Решение № 2500 от 21.05.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2500 гр. Пловдив, 21.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20245330115984 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от И. И. Г. против „Сити Кеш“ ООД, с която са предявени обективно, кумулативно съединени искове, както следва: иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на Договор за потребителски кредит № ********* от 12.10.2022г., сключен между страните, както и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сума в размер от 353 лв., - платена от ищцата на ответника без основание по недействителния Договор за потребителски кредит № ********* от 12.10.2022г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда /16.09.2024г./ до окончателното й погашение.

Ищцата твърди, че с ответника е сключила Договор за потребителски кредит № ********* от 12.10.2022г., по силата на който й е предоставена сума в размер от 1000 лв., която е следвало да върне на 11 седмични вноски до 28.12.2022г., ведно с договорената възнаградителна лихва и други акцесорни вземания. Посоченият в договора годишен фиксиран лихвен процент е 40, 05%, а ГПР е 49, 82%. Сочи се, че съобразно чл. 5 и чл. 11 от договора, потребителят следва в тридневен срок от сключването му да предостави обезпечение на вземанията на кредитора под формата на банкова гаранция или едно/две физически лица – поръчители. При неизпълнение на задължението в посочения срок, съобразно чл. 11 от договора, потребителят дължи на кредитора неустойка в размер от 301, 91 лв., която е разсрочена в приложимия към кредитното правоотношение погасителен план. Поддържа се, че „неустойката“ по своето същество представлява скрито възнаграждение за кредитора, тъй като на практика за потребителя е невъзможно да осигури исканото обезпечение. Изтъква се, че неустойката следва да бъде включена в ГПР, тъй като е сигурен разход за потребителя. Поддържа се, че е налице драстично разминаване между посочения в договора ГПР и действителния му размер. Твърди се и че непосочването на 1 компонентите, формиращи ГПР и отразяването в договора за кредит на различен ГПР от действителния води до нищожност на договора. Поддържа се, че това представлява нелоялна търговска практика, чиято цел е да заблуди потребителя за реалните параметри, при които получава кредитно финансиране. Доколкото договорът за кредит е недействителен, то се поддържа и че всички суми над главницата следва да бъдат възстановени на потребителя. Моли се предявените искове да бъдат уважени.

Претендират се сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от „Сити Кеш” ООД. Моли се производството по настоящото дело да бъде съединено за съвместно разглеждане с други искови производства, развиващи се между същите страни пред РС- Пловдив.

Излага се становище за неоснователност на предявените искове. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Допълнително, изтъква се и че на ищеца му е предадена преддоговорна информация и с полагането на подписа си в договора, той се е съгласил с всички условия, при които ответното дружество предоставя кредити. По отношение на клаузата за заплащане на неустойка се твърди, че вземането по нея не следва да се включва при формиране на приложимия към договора ГПР, тъй като ако потребителят бе изпълнил добросъвестно задължението да осигури обезпечение, то сумата не би се начислила. Моли се така предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между ответника „Сити Кеш” ООД като заемодател и ищцата И. И. Г. като заемател е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит № ********* от 12.10.2022г., по силата на който на ищцата е предоставена сума в размер от 1000 лв. (л. 8- 12). Отразеният в договора фиксиран лихвен процент е 40,05%, годишният процент на разходите е 49, 82 %, а задължението следва да се погаси на единадесет седмични вноски до 28.12.2022г. Съобразно чл. 5, ал. 1, вр. чл. 11 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) поръчител (едно или две физически лица) или 2) банкова гаранция. Поръчителите следва да отговарят на установените в чл. 5, ал. 1 от договора, кумулативно поставени условия, а именно: при един поръчител да има осигурителен доход в размер на най- малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход.

При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл. 11, ла. 1 от Договора за кредит, в тежест на длъжника се възлага задължението да заплати на кредитора неустойка в размер от 301, 91 лева, която кредиторът е разсрочил в погасителния план към Договора и която се добавя към всяка анюитетна вноска /погасителен план н л. 10 гръб от делото /.

По делото е приета справка от кредитора – ответник за всички осъществени 2 погашения от ищцата- потребител във връзка с процесния договор за кредит (л. 67 гръб). От съдържанието на справката се установява, че по процесният договор за кредит ищцата е заплатила в полза на кредитора сума в общ размер от 1353 лв., която е разпределена по пера, както следва- 1000 лв. за главница, 51, 09 лв. за договорна лихва и 301, 91 лв. за неустойка.

По правните аспекти на спора:

По иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между ответника „Сити Кеш” ООД като заемодател и ищцата И. И. Г. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1000 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съдът счита за нужно да акцентира върху обстоятелството, че макар и задължението по процесния договор за кредит да се погасява за период до три месеца, то приложение следва да намери ЗПК. Съобразно чл. 4, ал. 1, т. 6 ЗПК, разпоредбите на посочения нормативен акт не се прилагат за договори за кредит със срок за погасяване на задължението до три месеца и при които се дължат незначителни разходи.

Прочитът на нормата налага разбирането, че за да не се прилагат разпоредбите на ЗПК е необходимо кумулативното наличие на две предпоставки- задължението по договора за кредит да се погасява за срок до три месеца и разходите, които се дължат от потребителя да са незначителни. Предвид обстоятелството, че по договора за паричен заем, за потребителя е предвидено да заплати като разход освен договорената възнаградителна лихва, но също така и неустойка в размер от 301, 91 лв. (което е почти 1/3 от чистата стойност на усвоения финансов ресурс), то видно е че разходите не са незначителни. Предвид това, изключението разписано чл. 4, ал. 1, т. 6 ЗПК не следва да намери приложение.

При осъществена преценка, съдът счита, че процесният договор за заем страда от пороци, налагащи извод за неговата недействителност. Не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съобразно която разпоредба договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. От прочита на чл. 3, ал. 2 от договора се кредит се изяснява, че при формиране на ГПР е взето предвид единствено вземането за възнаградителна лихва, но не и това за неустойка по чл. 11, ал. 1 от договора, което е в размер от 301, 91 лв. Обстоятелството, че при формиране на приложимия към договора за кредит ГПР не е включено вземането за неустойка по чл. 11, ал. 1 от договора е отделено и като безспорно между страните с доклада по делото.

Непосочването на действителния размер на ГПР по договора, предвид недобросъвестното поведение на кредитора следва да се окачестви като пълна липса на този реквизит в процесния договор за кредит. В конкретния случай, съобразно чл. 11, ал. 1 от договора, кредиторът изисква заплащането на сума в размер от 301, 91 лв. 3 неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение.

Разпоредбите на чл. 5, ал. 1, вр. чл. 11, ла. 1 от Договора, възлагат в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: едно или две физически лица- поръчители ( които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания ) или банкова гаранция в размер на цялото задължение по договора за кредит. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 5, ал. 1, вр. чл. 11, ла. 1 от Договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които посочените клаузи въвеждат за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (1000 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност в изключително кратък период (от три дни) да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели единствено да капитализира допълнителен приход. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към разходите по кредита, като по този начин директно нарушава нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и едновременно с това се стреми да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетна вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Това следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.