Решение № 1185 от 01.10.2026, Районен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 1185 гр. Велико Търново, 01.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, VI СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря СВЕТЛА М. ИВАНОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ Гражданско дело № 20264110101555 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба на В. Н. Г. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД, с която е предявен иск за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № *** от *** г.

Ищцата твърди, че на *** г. е сключила с ответника договор за потребителски кредит, по силата на който е получила сумата от 6 000.00 лева, която е следвало да върне на 48 месечни вноски при фиксирана лихва от 50.95% и ГПР от 63.44%. Заявява, че на същата дата между страните е сключено и допълнително споразумение, съгласно т. 1 от което при кандидатстването за кредита кредиторът е поискал предоставяне на обезпечение за гарантиране погасяването на всички суми по договора. Сочи, че доколкото не е предоставила въпросното обезпечение й е начислена неустойка в размер на 3 000.00 лева, разсрочена за 18 месеца. Счита, че договорът е нищожен, доколкото предвидената неустойка всъщност представлява разход по кредита, който е следвало да бъде включен в ГПР, но това не е сторено с цел заобикаляне забраната на чл. 19, ал. 2 ЗПК. Отделно от това сочи, че в договора не е посочен конкретно методът, по който е изчислен ГПР по определения в Приложение № 1 на ЗПК начин, както и че посоченият в договора ГПР е по-висок от пет пъти размера на законната лихва за страната.

Твърди, че в договора не са упоменати условията за прилагането на лихвения процент, а самата клауза за договорна лихва противоречи на добрите нрави.

Ответникът оспорва предявения иск. Заявява, че вземането за неустойка не представлява общ разход по кредита по смисъла на параграф 1, т. 1 от ДР на 1

ЗПК, доколкото същото представлява санкция за неизпълнение на договорно задължение, поради което не следва да се включва в ГПР. Твърди, че по отношение размера на договорната лихва е меродавна волята на страните, стига този размер да не надвишава допустимия от закона максимален такъв, какъвто в случая не е регламентиран. В обобщение счита, че договорът отговаря на общите и специалните условия за действителност, поради което твърденията на ищцата в обратната насока са неоснователни и недоказани.

В проведеното открито заседание страните не изпращат представители, като с писмени молби поддържат заетите от тях становища.

Великотърновският районен съд, като взе предвид събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявен е установителен иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД , вр. чл. 22 ЗПК.

По делото не е спорно, че на *** г. между „Профи Кредит България“ ЕООД, като кредитор, от една страна, и В. Н. Г., като кредитополучател, от друга, е сключен договор за потребителски кредит /ДПК/, по силата на който на ищцата е предоставена сумата от 6000.00 лева, от която 5 862.19 лева за рефинансиране на задължения към кредитори, която сума ищцата се е задължила да върне на 48 месечни вноски при фиксирана лихва в размер от 50.95 % и годишен процент на разходите от 63.44 %.

На същата дата - *** г. между страните е сключено допълнително споразумение, според което при сключването на договора клиентът не е предоставил поисканото от кредитора обезпечение, поради което на клиента е даден допълнителен 14-дневен срок за предоставяне на обезпечение, при неизпълнение на което задължение клиентът ще дължи неустойка в размер на 3 000.00 лева, разсрочена на 18 месечни вноски.

Със сключването на допълнителното споразумение ищцата е подписала и декларация, според която същата декларира, че са й предоставени разяснения, които са й дали възможност да прецени доколко предлаганият кредит съответства на възможностите и финансовото й състояние, информация за основните характеристики на предлаганите продукти и въздействието, което могат да укажат върху нея, в това число последиците в случай на просрочени плащания и на непредставяне на исканото обезпечение.

По делото са представени и погасителни планове към ДПК и към допълнителното споразумение към същия, съдържащи данни за падежа на вноските, размера на главницата, размера на лихвата, размера на вноската по кредита, общия размер на месечната вноска и размера на вноската за начислената неустойка.

Сключеният между страните договор е потребителски, поради което същият намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, с оглед на което преценката относно действителността на съглашението следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен 2 договорът.

В случая от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесният договор отговаря изцяло на изискванията, съдържащи се в разпоредбите на чл. 9 – 11 от ЗПК.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК , годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за потребителски кредит е недействителен.

В случая в договора за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 63.44 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , като този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК към датата на сключването на договора. Въпросният размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно начислената неустойка за непредставяне на обезпечение, която се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК .

Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК , общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая посоченото вземане за неустойка е разход, свързан с предмета и управлението на договора, като същото на практика води до оскъпяването на кредита и представлява скрита възнаградителна лихва. От своя страна, самата клауза за неустойка при непредставяне на обезпечение се основава на нищожна уговорка, доколкото същата влиза в противоречие с добрите нрави. В случая уговорката е предвидена да санкционира неизпълнението на задължението за представяне на обезпечение, което обаче има вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение за връщане на дадената в заем сума. Т.е. в случая кредиторът се 3

„обезпечава” и „обезщетява”, а длъжникът се санкционира не затова, че не е изпълнил основното си задължение по договора /за връщане на заетата сума/, а за това, че не е предоставил обезпечение на задължението си. От друга страна, задължението на длъжника очевидно е уговорено по начин относно изискванията към вида обезпечение и относно срока за изпълнението му така, че да възпрепятства последния да изпълни същото, а самото непредставяне на обезпечение не води до вреди за кредитора /същият остава без обезпечение на вземанията си, но след изтичането на 14-дневния срок длъжникът все още не е в просрочие/ - следователно типичните функции на неустойката в случая стоят вън от неустоечната клауза. Противно на уговореното, учредяването на надлежно обезпечение следва да се вземе предвид към момента на сключване на договора и неизпълнението на това задължение да има за последица отказ от отпускане на заема, а не начисляване на допълнителни суми. Т.е. щом длъжникът не е в състояние да представи исканото обезпечение, кредиторът е разполагал с възможността да му откаже отпускането на заема, а не да санкционира липсата на обезпечение с неустойка.

Така, въз основа на ангажираните доказателства, съдът приема, че уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение представлява разход по договора, който е следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР като индикатор за общото му оскъпяване – аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.

Съобразно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК , ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни /арг. от чл. 19, ал. 5 от ЗПК /. В настоящия случай сумата по договора за кредит е в размер на 6 000.00 лева, като само начислената неустойка, която е в размер на 3 000.00 лева, представлява 50 % от сумата по кредита, без да се включват останалите суми, формиращи ГПР. Ето защо, следва да се направи извод, че след като се прибави начислената неустойка, ГПР по договора за кредит далеч надхвърля максимално допустимия размер.

Както вече беше посочено, така уговорената неустойка има характер на скрита възнаградителна лихва, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната норма на чл.

19, ал. 4 от ЗПК. Това, от своя страна, обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. от чл. 19, ал. 5 от ЗПК / и липса на основание за дължимост на вземането.

С оглед гореизложеното, макар формално договорът за кредит да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 от ЗПК , вписаните в него параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира 4 икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 от ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителния размер на ГПР в договора, кредиторът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от сключена сделка, което обосновава извод за недействителност /нищожност/ на договора за кредит, на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК.

Предвид гореизложеното, предявеният иск за прогласяване недействителността /нищожността/ на договора за потребителски кредит е основателен и следва да бъде уважен.

По разноските:

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК , в полза на ищцата следва да се присъдят сторените разноски за държавна такса в размер от 289.41 евро.

На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв , ответникът следва да заплати на адв. П. Т. адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство, което съдът определя в размер на 250.00 евро.