Решение № 4639 от 04.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4639 гр. София, 04.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20241100510794 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

С Решение № 1202 от 22.01.2024 г. по гр. д. № 20211110171600 по описа за 2021 г. на Софийския районен съд, 41-ви състав, е уважен предявеният от М. М. М. срещу Л. Д. Г. и В.

И. Г. иск с правно основание чл. 109 ЗС, като ответниците са осъдени да премахнат изградените две покривни капандури в северната и източната част на покрива на сградата, намираща се на адрес: гр. София, бул, ********, последната със статут на на единична архитектурно-строителна недвижима културна ценност, недвижим архитектурно-строителен паметник на културата без опредЕ. категория, като покривът се преработи на посочените места при запазване на облика и архитектурните форми на сградата, в т.ч. местоположението на покривната конструкция и обема на подпокривното пространство, отпреди преустройството.

Със същото решение са уважени предявените от Л. Д. Г. и В. И. Г. срещу М. М. М. насрещни искове по чл. 109 ЗС, като М. е осъдена да премахне извършеното зазиждане на фасадата към задния двор на втория надпартерен етаж откъм жилището си в сградата, намираща се на адрес: гр. София, бул. ********, последната със статут на на единична архитектурностроителна недвижима културна ценност, недвижим архитектурно-строителен паметник на културата без опредЕ. категория, като възстанови металния парапет в зоната над първи надпартерен етаж, премахне поставения пластмасов прозорец, възстанови площта на прозорците на апартамента си на втори жилищен етаж до размерите на намиращите се на 1 първи жилищен етаж непосредствено под апартамента й прозорци, премахне поставения на фасадата въздуховод на аспиратор с диаметър 120 мм и възстанови цялостта на фасадата, нарушена за извеждането му.

Съдът е уважил частично и предявените от Л. Д. Г. и В. И. Г. срещу М. М. М. насрещни искове с правно основание чл. 48, ал. 7 ЗУЕС, като М. е осъдена да заплати на ищците по ½ част от сумата 2669,45 лева, представляваща припадащата се на М. М. М. част от стойността на извършения през 2021 г. ремонт на покрива на сградата, намираща се в гр.

София, бул. ******** според притежаваните от М. М. М. 20.30% идеални части от общите части на сградата, ведно със законната лихва от 30.11.2022 г. до окончателното плащане, като тези искове са отхвърлени за разликата над уважените до пълните предявени размери от общо 6689,28 лева

Със същото решение страните са осъдени да заплатят разноски за производството пред СРС на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, както следва: Л. и В. Г.и са осъдени да заплатят на М. М. сумата от 2980,00 лева, а М. М. е осъдена да заплати на Л. и В. Г.и сумата от 2642,78 лева. На основание чл. 77 ГПК Л. и В. Г.и са осъдени да заплатят и държавна такса в размер на 24,00 лева по сметката на Софийския районен съд.

Срещу така постановеното решение, в частта с която са уважени предявените насрещни искове по чл. 109 ЗС и по чл. 48, ал. 7 ЗУЕС е подадена въззивна жалба от ищцата М. М. с оплаквания за неговата неправилност в тези му части поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите. В жалбата се поддържа още, че неправилно първоинстанционният съд е осъдил ответниците да премахнат единствено двете покривни капандури, а не цялото незаконно изградено според нея ново покривно пространство и извършено надстрояване. Оспорва се и осъждането й да премахне зазиждането на балкона си, като се твърди нарушаване на правото на защита поради недопускане на свидетел, който да установи обективната истина. Наред с това се поддържа, че неправилно е осъдена да заплати припадаща се част за ремонта на покрива (общо сумата от 2669,45 лв.), тъй като същият представлява незаконно строителство, направено без нейно съгласие. Моли съда да отмени решението в обжалваните части, да уважи изцяло първоначалния иск по чл. 109 ЗС, да отхвърли насрещните претенции на ответниците и да присъди направените разноски пред двете инстанции. С допълнителна молба ищцата е уточнила, че поддържа искането си за възстановяване на покрива в първоначалния му вид.

Подадена е и въззивна жалба от ищцата М. М. срещу постановеното по реда на чл.

250 ГПК допълнително решение № 9725 от 22.05.2024 г., с която е оставена без без уважение малбатя на жалбоподателката за допълване на основното решение, поддържайки оплаквания че същото е направилно, тъй като съдът не се е произнесъл по целия предмет на иска по чл.

109 ЗС. Изтъква, че ответниците е следвало да бъдат осъдени да премахнат за своя сметка незаконно извършеното от тях строителство в цялата източна част на тавана на къщата, находяща се в гр. София, бул. ********, изразяващо се в цялостно премахване на покрива над източната част на къщата на площ от около 150 кв.м., изграждане на почти изцяло нова 2 покривна конструкция и покрив, като в североизточната му част са надградили с поне 1 м. съществуващите стени, върху които стъпва покривът и по този начин са обособили подпокривно пространство с много по-голям.

Срещу така постановеното решение, в частта с която е уважен иска на ищцата с правно основание чл. 109 ЗС е подадена въззивна жалба от ответниците Л. и В. Г.и. В жалбата се поддържа, че искът на ищцата е недопустим и неоснователен. Твърди се, че тя не притежава необходимите идеални части (над 50%), за да иска самостоятелно промяна на общите части. Изтъква се, че съдът се е произнесъл свръхпетитум относно капандурите, тъй като те не са били предмет на исковата молба, както и че не е доказано ответниците да са ги изградили или те да противоречат на одобрен архитектурен проект. Молят съда да отмени решението в обжалваните части, да отхвърли изцяло първоначалния иск на ищцата и да им присъди пълния размер на направените разноски, като остави в сила останалата част от решението.

