Решение № 1203 от 27.12.2019, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

Номер ІІ-96 27.12.2019 г. гр.Бургас

В ИМЕТО НА НАРОДА

БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН

СЪД втори въззивен граждански състав

На: първи октомври две хиляди и деветнадесета година

В публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА

ЕЛЕОНОРА

КРАЛЕВА

Секретар Стойка Вълкова

Прокурор като разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева въззивно гражданско дело номер 90 по описа за 2019 година

Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Д.Л.Б. от гр.Бургас, със съдебен адрес гр.Бургас, ул.“Генерал Гурко“ № 18, ет.3, подадена чрез пълномощник адв.Марияна Пушева, против решение № 2405/23.11.2018 г., постановено по гр.д.№ 6589/2014 г. по описа на РС-Бургас, с което са отхвърлени предявените искове от Д.Л.Б. против Военно формирование **90-Бургас, с адрес: гр.Бургас, м.“Атия”, като част от структурата на Министерството на отбраната на Република България, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 13 648.71 лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение за 5 016 часа (627 дни) положен извънреден труд през периода 01.04.2001 г. – 30.08.2013 г., вследствие на полагащите му се и неизползвани почивки след изпълнявани от ищеца дежурства по график и др., сумата от 13 305.87 лв., представляваща общо дължима мораторна лихва, считано от падежа на всяко месечно задължение по горната главница до предявяването на иска, сумата от 889.60 лв., представляваща неплатена част от дължимо трудово възнаграждение на ищеца за периода 01.09.2011 г. – 31.12.2012 г., сумата от 211.30 лв., представляваща общо дължима мораторна лихва от падежа на всяко месечно задължение за трудово възнаграждение до предявяването на иска, ведно със законната лихва върху двете главници, считано от предявяването на иска до окончателното им изплащане. С решението Д.Л.Б. е осъден да заплати на Военно формирование **90 - Бургас, като част от структурата на Министерството на отбраната на Република България, съдебно-деловодни разноски в размер на 896 лв.

Въззивникът изразява недоволство от първоинстанционното решение, като счита същото за неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено при неправилно приложение на материалния и процесуалния закон, както и при неправилни изводи и тълкувания на фактите и доказателствата по делото, като мотивите на съда са формални или липсват такива. Въззивникът счита, че съдът неправилно е квалифицирал исковата претенция по чл.203, ал.3 ЗОВСРБ (отм.), съответно чл.194, ал.3 ЗОВСРБ (нов), като според него правилната правна квалификация на иска е чл.203, ал.1 и 2 ЗОВСРБ (отм.), чл.158, ал.2, вр. чл.159 ПКВС (отм.) и чл.194, ал.1 и 2 ЗОВСРБ (нов). В тази връзка се посочва, че по делото е установено, че за целия процесен период ищецът е полагал дежурства по график, като е било допуснато превишение на установената месечна продължителност на служебното време и за част от фактически отработеното време е бил компенсиран с почивка, като превишението на нормативно определеното служебно време представлява извънреден труд по смисъла на закона и подзаконовите нормативни актове, като се изразява съгласие с изводите на БРС в този смисъл, но въззивникът счита, че тези изводи съществено противоречат на така дадената правна квалификация на исковите претенции, което е довело до постановяване на неправилно и незаконосъобразно решение. Посочва се, че районният съд неправилно е отхвърлил частично предявените искове, като е уважил направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност в противоречие с практиката на ВКС, която се цитира. Посочва се също, че районният съд погрешно, хаотично и противоречиво е извел изводите си в обжалваното решение, обосновавайки приложението на чл.136а КТ и института на давността, за което във въззивната жалба са изложени подробни съображения, както и са развити доводи за незаконосъобразност на извода на районния съд, че правото на компенсация с почивки подлежи на погасяване по давност и става изискуемо и се погасява с тригодишна давност, считано от месеца, следващ месеца, за който е положено удълженото служебно време. Във въззивната жалба са развити и доводи за незаконосъобразност и на изводите на съда за неоснователност на исковете за разликата от неизплатеното на ищеца основно месечно възнаграждение за периода от 01.09.2011 г. до 31.12.2012 г., поради липса на акт на ръководителя на ответното ведомство. В тази връзка се считат за неоснователни мотивите на БРС, че в § 31 ал.5 ПЗР на ЗОВСРБ, вр. чл.212, ал.1 изрично било посочено, че се заплащат досегашните възнаграждения до влизането в сила на акта по чл.212, ал.2 ЗОВСРБ, като според въззивника неоснователни са и мотивите на съда, че не е имало такъв акт на МС до началото на 2013 г., за което също се излагат подробни съображения. В заключение се моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в отхвърлителната му част като неправилно и незаконосъобразно и да се постанови ново решение, с което исковите претенции бъдат уважени изцяло. Не са направени нови доказателствени искания. Претендира се присъждане на направените разноски пред двете съдебни инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна Военно формирование **90-Бургас, като част от структурата на МО на Република България, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна, за което са изложени подробни съображения. Счита се, че обжалваното решение е правилно, мотивирано и законосъобразно, постановено съгласно трайната съдебна практика, като районният съд в пълнота е изяснил исковите претенции е отговорил на поставените въпроси, като ги е съобразил и със съдебно-счетоводната експертиза по делото, за което също са развити подробни доводи и позоваване на практика на ВКС. Моли въззивния съд да отхвърли въззивната жалба и да се потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част. Не се правят нови доказателствени искания. Претендира се присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в настоящото производство.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от лице, което има правен интерес от обжалването и отговаря на изискванията на чл.259 и сл. ГПК, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните, след преценка на събраните по делото доказателства и предвид дадените на настоящия съд задължителни указания от касационната инстанция, Бургаският окръжен съд приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните не се спори по фактическата обстановка, установена по делото от районния съд. Така, безспорно е, че ищецът е бил назначен в поделение на ВМС ** – Бургас на длъжност „***“, със звание „***“, от 01.06.2007 г. е бил преназначен на длъжност „ ***“ в „ ***“ на „***“ в поделение **90 – Бургас, като е бил със звание „ ** –

2 клас“.

Договорът на ищеца е прекратен със заповед № ***/27.08.2013 г. на Командира на Военно формирование **90 – Бургас, като същият е освободен от длъжност и от военна служба, считано от 02.09.2013 г. и зачислен в запаса.

Между страните не се спори също, че за периода 01.04.2001 г. – 30.08.2013 г. Д.Б. е бил назначаван да носи 24-часови дежурства и наряди по график, за които е получавал допълнителни възнаграждения и част от които са били компенсирани с почивки. В тази връзка, ищецът твърди, че за част от полаганите в този период дежурства не му е била осигурена компенсация с намалено работно време (почивка) към датата на прекратяване на правоотношението, като е отработил фактически служебно време над нормалната до увеличената месечна продължителност на служебното време, за което не е бил компенсиран с почивки, в размер на 627 дни или 5016 часа, съгласно изменението на претенцията с молба от 24.10.2018 г. (стр.254 от делото на БРС).

Предвид прекратяването на договора за кадрова военна служба и невъзможността тези часове да бъдат компенсирани с намалено работно време, ищецът претендира тяхното заплащане като за извънреден труд, т.е. за фактически отработеното служебно време над нормалната до увеличената продължителност на служебното време, като съгласно изменението на претенцията се търси заплащане на сумата от 13648.71 лв. за периода 01.04.2001 г. – 30.08.2013 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане, както и мораторна лихва върху тази сума в размер на 13305.87 лв. за периода от първо число на месеца, за който се дължи възнаграждението за извънреден труд до подаването на исковата молба. Ищецът претендира заплащане и на неизплатената му разликата от основното му месечно възнаграждение, в размер на 889.60 лв., съгласно изменението на претенцията с молба от 24.10.2018 г. (стр.254 от делото на БРС) за периода 01.09.2011 г. – 31.12.2012 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска, както и 211.30 лв., представляваща общо дължима мораторна лихва от падежа на всяко месечно задължение за трудово възнаграждение до предявяването на иска.

