Решение № 1102 от 15.10.2020, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

Номер 1102

14.10.2020 г.

Град Варна

В ИМЕТО НА НАРОДА

Окръжен съд – Варна

IIа състав

На 07.10.2020 година в публично заседание в следния състав:

Председател:

Членове:

Ирена Н. Петкова

Наталия П. Неделчева

Лазар К. Василев като разгледа докладваното от Лазар К. Василев Въззивно гражданско дело № 20203100501688 по описа за 2020 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 33388/03.06.2020 г., депозирана от ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ“ – МВР с адрес: гр. София 1540, бул. „Христофор Колумб“ № 1, представлявана от главен комисар Св.К. чрез главен юрисконсулт Аг.Н., срещу Решение № 1570/23.03.2020 г., постановено по гр. д. № 16206 по описа на РС-Варна за 2019 г., ГО, 47 съдебен състав, с което на основание чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5, т.

2 от ЗМВР и чл. 86 от ЗЗД, въззивникът е осъден да заплати на З. А. П. с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Варна, ул. „Отец Паисий“ № 36, ап. 120, сумата от общо 1 560.80 лв.

/хиляда петстотин и шестдесет лева и осемдесет стотинки/, представляваща допълнително възнаграждение за положен извънреден труд – 218 часа, за периода от 15.10.2016г. до 30.09.2019г., получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1.143, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 09.10.2019г., до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 186.52 лв. /сто осемдесет и шест лева и петдесет и две стотинки/, представляваща обезщетение за забава, начислено върху главницата за периода от 01.01.2017г. до 07.10.2019г.

Във въззивната жалба се навеждат подробни доводи за това, че атакуваният съдебен акт е постановен в нарушение на материалния закон. Твърди се, че първоинстанционният съд не е взел предвид изложените в писмения отговор аргументи относно неприложимостта на НСОРЗ, която не следва да се прилага субсидиарно за служителите на МВР. Сочи, че по отношение на тях следва да се прилага Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 г., в която липсва изрична разпоредба, позволяваща превръщането на нощните часове положен труд в дневни, с определен за това коефициент. Твърди се, че по отношение на държавните служители, чиито трудови правоотношения се уреждат от ЗМВР, разпоредбата на чл. 9 от НСОРЗ е неприложима, тъй като не са налице две от нейните четири предпоставки – продължителност на нощното работно време по-малко от дневното и трудово 1 възнаграждение, заработено по трудови норми. Сочи се, че неправилно съдът е приложил субсидиарно разпоредбите на КТ и НСОРЗ, тъй като допълнителните възнаграждения на служителите на МВР са изрично уредени в чл. 178 от ЗМВР, а тяхното изчисляване е уредено в Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., като тези нормативни актове се явяват специални по отношение на общото трудово законодателство. Въззивникът твърди, че неправилно съдът е посочил, че осъжда ГД „ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ“ да заплати горепосочената сума за положен и незаплатен извънреден труд, тъй като в МВР е разрешено полагане на 8 часа нощен труд, за разлика от другите държавни служители, на които е позволено да полагат до 7 часа нощен труд. Предвид това сочи, че е недопустимо да се прилага коефициентът, посочен в атакуваното решение. Заявява, че дори да се приложи коефициент за преизчисление, то той не е 1.143, а 1, доколкото съотношението между продължителността на дневното работно време (8 часа) и нощно такова (8 часа) дава този резултат. Жалбоподателят твърди, че ЗМВР е специален закон, който урежда статута на държавните служители в министерството, като обосновава различен метод на правно регулиране на работното време, трудовите възнаграждения и др.

ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ“ - МВР моли атакуваното решение да бъде отменено изцяло и вместо него съдът да постанови ново, с което да отхвърли предявените срещу нея искове с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР и чл.

86 от ЗЗД. Претендира и сторените разноски за юрисконсултско възнаграждение за две инстанции. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на насрещната страна.

В отговора на въззивната жалба се твърди, че решението е правилно, обосновано и законосъобразно, което обуславя неоснователността на въззивната жалба. Въззиваемата моли за оставянето и́ без уважение, за потвърждаване на първоинстанционното решение и присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски. Твърди, че липсата на изрична норма за преобразуване на положения нощен труд в дневен не следва да се тълкува като законова забрана за преизчисляване, а представлява празнота в уредбата относно реда за организацията и разпределението на работното време. Сочи, че при наличието на такава непълнота, същата следва да бъде запълнена по реда на чл. 46, ал. 2 от ЗНА, като се приложат общите правила на НСОРЗ и по-конкретно чл. 9, ал. 2 от същата, в който е определена методологията за превръщането на нощните работни часове в дневни.

Претендира направените по делото разноски.

В проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован, чрез главен юрк.

Аг.Н., не се явява и не се представлява.

Въззиваемата, редовно призована за същото съдебно заседание, също не се явява, но чрез адв. Симеон Тодоров поддържа отговора на въззивната жалба, представя списък по чл. 80 от ГПК и моли за присъждане на сторените разноски.

