Решение № 2467 от 30.05.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2467 гр. Пловдив, 30.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20235330114642 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от К. А. Т., чрез пълномощник – адв. Е. И., против „Макроадванс“ АД, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.

124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, както следва: за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 10 от договор за кредит от ***, сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е недействителна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, и поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, както и за осъждане на ответника са заплати на ищеца сумата в размер на 50 лева, представляваща платена без основание неустойка по договора за периода от 22.04.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че между страните по делото е сключен договор за кредит от ***, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 1000 лева под формата на заемни средства, при уговорен фиксиран лихвен процент от 28,80 % и ГПР от 49,65 %. Съобразно клаузата на чл. 20 от договора в 3-дневен срок от сключването му заемът 1 следвало да бъде обезпечен с поръчителство на физическо лице, което да отговаря на изисквания, посочени в Общите условия към договора. Посочва се, че в чл. 20 от договора било предвидено, че при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, кредитополучателят дължал неустойка в размер на 13,80 лева плюс 0,23 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,23 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден без обезпечение на заема. От правна страна се изтъква, че клаузата за заплащане на неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, доколкото излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции. Задължението за обезпечаван на заема било уговорено така, че да бъде препятствано изпълнението му, за да доведе със сигурност до необходимост от заплащане на неустойка. Това водило до оскъпяване на кредита, както и до скрита печалба за заемодателя. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендира се присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника „Макроадванс“ АД, с който се признават предявените искове.

Поради изложеното ответникът моли на основание чл. 78, ал. 2 ГПК в тежест на ответника да не бъдат възлагани разноски. Поради изложеното се претендира да бъде постановено решение съобразно направеното признание на исковете, като по отношение на разноските се приложи нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК.

В открито съдебно заседание, проведено на 30.04.2024 г., на основание чл. 214 ГПК е допуснато изменение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД чрез увеличение на неговия размер от 50 лева на 460,08 лева.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приетите по делото писмени доказателства се установява, че между „Макроадванс“ АД, в качеството на кредитор, и К. А. Т., като кредитополучателят, е сключен Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 2000 лева.

Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 41,00 %, а годишният процент на разходите е 49,65 %.

2

Съобразно чл. 20 от договора, в тридневен срок, считано от сключването му, кредитополучателят следва да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора, което да отговаря на изискванията на чл. 20, ал. 3 от договора, а именно: дееспособно физическо лице с брутен осигурителен доход на 1400 лева, работещ по трудов договор с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател, да няма активни експозиции в ЦКР с прострочие над 30 дни и да не е страна по договор за кредит с „Макроадванс“ АД.

При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл.

10, ал. 1 от договора, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 13,80 лева плюс 0,230 % от усвоения размер на кредита за първия ден забава и 0,230 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредита не е обезпечен.

За изясняване на делото от фактическа страна е допусната съдебносчетоводна експертиза, от чието заключение се установява, че при формиране на размера на ГПР по процесния договор не е включена договорената неустойка, като вещото лице е изчислило, че при нейното включване размерът на ГПР се равнява на 207,8615 %. Експертът е констатирал, че размерът на изплатената от ищеца неустойка по договора възлиза на сумата от 460,08 лева. Съдът кредитира приетото по делото заключение по допуснатата ССчЕ като компетентно изготвено, с необходимите знания и умения, и обосновано.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

По делото не се спори и по категоричен начин се установи , че между „Макроадванс“ АД, като заемодател, и К. А. Т., като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 2000 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за 3 неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България. Разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 10, ал. 1 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 13,80 лева плюс 0,230 % от усвоения размер на кредита за първия ден забава и 0,230 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредита не е обезпечен. Разпоредбата на чл. 20 от договора, възлага в тежест на заемателя да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора, което да отговаря на изискванията на чл. 20, ал. 3 от договора, а именно: дееспособно физическо лице с брутен осигурителен доход на 1400 лева, работещ по трудов договор с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател, да няма активни експозиции в ЦКР с просрочие над 30 дни и да не е страна по договор за кредит с „Макроадванс“ АД. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 10, ал. 1 и чл. 20 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора.

Изискванията, които клаузата на чл. 20, ал. 3 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури физическо лице - поръчител, което да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него.

Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за 4

„неустойка” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 49,65 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема 5 разписаната в чл. 10, ал. 1 от договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно /чрез изначалното му включване в разходите по кредите/, то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.