Определение № 4956 от 13.11.2024, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4956 гр. Варна, 13.11.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светла В. Пенева

Членове:

Красимир Т. Василев

Деница Славова като разгледа докладваното от Красимир Т. Василев Въззивно частно гражданско дело № 20243100502264 по описа за 2024 година взе предвид следното:

Производството по делото е въззивно и е образувано по жалба на П. А.

З. И Р. П. З., чрез адв. П. против Определение № 10674 от 24.09.2024 година, постановено по гр.дело № 6121/2024 година на ВРС, с което е било уважено искането е са присъдени в полза на двамата молители съответно сумите: за П.

А. З. – сумата от 100 /сто/ лева, а за Р. П. З. – сумата от 400 /четиристотин/ лева.

В жалбата се твърди, че съдът неправилно е тълкувал процесуалния закон, както и че извършените от молителя разноски следва да бъда присъдени в пълен размер, а при условията на евентуалност за П. З. сумата от 400 лева, а за Р. З. – сумата от 800 лева. Излага се, че производството е било със значима сложност и че сумите, за които се претендира са изцяло заплатени от молителите. Настоява се съдът да отмени атакувания съдебен акт.

По делото е постъпил писмен отговор от страна на адв. Д., като процесуален представител на К. А. З.. С него се сочи, че молбата се явява неоснователна и че съдът следва да потвърди атакуваното определение.

Излагат се аргументи в тази насока.

За да се произнесе по спора, ВОС съобрази следното:

Производството по гр. д. № 6121/2024 година по описа на ВРС е било образувано на базата на заповедно производство, като иск с правно основание чл.422 ГПК, вр.чл.30 ал.2 от ЗС. С исковата си молба ищеца К. З. е настоял да бъдат осъдени ответниците – всеки един от тях, да му заплатят различни суми за ползването и отдаването под наем на неговата 1/6 ид. част от съсобствен имот, в град Варна, ул. “Тодор Димов“ № 31. Извършването на съдо – производствените действия е дало основание на П. З. и Р. З. депозират отговор, чрез адв.П.. С нарочна молба ищеца К. З. е заявил, че оттегля 1 исковата си претенция, което е дало и повод на ВРС да прекрати производството.

С нарочно определение той се е произнесъл по реда на чл.248 от ГПК, като е присъдил в полза на П. З. сумата от 100 лева, а в полза на Р. З. сумата от 400 лева, съобразявайки вида и характера на извършеното до момента.

Становището на съда е следното:

Съобразно нормата на чл.78 ал.4 от ГПК ответника разполага с правото да търси разноски и когато делото е прекратено. ВОС приема, че решаващата инстанция правилно е тълкувала текстовете на чл.78 от ГПК, касаещи разноските в процеса. Видно е от материалите по делото, че производството е стартирало и е бил депозиран отговор по реда на чл.131 от ГПК.

Производството е било прекратено едва след като ищеца е оттегли исковата си молба. Само по себе си обаче това не означава невъзможността да бъдат търсени и получени разноски. Аргумента, че разноски няма сторени и/или не е бил представен списък също би бил неоснователен, т.к. производството е било прекратено инцидентно, с оглед процесуалното поведение на самия ищец, а отделно от това са били представени и нарочни доказателства, че разноски има извършени. В случая е редно да се отчете и обстоятелството, че по делото е постъпил отговор, както и че то е било прекратено едва след оттегляне на исковата молба.

Съгласно постановеното Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от

Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл.101, § 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. В акта на СЕС е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на "легитимни цели". Прието е, че това води до абсолютна нищожност на Наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в 2 споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС , и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, както и предвидените в посочената наредба минимални размери. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на чл.

101, §. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване определените с Наредба № 1 от 09.01.2004 г одина минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, вкл. когато се касае за заварени договори, като не обвързват съда при извършване на преценката му по чл. 78, ал. 5 ГПК поради тяхната нищожност като нарушаващи забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Предвид посоченото действие на решение С-438/22 г., което е задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки, съдът не може да определи следващото се на основание чл.

38, ал. 2, изр. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 1 от ЗАдв възнаграждение съгласно размерите, определени в посочената Наредба на Висшия адвокатски съвет.

Наличието на празнота в закона относно конкретния размер на възнаграждението, следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, с изключение на частта, с която се препраща към наредба на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения. В разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 вр. ал. 1 от ЗАдв. се посочва, че възнаграждението на адвоката е за положения от него 3 труд и по размер следва да е справедливо и обосновано. Предвид степента на положен труд и характера на производството, както и като съобрази вида и броя на исковете, въззивния съд намира, че следва да потвърди атакуваното определение. За да достигне до този извод, ВОС приема, че е бил изготвен единствено отговор, от един упълномощен адвокат, като съдът е съобразил вида и размера на предявените против всеки от ответниците, искове, но най – вече характера и обема на извършения труд.

С оглед на горното, ВОС,

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 10674 от 24.09.2024 година, постановено по гр.дело № 6121/2024 година, по описа на ВРС, четиридесет и девети състав

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4