че през релевантния период на ответника е предоставена процесната електронна съобщителна услуга, ищецът е представил 4 единствено едностранно представени от него фактури, подробно описани в исковата молба.

Тези фактури обаче по своето правно естество представляват частни свидетелстващи документи по смисъла на чл. 180 ГПК, обективиращи изгодни за техния издател факти. В този смисъл те притежават само формална доказателствена сила за обстоятелството, че съдържат удостоверително изявление, изходящо от субекта, сочен като техен издател. Тези частни свидетелстващи документи биха притежавали доказателствена сила, в случай че бяха подписани от двете страни, тъй като те биха обективирали извънсъдебно признание от страна на ответника, че е получил, съответно приел уговорената в договора услуга от ответника на стойност, посочена в счетоводните (първични и вторични) документи.

Поради тези правни съображения, първоинстанционният съд законосъобразно е приел, че ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване, в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, обстоятелството, че е доставил на ответника мобилни услуги, различни от предоставения достъп до мрежата, на претендираната стойност за посочения период. Нещо повече, счетоводните записи, фактурите и други първични и вторични частни свидетелстващи документи не са основание за плащане на цената на една стока или услуга. Основанието за плащане е доставката на стоката, респ. предоставяне на услугата, като фактурата и другите документи само удостоверяват този факт. Следователно, ищецът трябва да престира пръв, като не може да претендира възнаграждение, преди абонатът да е получил уговорената по договора престация.