Определение № 1592 от 04.11.2026, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1592 гр. Б., 04.11.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – Б., ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Атанас Иванов като разгледа докладваното от Атанас Иванов Въззивно частно гражданско дело № 20261200501380 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на 274 от ГПК и е образувано по жалба от Б.

Е. Е., ЕЕН **********, против определение № 1110/ 18.07.2026 г. по гр. д. № 14/ 2026 г. по описа на РС – Б..

С обжалваното определение, РС – Б. е прекратил производството по гр. д. № 14/ 2026 г. по описа на РС – Б., поради недопустимост на предявените от Б. Е. Е. срещу Етажните собственици в етажна собственост, находяща се в общ. Б., гр. Бл., ул. „И. М.“ № , представлявана от Е. Г., претенции за отмяна на решенията по т. V от протокола от Общо събрание на Етажните собственици в етажна собственост, находяща се в обл. Б., общ. Б., гр. Б.д, ул.

„И. М.“ ,, взети на 16.12.2025 г., поради незаконосъобразност.

Жалбоподателят твърди, че постановеното определение от РС е неправилно и незаконосъобразно във всички негови части, тъй като производството пред Районен съд - Б. е образувано по предявен от жалбоподателя иск с правно основание чл. 40, ал. 1 ЗУЕС за отмяна като незаконосъобразно на решение, прието от общото събрание на етажната собственост на 16.12.2025 г., с което процесно решение общото събрание е приело „отпадане и обявяване за невалидни“ на протоколите и решенията на общи събрания, проведени на 19.02.2025 г., 05.05.2025 г. и 20.08.2025 г.. сочи 1 се, че в исковата молба са изложени конкретни твърдения за съществени нарушения на императивните изисквания на ЗУЕС при свикването, провеждането и документирането на общото събрание от 16.12.2025 г., включително: липса на редовно поставена покана; липса на доказателства кой и на какво основание е свикал събранието; липса на надлежно удостоверяване на датата и часа на поставяне на поканата; неяснота относно действително присъствалите лица; неяснота относно формирания кворум и притежаваните идеални части; пороци при представителството чрез пълномощници; съмнения относно авторството на подписи в присъствения списък; липса на индивидуализирано отразяване на начина на гласуване; липса на надлежно обявяване на изготвения протокол.

Прави се довод, че предмет на производството по гр. д. № 14/ 2026 г. по описа на РС – Б. е законосъобразността на самостоятелно решение на общото събрание от 16.12.2025 г., а не законосъобразността на решенията, приети на предходните общи събрания.

Сочи се, че решението на ОС от 16.12.225 г. е самостоятелен акт с отделни правни последици, което е прието на отделно общо събрание, на различна дата, при самостоятелен дневен ред и при твърдени отделни нарушения на закона. Решението от 16.12.2025 г. представлява позитивно волеизявление на органа на етажната собственост, с което се цели създаване на ново правно положение. То не е техническа констатация или фактическо действие без правни последици. Съгласно чл. 40, ал. 1 ЗУЕС всеки собственик може да иска отмяна на незаконосъобразно решение на общото събрание.

Жалбоподателят е етажен собственик и оспорва самостоятелно решение, което се противопоставя на всички собственици като акт на органа на управление на етажната собственост.

Правният интерес не се определя според субективната преценка на ответника или на съда дали съдържанието на решението е „полезно“ за жалбоподателя. Той произтича от съществуването на акт, който поражда последици в правната му сфера и за който се твърди, че е приет в нарушение на императивни законови правила.

Сочи се, че по предходните дела жалбоподателят търси съдебна отмяна на конкретни решения на общото събрание поради тяхната незаконосъобразност. Търсеният резултат не се изчерпва с фактическо 2 преустановяване на прилагането им, а се състои в упражняване на предоставеното от чл. 40 ЗУЕС потестативно право и постановяване на конститутивен съдебен акт. Решението от 16.12.2025 г. не представлява съдебна отмяна по чл. 40 ЗУЕС. То е последващо волеизявление на същия орган, чиято собствена законосъобразност е предмет на оспорване.