Подадена е и частна жалба по чл. 248, ал. 3 ГПК от ответниците по главния иск и ищци по насрещните - Л. и В. Г.и срещу Определение № 21392 от 23.05.2024 г., с което е оставена без уважение молбата им по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. В частната жалба се излагат оплаквания за неправилно намаляване на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение от 4800 лева на 3600 лева с вкл. ДДС поради прекомерност, като се сочи, че то не е съобразено с материалния интерес по делото и неговата сложност. Оспорва се и възлагането в тяхна тежест на разноските на ищцата за вещо лице. Молят за отмяна на определението и искат присъждане на пълния размер на сторените разноски.

Постъпили са и отговори на въззивните жалби от страните чрез пълномощниците им, както и на частната жалба, с които страните са оспорили подадените въззивни жалби и частната такава.

Въззивните жалби и частната такава саподедени в срок от легитимирани лица – странаи в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса за тях, поради което са допустими.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

В тази връзка следва да се отбележи, че е неоснователно възражението на Л. и В. Г.и за недопустимост на иска поради липса на активна процесуална легитимация, аргументирано с факта, че ищцата не притежава над 50% идеални части от общите части на сградата. Искът по чл. 109 ЗС е способ за защита на индивидуалното право на собственост.

Когато се касае за промяна във външния вид на сграда със статут на паметник на културата, 3 всеки етажен собственик има самостоятелен правен интерес да иска преустановяване на неоснователното въздействие и възстановяване на автентичния вид, без да е необходимо решение на общото събрание по реда на ЗУЕС или мажоритарен дял.

Неоснователно е и оплакването им, че първоинстанционният съд се е произнесъл свръхпетитум относно премахването на капандурите. Постановеното премахване на капандурите попада изцяло в рамките на заявения предмет на делото и представлява законосъобразно частично уважаване на иска. Съгласно правилото, че който иска повече, иска и по-малко, най-широко формулираният петитум на ищцата – за „възстановяване на покрива в предишния му вид, обем и местоположение“ – очертава максималния обхват на търсената съдебна защита. Тълкувайки този петитум в неразривна връзка с обстоятелствената част на исковата молба, където изрично се излагат твърдения за незаконно надграждане и промяна в обема, съдът правилно е индивидуализирал дължимата защита въз основа на съдебно-техническата експертиза. Доколкото капандурите са именно конкретните новоизградени елементи, материализиращи твърдяното нарушение на вида и обема на покрива, постановяването на тяхното премахване не е присъждане на нещо различно или повече от поисканото, а е точният технически способ, чрез който съдът изпълнява задължението си по иск с правно основание чл. 109 от ЗС да посочи конкретните действия за преустановяване на неоснователното въздействие.

Съдът, като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира въззивните жалби за неоснователни по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася по правилността на решението само въз основа на въведените в жалбите оплаквания. Съдът проверява законосъобразността на процесуалните действия и обосноваността на фактическите констатации на първоинстанционния съд, като е обвързан от изрично посочените в жалбите пороци. Настоящата съдебна инстанция споделя изцяло фактическите и правните изводи на СРС, поради което и на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение. По отношение на конкретно наведените във въззивните жалби оплаквания, които очертават предметния обхват на въззивната проверка, съдът намира следното:

Искът по чл. 109 от ЗС е правен способ за защита на правото на собственост и на ограничените вещни права срещу всяко пряко или косвено неоснователно въздействие, което, без да отнема владението, ограничава, смущава и пречи на пълноценното упражняване на правото и ползването на вещта според нейното предназначение. Този иск е приложим срещу всяко противоправно посегателство, върху което не може да бъде защитено чрез ревандикационен иск по чл. 108 ЗС. Активно легитимиран да води иска е собственикът, а пасивно легитимиран – лицето, което осъществява неоснователното въздействие. В тежест на ищеца е да докаже както правото си на собственост, така и конкретните действия на ответника, които го нарушават.

По отношение на първата предпоставка – правото на собственост, следва да се 4 отбележи, че от представените по делото писмени доказателства безспорно се установява, че страните са собственици на самостоятелни обекти в сграда в режим на етажна собственост в гр. София, бул. ********, като ищцата М. М. притежава апартамент на третия етаж (60 кв.м., с 18% ид.ч. от общите части) и общо 2,30% ид.ч., прилежащи към притежаваните от нея идеални части от ъгловия магазин, а ответниците по главния иск - Л. Д. Г. и В. И. Г. притежават апартамент на втория надпартерен етаж (56 кв.м., с 16,96% ид.ч. от общите части).

По отношение на втората предпоставка – наличието на неоснователно въздействие, което създава пречки за упражняване на правото на собственост, настоящият състав следва да се отбележи, че съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 3 на Тълкувателно решение № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, за уважаване на иска по чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже не само извършено неоснователно въздействие, но и че то създава конкретни пречки за упражняване на правото му на собственост в пълен обем. Съгласно практиката на ВКС – напр. Решение № 291/25.06.2010 г., Решение № 33/06.04.2010 г., Решение № 139/25.06.2010 г. и др. недвусмислено се приема, че целта на иска по чл. 109 ЗС не е санкциониране на незаконно строителство само по себе си. Фактът на изграждане на незаконнен строеж, който може да е нетърпима от градоустройствена гледна точка, не дава автоматично основание да се иска нейното премахване чрез негаторен иск, освен ако това състояние не накърнява пряко чужди вещни права. Настоящият състав напълно споделя така възприетия подход обективиран в цитираните решения, поради което оплакванията на М., че липсата на строителни книжа и неспазването на законоустановената процедура за ремонт на покрива са неоснователни. Нещо повече, по делото не се установява на ищцата да се пречи да използва таванското си помещение по предназначение, нито да е препятстван достъпът до него, поради което оплакванията в таси насока са неоснователни.