Решение № 9 от 13.01.2021, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№9 гр. Велико Търново , 13.01.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на четиринадесети декември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:

Председател:

Членове:

Секретар:

Георги Драгoстинов

Ирена Колева

Лилия Ненова

Галина Д. Занчева като разгледа докладваното от Лилия Ненова Въззивно гражданско дело № 20204100500754 по описа за 2020 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по реда на глава ХХ от ГПК.

С Решение № 187 от 10.08.2020 г. по гр.дело № 2334/2019 г. Г. районен съд е отхвърлил иска на П. Д. К. срещу Д. И. Д. за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 100 лв., представляваща разликата на възложени разноски по изпълнително дело № 697/2019 г. по описа на ЧСИ И. Ц., след прихващане на насрещно вземане по в.гр.дело № 256/2019 г. на ВТАС, ведно със законната лихва от 30.10.2019 г. до окончателното изплащане, за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 1988/2019 г. по описа на ГОРС. Със същото решение ГОРС е отхвърлил и предявения в условията на евентуалност иск за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата от 100 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в сторени съдебни разноски за правна защита по изпълнително дело № 697/2019 г. по описа на ЧСИ И. Ц., ведно със законната лихва от 19.12.2019 г. до окончателното изплащане. С решението ищецът е осъден да заплати на ответницата разноски в размер на 300 лв.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от П. Д. К., чрез адвокат Р. В. от ВТАК, с която се заема становище за неправилност на съдебния акт. Страната счита за доказани предпоставките за ангажиране отговорността на ответницата за непозволено увреждане, което в случая представлявало заплатения адвокатски хонорар за защита в изпълнителното производство, инициирано при липса на изискуемо вземане в полза на взискателите, поради съмнението на ответницата в платежоспособността на бащата за в бъдеще. Жалбоподателят счита, че при 1 наличието на доброволно изпълнение, изискването на принудително изпълнение се явява противоправно действие. Заявява, че отговорността не е обвързана с качеството на страна в изпълнителното производство, като за пасивно легитимирана счита ответницата, а не малолетните деца, тъй като на ответницата е била преценката за образуване на изпълнително производство и тя е злоупотребила с права на децата. Счита, че в правомощията на съдебния изпълнител е определянето и присъждането на разноски, сторени в хода на изпълнителното производство, в тежест както на длъжника, така и на взискателя, което можело да бъде извършено, не само при прекратяване на изпълнителното производство, но и при висящо такова. Изтъква, че обжалването на изпълнителните действия е специфично производство и поради липсата на правна норма, позволяваща присъждане на разноски в това производство, е налице правен интерес да се търси обезщетение за вреди по общите правила. Оспорва извода на първостепенния съд за липса на противоправност на деянието, като подчертава, че интересът за своевременно събиране на вземането на общите за страните деца вече е осигурен от доброволното изпълнение на дължащия издръжка баща. Сочи още, че неправилно първостепенният съд е приел, че инициирането на изпълнителното производство представлява изпълнителен способ, тъй като е вид правна защита за реализиране на законоустановени права, които в случая не са нарушени, съответно – не се нуждаят от защита. В условията на евентуалност сочи, че ако се приеме, че причинената вреда е резултат не само на подадената от ответницата молба за образуване на изпълнителното производство, но и на това, че ЧСИ е уважил молбата и е образувал изпълнителното производство, основателен се явявал евентуалният иск за присъждане на обезщетение за причинени вреди в хипотезата на чл. 49 от ЗЗД. С тези доводи и възражение се моли за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения установителен иск, а в условията на евентуалност – уважаване на предявения осъдителен иск. Претендират се разноски за две инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна Д. И. Д., чрез адвокат В. К. от ВТАК, в който се заема становище за неоснователност на жалбата и се моли за оставянето ú без уважение. Страната счита за правилни изводите на първостепенния съд, че действията на ответницата не са противоправни, че заплатеното адвокатско възнаграждение от ищеца не е вреда, както и за липсата на пасивна процесуална легитимация на ответницата.

В съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят се представлява от адвокат Владовска, която поддържа въззивната жалба и моли за нейното уважаване. В допълнение излага, че целта на производството е ответната страна да бъде убедена, че не може и не следва да злоупотребява с правата на децата си и да ангажира жалбоподателя с абсолютно излишни съдебни разноски. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв) за две инстанции. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Ответникът по жалба се представлява от адвокат Коева, която моли за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Репликира, че в конкретния случай правният спор касае заплащане на парична сума. Претендира присъждане на разноски за настоящото производство. В депозирана в срока по чл. 149, ал. 3 от ГПК писмена защита прави обстоен анализ на доказателствения материал по делото и подробно аргументира възраженията, изложените в подадения по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК отговор на жалбата. В допълнение сочи, че в изпълнителното производство нормата на чл. 78 от ГПК е неприложима и че мотивите на решението на ВТОС по в.гр.дело № 766/2019 г. не се ползват със сила на пресъдено нещо.