Сочи се, че съгласно диспозитивното начало ищецът определя вида и обема на търсената съдебна защита чрез основанието и петитума на иска.

Съдът не може да замести поисканата защита със собствена преценка, че друга, извънсъдебна последица е достатъчна и равностойна, без да анализира вида, обема и действието на тази последица.

Поддържа се, че последващият „самоконтрол“, реализиран от ОС, не изключва съдебния контрол. Дори да се приеме, че общото събрание може да преразглежда, изменя или отменя свои предходни решения, това правомощие не се намира извън приложното поле на закона. Всяко последващо решение следва да бъде взето: от надлежно свикано общо събрание; при спазване на изискванията за покана; при наличие на изискуемия кворум; при надлежно представителство; при законосъобразно гласуване; при правилно протоколиране и съобщаване на протокола.

Твърдението, че е упражнен „самоконтрол“, не санира пороците при приемането на последващото решение и не изключва специалния съдебен контрол по чл. 40 ЗУЕС. Ако тезата на районния съд бъде възприета, всяка етажна собственост би могла след образуване на производство по чл. 40 ЗУЕС да проведе ново, също порочно общо събрание, да обяви предходните решения за „невалидни“ и чрез това да осуети съдебната проверка както на старите, така и на новото решение. Подобно разрешение би обезсмислило предоставената от закона защита.

Сочи се, че съдът не може във фазата по допустимостта да приеме за установено, че същото решение валидно и законосъобразно е постигнало определен материалноправен резултат. Подобен извод предполага предварително разрешаване по същество на спора относно годността на акта да поражда правни последици. Сочи се, че исковата молба не разкрива липса на годен предмет на защита. Дали твърденията са доказани и дали нарушенията са достатъчни за отмяна е въпрос по основателността, а не по допустимостта на иска.

3

Прави се довод, че районният съд се е позовал на чл. 3 ГПК и на Определение № 3674/ 03.07.2026 г. по ч. гр. д. № 2465/ 2026 г. на ВКС, IV г. о., но е приложил неправилно дадените в този съдебен акт разрешения.

Злоупотребата с право на иск предполага съзнателно използване на процеса не за защита на материално право или законен интерес, а за увреждане на други лица или на обществения интерес. Сочи се, че в обжалваното определение не е посочено: кое конкретно право или законен интерес на ответника жалбоподателят цели да увреди; каква е конкретната недобросъвестна цел; по какъв начин производството накърнява обществения интерес; по какъв начин се затруднява функционирането на правосъдието; защо твърденията за липса на покана, кворум, представителство и действително гласуване са привидни; въз основа на кои доказателства се приема, че делото не цели съдебна защита.

Изводът за злоупотреба е направен единствено въз основа на преценката на съда, че решението от 16.12.2025 г. било благоприятно за жалбоподателя.

Предполагаемата нецелесъобразност или противоречивост на процесуалното поведение не е равнозначна на съзнателна увреждаща цел. Отделните дела имат самостоятелни фактически основания, като всяко от посочените производства е свързано с различно общо събрание, проведено на различна дата, при различен дневен ред и при самостоятелно твърдени нарушения. Не се касае за механично дублиране на един и същ иск, а за оспорване на отделни актове, всеки от които поражда самостоятелни правни последици.

Обстоятелството, че актовете са взаимно свързани, не превръща исковете в идентични и не доказва недобросъвестна цел.

Сочи се, че жалбоподателят не цели възстановяване действието на предходните решения. Поддържаната от него позиция е, че всички решения на общото събрание, включително последващото решение от 16.12.2025 г., следва да бъдат приемани само от редовно свикано и законосъобразно проведено общо събрание. Това представлява последователна правна позиция: съдебен контрол върху всеки самостоятелен акт, за който се твърди, че е приет в нарушение на императивните изисквания на ЗУЕС. Процесуалното право не съдържа забрана едно лице да оспорва отделни актове, които пораждат различни последици, само защото тези последици са взаимно свързани.

