Решение № 32 от 09.02.2022, Окръжен съд - Монтана
- Съд
- Окръжен съд - Монтана
- Дело
- Въззивно гражданско дело 361/2021
- Вид
- Решение № 32
- Подписан
- 09.02.2022
- В сила
- 09.02.2022
- Състав
- Аделина Троева, Аделина Тушева, Таня Живкова
Цитирани разпоредби
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 26, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 22 · Закон за защита на потребителите
- чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 32 гр. Монтана, 09.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: Аделина Троева
Членове:
Аделина Тушева
Таня Живкова при участието на секретаря Соня Д. Георгиева като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело № 20211600500361 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба на „П.
Б.“ ЕООД против решение на Районен съд – Берковица от 31 август 2021 г. по гр. д. № 317/2020 г., с което е признато за установено, че договор № */2018 г. е нищожен и е осъдено дружеството да плати на П.М. 2 029,77 лв недължимо платени по договора.
Жалбоподателят „П.к.Б.“ ЕООД твърди, че неправилно БРС е приел, че възнаградителната лихва по договора е определена в противоречие с добрите нрави, след като тя е уговорена в един двустранен договор съобразно актуалните икономически и обществени условия. Като се позовава на ЗЗП, който определя максимален размер на годишния процент на разходите до пет пъти законната лихва, подчертава, че съдът е тълкувал твърде разширително ограничението за размера на лихвата. Незаконосъобразно съдът е приложил и правилата за недействителност поради наличие на неравноправни клаузи. Жалбоподателят моли решението на БРС да бъде отменено и вместо него МОС да постанови ново, с което да отхвърли иска.
Въззиваемият П.М. в писмен отговор оспорва доводите на жалбоподателя и моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Поддържа становището си, че лихвата по процесния договор е четири пъти по-голяма от законната и по този начин осигурява твърде високо възнаграждение за кредитора по договора и води до несъразмерност между престациите. Развива и аргументи, че 1 таксата за допълнителен пакет услуги следва да се включи в ГПР, с което той значително надвишава допустимата граница от пет пъти законната лихва и по този начин нарушава императивни правила.
При въззивното разглеждане на делото не са събрани нови доказателства. МОС провери обжалвания съдебен акт като обсъди събраните в производството доказателства във връзка с доводите на страните и приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирано да обжалва лице в срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
Пред БРС е бил заведен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за потребителски кредит, съединен с осъдителен иск по чл. 55 от ЗЗД за връщане на даденото по нищожния договор. При условията на евентуалност са били предявени искове за нищожност на отделни клаузи в договора като неравноправни, съединен с иск по чл. 55 от ЗЗД за връщане на недължимо платени суми.
От приложените писмени доказателства е установено, че на 18 септември 2018 г. въззиваемият П.М. сключил с „П.к.Б.“ ЕООД договор за потребителски кредит № *, по силата на който му била преодставена в заум сума от 2 000 лв, които той се задължил да върне в срок от 24 месеца на равни месечни вноски по 123,64 лв при годишен лихвен процент 41,17% и ГПР 49,89%. В договора е постигнато съгласие за купуване на допълнителен пакет услуги на стойност 2 400,96 лв.
От приетото по делото заключение по съдебно-счетоводна кеспертиза е установено, че въззиваемият М. е внесъл за погасяване на задълженията си по договора общо 4 029,77 лв, от които 1 339,58 лв главница, 885,94 лв договорна лихва, 3,04 лв лихва за забава и 1801,21 лв стойност на пакета допълнителни услуги.
За да приеме за установено, че договорът е изцяло нищожен, РС – Берковица е установил, че договорът нарушава правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, според което в договора за потребителски кредит по ясен и разбираем начин трябва да е посочен ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. В договора следва да са посочени по вид и размер всички разходи, от които се формира ГПР, така както те са описани в текста на чл. 19 ал. 1 от ЗПК и Приложение № 1 към закона и общата сума на ГПР да не надхвърля пет пъти размера на законната лихва, която към момента е 10 % или ГПР не може да надвишава 50 %. В процесния договор липсва такова детайлно описание на елементите формиращи ГПР, което е основание за неговата нищожност съгласно чл. 22 от ЗЗП.
Първоинстанционният съд е стигнал до извода, че стойността на допълнитения пакет услуги следва да е част от ГПР, тъй като тази цена по същността си е такса за проучване финансовото състояние на длъжника, за разглеждане на документите му и други дейности, свързани със сключването и изпълнението на договора. При 2 положение, че таксата за допълнителен пакет е по-висока от стойността на заемната сума, то след включването й в ГПР той ще надхвърли значително ограничението от петкратния размер на законната лихва следкат осамо цената на допълнителния пакет е 120% от заемната сума.
В решението са изложени мотиви за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави. При основен лихвен процент 10 % в договора е уговорена лихва от 41,17 %, която е почти половината от дадената в заем сума. По този начин кредиторът получава едно несъразмерно високо възнаграждение, което не съответства на поетия от него риск и накърнява общия принцип за еквивалентност на насрещните престации.
Като последица от прогласяване нищожността на договора БРС е уважил и иска за връщане на даденото по него. Позовал се е на чл. 23 от ЗПК, според който когато договорът е нищожен, потребителят дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем – в случая 2 000 лева. Платеното от М. на „П. Б.“ ООД над тази сума е недължимо платено въз основа на един нищожен договор, поради което кредиторът дължи връщането му.
Въззивният съд намира изложените от БРС мотиви за обосновани и основаващи се на подробен анализ на процесния договор, и като намира решението за правилно и законосъобразно, го потвърждава като на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите му.
В допълнение следва да се обсъди доводът на жалбоподателя, че в мотивите си БРС е стигнал до правен абсурд да приеме, че договор, непротиворечащ на закона, противоречи на добрите нрави. Противоречието със закона и противоречието с добрите нрави са две отделни основания за нищожност, изрично уредени в ЗЗД и е напълно възможно един договор, който изпълнява императивни законови изисквания да накърнява добрите нрави като нарушава основни принципи за добросъвестност в гражданските отношения и съразмерност на насрещните престации, какъвто е разглежданият случай. Процесният договор фиксира ГПР на 49,89 %, с което изпълнява правна норма, но извежда извън ГПР една допълнителна такса, равняваща се на 120 % от дълга, с което възлага несъразмерна тежест върху потребителя и създава предпоставка за неоснователно обогатяване на кредитора.
Основанието за прогласяване нищожността на договора за потребителски кредит не е размерът на ГПР (който в случая формално е фиксиран в законовите норми), а липсата на детайлно описание на включените в него елементи и на метода на изчисляване. Неспазването на императивното законово изискване на чл. 11, ал. 1, т. 1 от ЗПК е основание за нищожност, предвидено изрично в чл. 22 от ЗПК. Всички останали основания са допълнителни към това и се отнасят до отделни клаузи на договора.
3
Като намира въззивната жалба за неоснователна, МОС потвърждава решението на БРС и присъжда на въззиваемия П.М. разноските, направени във въззивното производство. Той е бил представляван от упълномощен адвокат, оказвал безплатна правна помощ, поради което на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв съдът осъжда жалбоподателя да плати на адв. Д. Ф. възнаграждение в размер на 651 лв, изчислено по правилото на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение на Районен съд – Берковица от 31 август 2021 г. по гр. д. № 317/2020 г.
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *, да плати на адвокат Д.Л. Ф. възнаграждение на основание чл. 38 от ЗАдв в размер на 651 лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
4