Определение № 1970 от 16.04.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1970 гр. София, 16.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Филип Владимиров като разгледа докладваното от Филип Владимиров Касационно гражданско дело № 20268002100628 по описа за 2026 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „А.-МЕДЕТ“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място], против решение № 410 от 07.10.2025 г. по гр. д. № 502/2025 г. на Окръжен съд – Пазарджик.

Ответникът И. М. Т., чрез адв. С. е подал писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба.

При служебната проверка на процесуалната допустимост на настоящото производство, този състав на ВКС намира следното.

Касационната жалба срещу въззивното решение в частта по иска за заплащане на сумата 1 758. 64 лв. – недължимо удържана от дисциплинарно уволнения ищец за обезщетение на основание чл. 221, ал. 2 КТ, е процесуално недопустима. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК производството по такива спорове е двуинстанционно. Касационната жалба в тази й част следва да се остави без разглеждане поради недопустимост на касационния контрол, а образуваното по нея производство пред ВКС - прекратено.

Касационната жалба в останалата й част - срещу въззивното решение по исковете по чл. 344, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3, последният вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационния контрол по жалбата в допустимата й част, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на тази жалба е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 43 от 08.04.2025 г. по гр. д. № 573/2024 г. на Районен съд – Панагюрище, за уважаване на 1 предявените от И. М. Т. против „А.-МЕДЕТ“ АД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 КТ, последният вр. с чл. 225, ал. 1 КТ – за признаване уволнението на И. М. Т., извършено със заповед № 53/29.05.2024 г. на изпълнителния директор на „А.-МЕДЕТ“ АД на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ – поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, за незаконно и неговата отмяна; за възстановяване на ищеца на предишната работа като „машинист ПСМ“ към цех „Рудник“ при ответното дружество и за осъждането на последното да му заплати сумата от 6 946. 55 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа поради уволнението, за периода от 30.05.2024 г. до 30.11.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 17.07.2024 г. до изплащането.

Въззивният съд е постановил горния правен резултат като е установил, че страните са бил обвързани от трудовоправна връзка, по силата на която ищецът е заемал към 29.05.2024 г. длъжността „машинист, пътно – строителни машини“. Процесното дисциплинарно наказание „уволнение“ е наложено на ищеца за това, че на 11.03.2023 г. работникът се е явил на работа след употреба на алкохол, с концентрация на алкохол в кръвта 0. 16 промила при първа проба, извършена в 6.46 ч. и 0. 11 промила при втора проба, извършена в 7. 09 ч.

Прието е в обжалваното решение, че виновното нарушение на трудовата дисциплина е установено по безспорен начин в проведеното от работодателя дисциплинарно производство – употребата на алкохол е установена чрез лицензиран и технически изправен апарат, като по делото е приложен и протокол от извършената проверка. Решаващият състав е съобразил и представените по делото Правилник за вътрешния трудов ред, длъжностната характеристика за изпълняваната от ищеца длъжност („машинист, пътно – строителни машини“), както и работна инструкция, от анализа на които е приел, че работниците и служителите в дружеството нямат право да се явяват и през работно време да внасят, държат и употребяват алкохол; че на територията на предприятието на ответника е забранена употребата на алкохол, наркотични и упойващи вещества; че лицата, които се намират на територията на дружеството подлежат на проверка за алкохол, наркотични и упойващи вещества по всяко време на денонощието, на всяко място на територията, както и на контролно-пропускателните пунктове, след влизане на територията на дружеството, на работното им място или на друго място. По тези мотиви е направен извод, че несъмнено на 11.03.2023 г. ищецът се е явил на работа с констатирана концентрация на алкохол в кръвта, което е установено чрез надлежно техническо средство и според изготвения протокол той е приел резултатите от проверката, но е обосновал евентуалните причини за констатирания резултат. Посочено е, че едва в обясненията си по реда на чл. 193 КТ през м. май 2024 г., ищецът за пръв път е твърдял, че е бил лишен от възможност да даде кръвна проба, което обаче е установено и доказано по делото. В тази връзка съдът се е позовал на разяснения в съдебната практика на ВКС, съгласно които работодателят няма задължение и правомощие да взема кръвна проба, а и по делото не се установява да е имало пречка ищецът сам да предприеме съответните мерки за това. Извършването на конкретното дисциплинирано нарушение е обосновано и със заключението на съдебно-медицинската експертиза, съгласно което резултатът от проверката: съотв. 0. 16 промила и 0. 11 промила не се дължи на употреба на лекарства, нито е резултат на провеждана кето-диета. Същият е установено да се 2 дължи на очистване на организма от алкохола. Развити са доводи, че при прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца, поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, работодателят е спазил точно императивните разпоредби на чл. 193, чл. 194 и чл. 195 КТ. Отчетено е, че последният е приел писмените обяснения на работника във връзка с вменяваното му нарушение на трудовата дисциплина; спазил е установените срокове за налагане на дисциплинарното наказание – до 2 месеца; заповедта, с която е наложено то е надлежно мотивирана. Инстанцията по същество обаче е развила съображения, че законосъобразното дисциплинарно санкциониране изисква наложеното наказание да съответства на тежестта на извършеното дисциплинарно нарушение – съобразно критериите по чл. 189, ал. 1 КТ. Такова съответствие в случая е прието да отсъства, с което е обоснован и решаващия извод за незаконност на дисциплинарното уволнение, което е довело и до уважаване на главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. В тази връзка е разяснено, че формално установената концентрация на алкохол не е достатъчна сама по себе си да обоснове законосъобразното налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание, съобразявайки и изложеното от вещото лице, че намерената концентрация е много ниска и няма клинична значимост, като нищожните стойности не повлияват на организма. Изразено е виждане, че преценката по чл. 189, ал. 1 КТ, която е задължителна за работодателя, в случая не е отчела всички критерии за определяне на конкретното дисциплинирано наказание, което следва да се наложи според установените в закона изисквания и при съобразяване с релевантните обстоятелства. Прието е, че тя се е изчерпвала единствено и само до факта на констатираните положителни резултати от теста за алкохол, което не може да оправдае надлежното съществуване на оспореното потестативно право на работодателя на уволнение.