Великотърновският окръжен съд, като съобрази доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, в съответствие с предметните предели на въззивното производство, намира следното:

2

Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

При извършената по реда на чл. 269 от ГПК служебна проверка съдът намира обжалваното първоинстанционно решение за валидно изцяло. По неговата допустимост и правилност въззивната инстанция в настоящия си състав намира следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по главен иск на П. Д. К. срещу Д. И. Д., с които се претендира да бъде прието за установено по отношение на ответницата, че същата дължи на ищеца сумата от 100 лв., представляваща разликата, след прихващане на насрещно вземане по в.гр.дело № 256/2019 г. на ВТАС, на възложени разноски по изпълнително дело № 697/2019 г. на ЧСИ И. Ц., ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 30.10.2019 г., до окончателното изплащане, за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 1988/2019 г. на ГОРС. В условията на евентуалност е предявен иск за осъждане на ответницата да заплати на ищеца същата сума като обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в сторени разноски за правна защита по изпълнително дело № 697/2019 г. на ЧСИ И. Ц., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба - 19.12.2019 г., до окончателното плащане.

От фактическа страна по делото е установено следното:

Ищецът и ответницата са родители на децата Д. П. К. и И. П. К., като страните не спорят, че с решение по гр.дело № 897/2018 г. на ГОРС бащата е осъден да заплаща месечна издръжка на синовете си чрез тяхната майка, в размер на по 160 лв. считано от 19.02.2019 г., за което е издаден изпълнителен лист от 24.04.2019 г.

Не се спори между страните, а и от представената по делото молба от 15.05.2019 г. е видно, че в качеството си на майка и законен представител на малолетните деца ответницата е подала молба до ЧСИ И. Ц. за образуване на изпълнително дело за събиране на дължимата от ищеца издръжка, като в молбата е уточнила, че към датата на подаването ú текущите задължения за издръжка са платени, но поради твърдения на бащата в рамките на приключилия процес по гражданското дело за липсата на постоянни доходи, е налице правен интерес за образуване на изпълнително производство и обезпечаване събираемостта на задължението. Не се спори и че въз основа на подадената от ответницата молба е образувано изп.дело 697/2019 г. по описа на ЧСИ И.

Ц., като видно от договор за правна защита и съдействие от 03.07.2019 г. за процесуално представителство и защита по изпълнителното дело ищецът е заплатил в брой на адвокат В. възнаграждение в размер на 300 лв. Във връзка с депозирана от ищеца чрез пълномощник адвокат Владовска молба за прекратяване на производството на основание чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК и възлагане на разноските по изпълнителното дело в тежест на взискателя на основание чл. 79, ал. 1, т. 1 от ГПК, с постановление от 05.07.2019 г. ЧСИ И. Ц. е отказала да прекрати изпълнителното производство с довод, че в случая се касае за вземане с периодично изпълнение, както и липсата на писмено искане на взискателя за прекратяване. С постановлението съдебният изпълнител е възложил на основание чл. 78, ал. 2 от ГПК в тежест на взискателя разноските по изпълнителното дело, в това число и 300 лв. адвокатско възнаграждение на длъжника за защита в изпълнителното производство, с мотива че длъжникът с поведението си не е дал повод за образуване на изпълнителното дело.

Страните не спорят, а и видно от представените по делото преписи, с Решение от 19.08.2019 г. по в.гр.дело № 766/2019 г. на ВТОС подадената от малолетните Д. и И. К., чрез ответницата като техен законен представител, жалба срещу постановлението на ЧСИ И. Ц. от 05.07.2019 г. по изп.дело 697/2019 г. в частта, с която в тяхна тежест са възложени разноските по изпълнителното дело, е оставена без уважение. С разпореждане от 21.08.2019 г. по същото дело ВТОС е оставил без уважение искането на П. К. за издаване на изпълнителен лист за за сумата 300 лв. - разноски за адвокатско възнаграждение, възложени с постановлението на ЧСИ Ц. от 3

05.07.2019 г. по изп.дело 697/2019 г., с довод, че постановлението на съдебния изпълнител не е сред изпълнителните основания по чл. 404 от ГПК и редът за снабдяване с изпълнителен лист за вземането е различен.

Страните не спорят, че П. Д. К. е осъден да заплати на Д. И. Д. сумата 200 лв. – адвокатско възнаграждение за производството по в.гр.дело № 256/2019 г. на ВТАС, което се установява и от представения препис от Определение № 351/23.10.2019 г., постановено по посоченото дело.

Видно от материалите по ч.гр.дело № 1988/2019 г. на ГОРС по заявление от 30.10.2019 г. на ищеца срещу ответницата е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за сумата от 100 лв., представляваща остатък от дължим адвокатски хонорар по изп.дело № 679/2019 г. на ЧСИ И. Ц. в общ размер на 300 лв., формиран след приспадане чрез прихващане на вземане на Д. И. Д. за съдебни разноски в размер на 200 лв., присъдени по в.гр.дело № 256/2019 г. на ВТАС, ведно със законна лихва върху главницата от 100 лв. за времето от 30.10.2019 г. до изплащане на вземането, както и разноски за заповедното производство в общ размер на 325 лв. В срока по чл. 414 от ГПК от страна на длъжника е подадено възражение за недължимост на вземането по издадената заповед за изпълнение, като на 19.11.2019 г. заявителят е уведомен за възможността за предявяване на установителен иск за вземането, предмет на заявлението.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Съобразно твърденията на ищеца и заявения петитум на подадената от него искова молба, въззивната инстанция намира, че по реда на чл. 422 от ГПК е предявен иск с правно основание чл.

45 от ЗЗД. В условията на евентуалност с исковата молба е предявен и осъдителен иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД, а не както се сочи във въззивната жалба такъв по чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД.