Решение № 205 от 13.02.2026, Районен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 205 гр. Велико Търново, 13.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, V СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГАЛЯ ИЛИЕВА при участието на секретаря МАЯ К. ТРИФОНОВА като разгледа докладваното от ГАЛЯ ИЛИЕВА Гражданско дело №

20254110100552 по описа за 2025 година

Производството е образувано по предявени при условията на обективно кумулативно съединяване положителни установителни искове за установяване съществуване на вземания на взискател по подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, връчена на длъжника по реда на чл.47 ал.5 от ГПК. Правното основание на предявените искове е чл.422 ал.1 вр чл.415 ал.1 от ГПК.

В исковата молба се излагат се твърдения, че между страните е сключен договор за кредит с № *** от 21.07.2023г., по силата на който ищецът е предоставил на ответника кредит в размер на 3911,19лв., като кредитополучателят се задължил да върне кредита като заплати сумата 6657,80лв., с краен срок на договора 20.07.2026г. Сочи се, че договорът е подписан електронно. Излагат се твърдения, че ответникът извършила плащания по договора за кредит в размер на 2 151,64лв. Ищецът заявява, че обявил кредита за предсрочно изискуем, поради просрочие в плащанията по него, като до ответника било изпратено писмо, че считано от 21.07.2023г. кредитът е обявен за предсрочно изискуем.

Ищецът заявява ,че ответникът дължи сумата 3073,65лв.-главница, сумата 161,94лв.договорна лихва за периода 20.06.2024г.-09.08.2024г.; сумата 532,55лв.-мораторна лихва, за периода 20.06.2024г.-16.08.2024г. Ищецът твърди, че във връзка с вземанията е издадена заповед за изпълнение по частно гражданско дело №2591/2024г., по описа на Великотърновския районен съд, връчена на длъжника по реда на чл.47 ал.5 от ГПК. Ищецът твърди, че претендираните суми за главница и лихви по горепосочения договор са дължими, поради което отправя искане до съда да бъде установено съществуването на вземанията, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по частно гражданско дело №2591/2024г., по описа на Великотърновския районен съд. Претендира 1 присъждане на направените разноски за заповедното и за настоящото исково производства.

В срока по чл.131 от ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника. С молба по делото ответникът оспорва исковите претенции за лихви, такси и неустойки, включени в договора за кредит, като счита, че дължи само главницата по договора за кредит, без начислените допълнителни разходи.

От събраните по делото доказателства, съдът прие за установено следното от фактическа страна:

Н а 21.07.2023г. между „***“ ЕООД в качеството на кредитор и ответника в качеството на кредитополучател е сключен Договор за кредит №L***. Кредиторът се задължил да предостави на кредитополучателя сумата от 3911,19 лв., която следвало да се върне заедно с начислената възнаградителна лихва в срок до 20.07.2026г. на 36 месечни погасителни вноски, размерите и падежите на които са посочени в приложение към договора. Договорът за кредит е сключен при ГЛП 24 % и ГПР 46,12%.

Съгласно договора за кредит е уговорена такса за разглеждане на кредита в размер на 1 131,34лв., като е посочено, че се дължи в деня на подписване на договора за кредит и същата бива възстановена от клиента с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план, приложение към договора за кредит.

Съгласно чл.14.2 от Рамковото споразумение, в случай, че кредитополучателят е просрочил плащането на някое от задълженията си по договора или е предосатвил невярна информация на кредитора въвъ връзка с искането за кредит, кредиторът има право да обяви всички вземания за предсрочно изискуеми с едностранно изявление, изпратено до клиента.

На 19.08.2024г. ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу ответника относно горепосочените вземания, във връзка с което е образувано частно гражданско дело №2591/2024г., по описа на Великотърновския районен съд, като съдът уважил искането на заявителя и н а 20.08.2024г. издал заповед за изпълнение за сума 3073,65лв. - главница, представляваща задължение по Договор за кредит № *** от 21.07.2023 г., сума в размер на 161.94 лева (сто шейсет и един лева и деветдесет и четири стотинки) - възнаградителна лихва за периода от 20.06.2024 година до 09.08.2024 година, сума в размер от 532.55 лева (петстотин тридесет и два лева и петдесет и пет стотинки) – обезщетение за забава за периода от 20.06.2024 г. до 16.08.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата за периода от 19.08.2024 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 116,46 лева (сто и шестнадесет лева и четиридесет и шест стотинки) разноски по делото, съразмерно с уважената част от заявените вземания, от които 75.37 лева за държавна такса и 41.09 лева за юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал.8 ГПК, във вр. с чл. 37 от Закон за правната помощ, във вр. с чл. 26 от Наредба за заплащането на правната помощ.

Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл.47 ал.5 от ГПК и след дадени от съда указания заявителят предявил настоящите положителни установителни искове.

2

От приетото за установено от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

Предявените при условията на обективно кумулативно съединяване положителни установителни искове с правно основание чл.422 ал.1 вр чл.415 ал.1 от ГПК са допустимипредявени са от лице - заявител, имащо правен интерес да иска установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на вземанията си по издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, срещу която длъжникът е подал възражение.

Предявените положителни установителни искове имат за предмет установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумите, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По тези искове следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен начин неговото съществуване спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили неговото вземане.

От приложените по делото писмени доказателства се установи, че между ищеца и ответника е сключен договор за потребителски кредит, подчинен на разпоредбите на ЗПФУР.

Легалната дефиниция на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние е дадена в чл. 6, ал. 1 от ЗПФУР, според която всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средствата за комуникация от разстояние – едно или повече, е договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние.

В разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР са посочени подлежащите на доказване факти и обстоятелства във връзка със сключването на договора, сред които са, че доставчикът е изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя и че е получил съгласието му за сключване на договора, като доказателствената тежест е възложена изцяло на същия, респективно на лицето, което черпи права от сключването на договора. Съгласно чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР за доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно този закон се прилага чл. 293 от ТЗ, а за електронните изявления – ЗЕДЕП. Съгласно ал. 3 на същия текст преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях.

Безспорно е, че по договора за паричен кредит сключен от ответника следва да намерят приложение разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. Ответникът има качеството на потребител по смисъла на чл.9,ал.2 от ЗПК и като такъв попада под защитното действие на Закон за защита на потребителите, който в Глава Шеста предвижда и служебно задължение на съда да следи за наличието на неравноправни клаузи в договора, както и последиците, ако бъдат установени такива. Анализирайки съдържанието на оспорения договор за паричен кредит съдът намира, че е налице нарушение на чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК, тъй като посоченият ГПР в 3 него е различен от действителния. Съгласно чл.19,ал.1 от ЗПК Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В случая в договора за кредит е посочен ГПР от 46,12 %, който размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно начислената такса за разглеждане, която се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК . В случая в договора е посочена такса за разглеждане, която представлява разход, свързан с управлението на кредита, като същото на практика води до неговото оскъпяване. Съдът приема, че уговорената такса за разглеждане представляват разход по договора за кредит, който е следвало да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. Съобразно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни – аргумент от чл. 19, ал. 5 от ЗПК.

В настоящия случай сумата по договора за кредит е в размер на 3911,19 лева,а само таксата за разглеждане е в размер на 1131,34лв. което е близо 30 % от кредита, без да се включват останалите суми, формиращи ГПР. Ето защо, следва да се направи извод, че след като се прибави таксата за разглеждане, ГПР по договора за кредит надхвърля 50 %. В този смисъл, така уговорената такса има характер на скрита възнаградителна лихва, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. С оглед гореизложеното, макар формално договорът за кредит да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 от ЗПК, вписаните в него параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Това води до значително неравновесие между правата на потребителя, който е икономически по- слабата страна в отношенията и тези на търговеца, което нарушава изискванията за добросъвестност и накърнява добрите нрави. По тези съображения договора за предоставяне на кредит сключен между ищеца и ответника е недействителен на основание чл. 26,ал. 1, предл. 2 и 3 от ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 19, вр. чл. 146 от ЗЗП, вр. чл. 22 ЗПК.

С оглед недействителост на основание чл.22 от ЗПК на процесния договор за кредит, ищецът дължи плащане само на чистата стойност на кредита, а именно 3911,19 лв., която сума е размера на отпуснатия кредит.

В конкретния случай ищецът се позовава на предсрочна изискуемост на кредита, като се излагат твърдения за изпратено до ответника съобщение за обявяване на предсрочната изискуемост на 09.08.2024г. С исковата молба също се прави изявление за обявяване на предсрочна изискуемост и в съдебната практика се приема, че в хипотезата на 4 обективирано в исковата молба волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост, следва да се приеме, че с връчване на препис от исковата молба на ответника, волеизявлението се счита достигнало до него, като в случая на ответника е връчен препис от исковата молба.

В исковата молба ищецът излага твърдения ,че ответницата е погасила по кредита сумата 2151,64лв., която сума следва да се приспадне от главницата, която е в размер 3911,19лв. и след приспадане на плащането дължимата непогасена сума по главницата е 1759,55лв, в който размер е основателна исковата претенция за установяване дължимост на главница по кредита.