Злоупотребата с право не се предполага. Предявяването на иск поначало представлява правомерно упражняване на конституционно 4 гарантираното право на защита. Когато твърдението за злоупотреба е въведено от ответника, той носи доказателствената тежест за фактите, от които извежда недобросъвестността. В случая ответникът не е доказал съзнателна увреждаща цел, а съдът не е посочил служебно установени факти, които да налагат еднозначен извод, че жалбоподателят използва производството не за защита, а за увреждане.

Поддържа се, че неправилно е приложено Определение № 3674/03.07.2026 г. на ВКС, н което се приема, че чл. 130 ГПК може да бъде приложен при злоупотреба с право на иск само когато установените факти налагат еднозначен извод, че ищецът не цели защита на свое право или интерес, а увреждане на чужди права или на обществения интерес. ВКС изрично посочва, че наличието на множество висящи дела със сходен предмет е недостатъчно само по себе си, честото сезиране на съдилищата не е равнозначно на злоупотреба, използването на съдебен ресурс не се отъждествява с накърняване на обществения интерес, съдът следва да изследва броя, времето на образуване, предмета и самостоятелните фактически основания на делата, необходимо е да бъде установена конкретна цел за увреждане или затрудняване на правосъдието, когато твърденията за злоупотреба са въведени от друга страна, тя носи тежестта да ги докаже. В разгледания от ВКС случай са били установени над двеста производства със сходен предмет. Въпреки това ВКС е приел, че самият брой на делата не е достатъчен за злоупотреба. Крайният извод за недопустимост в този случай е потвърден по други съображения — защото изложените в конкретната искова молба факти обективно не са могли да породят претендираното материално право, а позоваването на определени норми е било само формално.

Настоящият случай е съществено различен. Фактите, изложени от Б. Е., са правнорелевантни и при доказването им могат да обосноват възникване на потестативното право по чл. 40 ЗУЕС. Районният съд е възприел от определението на ВКС само възможността чл. 130 ГПК да бъде приложен като санкция, но не е съобразил ограниченията и критериите, поставени в същия съдебен акт.

Сочи се, първостепенният съд е смесил различни процесуални основания - че за жалбоподателя липсва правен интерес и че жалбоподателят злоупотребява с правото на иск. Поддържа се, че при липса на правен интерес обективно не съществува необходимост от съдебна защита или искът не може 5 да доведе до благоприятна промяна в правното положение на ищеца.

При злоупотреба с право правото формално съществува, но се упражнява недобросъвестно и с конкретна увреждаща цел. Ако право на иск не съществува поради липса на интерес, съдът следва да обоснове защо поисканата отмяна не може да промени правното положение на жалбоподателя. Ако право на иск съществува, но се упражнява злоупотребно, следва да бъде установена конкретната недобросъвестна и увреждаща цел. В определението един и същ факт — предполагаемото благоприятно действие на решението от 16.12.2025 г. — е използван едновременно за извеждане на липса на правен интерес и на злоупотреба с право, без да бъдат самостоятелно установени предпоставките на всяко от двете основания.

Поддържа се, че съгласно чл. 56 от Конституцията всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси, а съгласно чл. 117, ал. 1 от Конституцията съдебната власт защитава правата и законните интереси на гражданите и юридическите лица.

Прекратяването на производство на основание злоупотреба с право на иск представлява изключителна процесуална последица, която изцяло прегражда достъпа до съд. Поради това чл. 130 ГПК следва да се прилага само при ясно, несъмнено и еднозначно установена липса на годен предмет на защита или конкретна увреждаща цел. Когато съществува обоснован спор дали последващото решение е законосъобразно, дали поражда действие за минал период, дали заличава вече настъпили последици, дали е равностойно на съдебната отмяна и дали общото събрание е компетентно да обявява решения и протоколи за невалидни, този спор следва да бъде разрешен чрез разглеждане на делото по същество, а не чрез отказ от съдебна защита.