Аргументирано е становище, че безспорно употребата на алкохол е тежко дисциплинарно нарушение, което следва да бъде санкционирано по пътя на дисциплинарното наказване.

Развити доводи, че индивидуализирането на конкретното наказание, което да бъде наложено – т.е. определянето на дисциплинарната санкция обаче се подчинява на особеностите на случая, според критериите по чл. 189, ал. 1 КТ – вземат се предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. Съобразено е, че ищецът не е наказван дисциплинарно от постъпването си на работа в ответното предприятие - през период от 28 години; че е съдействал при проверката, макар да е изразил несъгласието си с причините за отчетените стойности на алкохол в кръвта му, позовавайки се на приемани от него медикаменти във връзка със здравословните му проблеми; че липсват данни при провежданата от ответника политика на „нулева толерантност към алкохол“ ищецът да е дал други положителни проби при дългогодишния си стаж в предприятието; че е изпълнявал безупречно своите задължения за продължителен период от време, за което е бил почетен от работодателя с поздравителен адрес. При отчитане особеностите на случая е прието в обжалваното решение, че състоянието, в което ищецът се е явил на работа не е препятствало по никакъв начин точното и безопасно изпълнение на неговите трудови функции - работникът не е залитал или завалял думи, като е оказал съдействие при извършване на проверката, че се касае за дългогодишен работник с над 28 години стаж в същото предприятие, с данни за добра 3 трудова дисциплина, поради което наложеното дисциплинарно наказание „уволнение“ е прието за несъответно на извършеното нарушение по критериите на чл. 189, ал. 1 КТ – счетено е за прекомерно тежко. Така прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ е намерено за незаконно и е отменено, а уважаването на главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е довело и до уважаване на обусловените от него искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ – за възстановяване на предишна работа и чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл.

225, ал. 1 КТ – за обезщетение за принудителна безработица за исковия период.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Въпросите имат следното съдържание:

1. „Кое явяване на работа е състояние, което не позволява на работника да изпълнява възложените му задачи?“;

2. „Може ли да се квалифицира като „тежко“ нарушение на трудовата дисциплина, заслужаващо налагането на дисциплинарно наказание „уволнение“, явяването на работа след употреба на алкохол от страна на работник, който престира труда си във високорискови условия, ако от деянието не са настъпили допълнителни вредни последици?“;

3. „При въведена в предприятие-работодател нулева толерантност към употреба на алкохол преди явяване на работа и по време на работа, следва ли да се извършва преценка за тежестта на нарушението – явяване на работа след употреба на алкохол?“;

4. „Ненастъпването на допълнителни вредни последици от дисциплинарното нарушение трябва ли да се разглежда като смекчаващо укоримостта на деянието обстоятелство, предполагащо по-лека наказуемост, или самият факт, че е съществувала възможност за настъпването им сам по себе си прави нарушението по-тежко? При преценка за съразмерност между дисциплинарно наказание и извършеното нарушение, когато от деянието не са настъпили допълнителни вредни последици, има ли значение в резултат на чии действия е предотвратено евентуалното им настъпване?“;

5. „Може ли липсата на самокритичност у извършилия дисциплинарното нарушение работник или служител, изразяваща се в непризнаване на факта на извършване на деянието, да има преимуществено значение при преценката на тежестта на наложеното дисциплинарно наказание и може ли тя да даде основание за налагане на по-тежко наказание?“;

6. „Може ли чистото дисциплинарно минало на провинилия се работник или служител да има преимуществено значение при преценка тежестта на наложеното наказание, предопределяйки налагането на по-леко такова, когато извършеното нарушение на трудовата дисциплина е безспорно тежко?“.

7. „Следва ли при постановяване на решението си съдът да обсъди в тяхната взаимна връзка доказателствата, както и доводите и възраженията на страните, в изпълнение на задълженията си по чл. 235 ГПК?“.

Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в решение № 232 от 31.03.2010 г. по гр. д. № 227/2009 г. на IV г.о., решение № 372 от 4