Ответникът е оспорил исковете като неоснователни. Посочил е, че ищецът е ползвал отредените му почивки по график, а за положените дежурства му е било платено допълнително възнаграждение по чл.214, ал.1, т.1 ЗОВСРБ, поради което същото време не следва да се заплаща повторно, като не е полагал труд извън установеното работно време за процесния период. Оспорени са и претенциите за заплащане на неизплатена разлика от трудовото възнаграждение на ищеца, тъй като съгласно § 3, ал.5 на ПЗР на ЗОВСРБ до влизане в сила на акта по чл.212, ал.2 от закона се заплащат досегашните възнаграждения, а такъв акт е липсвал през процесния период. От страна на ответника е направено и възражение за погасяване на претенциите по давност на основание чл.111, б.а“ ЗЗД, поради изтекла тригодишна давност от датата на завеждане на иска, т.е. за периода преди 16.09.2011 г., а в тази връзка се заявява, че в непогасения период няма положен от ищеца некомпенсиран труд над максималната продължителност на служебното време.

За установяване твърденията на страните в първоинстанционното производство е извършена и приета съдебно – икономическа експертиза, съгласно която през процесния период ищецът е полагал труд над нормативно определената продължителност на работното време, за част от който е бил компенсиран с почивки или със заплащане, като некомпенсирани са останали общо 5016 часа за целия период, разпределени както следва: 3232 часа – положени през периода 01.04.2001 г. – 31.05.2007 г. и 1784 часа – през периода 01.06.2007 г.

– 30.08.2013 г. Вещото лице е остойностило некомпенсираните часове положен от ищеца труд над нормативно определената продължителност на работното време и е установило, че дължимото за тях възнаграждение е в общ размер на 13 636.70 лв., а мораторната лихва върху тях е в общ размер на

13 287.72 лв. По искане на ответника вещото лице е изследвало и дали е налице положен от ищеца труд над нормативно определената продължителност на работното време през периода 16.09.2011г. – 16.09.2014г, като е установило, че за този период ищецът е положил по-малко часове труд от нормативно определения за съответните шестмесечия, т.е. през този период няма положен труд над нормалната продължителност, който да подлежи на компенсация.

Експертизата е изчислила също, че за периода 12.05.2009 г. – 31.12.2012 г. неизплатената разлика от трудовото възнаграждение на ищеца е в размер на 2 438.30 лв., а мораторната лихва върху сумата е в размер на 868.60 лв.

С първоинстанционното решение районният съд е приел, че предявените главни искове са с правни основания чл.203, ал.3 ЗОВСРБ (отм.) – за периода до 12.05.2009 г., чл.194, ал.3 ЗОВСРБ – след тази дата и чл.212, ал.1 ЗОВСРБ, а исковете за лихви са с правно основание чл. 86 ЗЗД. С оглед твърденията в исковата молба, съдът е приел, че ищецът претендира заплащане на възнаграждение за неползвани почивки за положен труд над нормативно определената норма, но в границите на увеличената продължителност на служебното време, чието възмездяване съгласно практиката на ВКС се дължи „като за извънреден труд” при прекратяване на правоотношението преди компенсирането му с почивка, като поради наличие на непълнота в специалния закон относно реда и начина на компенсиране на удълженото служебно време приложение следва да намери чл.136а КТ. Районният съд се е позовал и на практика на ВКС, съгласно която право на служителя да компенсира с почивка удълженото си работно време се погасява с 3-годишна давност, която започва да тече от възникването му, т.е. след изтичане на 4-месечния срок след полагане на дежурството, а при прекратяване на трудовото/служебното правоотношение единствено непогасеното право на компенсации се трансформира в парично вземане на основание чл.136а, ал.5 КТ. Предвид това и тъй като договорът за военна служба на ищеца е прекратен на 30.08.2013 г., съдът е приел, че на тази дата правото му да извърши компенсация с почивка се е трансформирало в парично вземане. Това нововъзникнало право за ищеца също се погасява с тригодишна давност, която е започнала да тече от датата на прекратяване на договора за военна служба на 30.08.2013 г. и до датата на предявяването на иска – 16.09.2014 г. – тази давност не е изтекла.