За да се произнесе по спора, съставът на Окръжен съд-Варна съобрази следното:

Производството по гр. д. № 16206 по описа за 2019 г. на РС-Варна, ГО, е образувано по обективно кумулативно съединени искове на З. А. П. с ЕГН ********** срещу Главна дирекция „Гранична полиция“ в МВР с правно основание чл.178, ал. 1, т. 3, във вр. с чл.

187, ал 6 от ЗМВР и чл. 86 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1 560.80 лв. /хиляда петстотин и шестдесет лева и осемдесет стотинки/, представляваща допълнително възнаграждение за положен извънреден труд – 218 часа, за периода от 15.10.2016г. до 30.09.2019г., получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1.143, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на 2 подаване на исковата молба – 09.10.2019г., до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 186.52 лв. /сто осемдесет и шест лева и петдесет и две стотинки/, представляваща обезщетение за забава, начислено върху главницата за периода от 01.01.2017г. до 07.10.2019г.

В исковата молба ищцата твърди, че през периода от 15.10.2016г. до 30.09.2019г. е полагала труд на длъжността „командир на отделение “ в ГПУ летище – Варна при РДГП Аеорогари. В процесния период ищцата е работела на 12-часови смени при сумирано изчисляване на работното време, като е положила общо 1448 часа нощен труд, който, преизчислен с коефициент 1,143, възлиза на 1655 часа. Преизчисляването на нощния към дневен труд води до извънреден труд от 207 часа, който ищцата счита, че следва да й бъде допълнително заплатен от ответника. Аргументира дължимостта на претендираната сума с наличието на празнота в специалната уредба, регламентираната в ЗМВР и подзаконовите актове по неговото прилагане, която намира, че следва да бъде преодоляна чрез приложението на общите правила на КТ и Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Моли за осъждане на ответника да й заплати допълнително възнаграждение за положения извънреден труд, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане, както и мораторна лихва за периода, считано от първо число на месеца, следващ месеца на дължимото плащане, до датата на исковата молба 09.10.2019 г.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който излага становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва, че в процесния период ищцата е била държавен служител по служебно правоотношение в МВР. Поддържа, че общите разпоредби на КТ и НСОРЗ са неприложими за процесното правоотношение, доколкото е налице специална уредба в ЗМВР и Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 г. В тази връзка излага, че няма основание за преизчисляване на нощния труд в дневен такъв с посочения в исковата молба коефициент от 1,143. Оспорва и акцесорната претенция за лихва. По изложените съображения моли за отхвърляне на предявените искове.

Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора и като взе предвид събрания и приобщен по делото доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически и правни положения:

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта – в обжалваната му част.

Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при спазване на 3 законоустановената писмена форма, поради което същото е валидно. Съдебният акт е постановен при наличието на всички положителни процесуални предпоставки за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват отрицателните такива, поради което е и допустимо в обжалваната част.

По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на императивни правни норми.

В конкретния случай фактическата обстановка по делото е установена по несъмнен начин от първата инстанция и оплаквания по фактите във въззивната жалба няма, поради което същите не подлежат на самостоятелно изследване от въззивния съд.

Спорът, който е поставен за разглеждане пред настоящия съдебен състав е изцяло правен и се свежда до това дали следва субсидиарно да се прилагат правните норми на общото трудово законодателство по отношение на служителите на ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ“ – МВР, имайки предвид обстоятелството, че учреденото между тях и МВР трудово правоотношение е нормативно регламентирано със специалните норми , обективирани в ЗМВР и приетите въз основа на него подзаконови нормативни актове.

Предявените искове намират правното си основание в нормата на чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР и чл. 86 от ЗЗД.

Ищцата е държавен служител в ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ“ – МВР, поради което и намират приложение разпоредбите на Закона за Министерството на вътрешните работи /ЗМВР/ в редакцията от 18.07.2017 г., доколкото в този закон не е предвидено друго. Цитираният нормативен акт е специален по отношение на ЗДСл и в него е уреден статутът на държавните служители, полагащи труд по служебно правоотношение в системата на МВР арг. от чл. 142, ал. 2 от ЗМВР.

По делото няма спор, че предвид характера на заеманата длъжност през процесния период, ищцата е полагала труд през нощта /22.00 – 06.00 часа/, съгласно графици, а отработеното работно време се е изчислявало сумирано.

В действащата към момента на предявяване на исковата претенция редакция на чл. 187, ал. 1 ЗМВР е посочено, че нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица. В ал. 3 на цитираната разпоредба се предвижда, че работното време на държавните служители се изчислява в работни дни - подневно, а за работещите на 8, 12 или 24-часови смени сумирано за тримесечен период. От ал. 5 на същия законов текст е видно, че работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира със: 1. допълнителен платен годишен отпуск за работата в работни дни и с възнаграждение за извънреден труд за работата в почивни и празнични дни - за служителите на ненормиран работен ден; 2. възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на отчетен период - за служителите, работещи на смени. В ал. 9 е предвидено, че редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители се определят с Наредба на министъра на вътрешните работи.