Решение № 136 от 21.04.2026, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 136 гр. Карлово, 21.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Йоана М. Апостолова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20255320102296 по описа за 2025 година

Производството е по иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, предявен от от М. Е. К., ЕГН: **********, с адрес: ***, чрез адв. Н. Р., със съдебен адрес: *** против „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление *** представлявано от управителя Н. П.П., чрез адв.

Х.М..

Ищецът твърди, че бил страна по Договор за паричен заем № 873671 от 03.06.2023 г., подписан с ответното дружество „Сити Кеш“ ООД. Съгласно подписания между страните договор ищецът получил в заем от ответника сума в размер на 900 лв. (деветстотин лева). Договорът бил сключен при следните параметри: датата за окончателно връщане на кредита – 14.12.2023 г., ГПР – 47.82 %, брой на погасителните вноски – 6, фиксиран ГЛП – 40.05%.

Общата сума за връщане на кредита била в размер на 1036.40 лв. Сумата от 900 лв. била предоставена и усвоена от ищеца.

Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора заемателят се задължил в срок от три дни от усвояването на сумата да предостави обезпечение по начина и реда, отговарящи на условията на чл. 33, ал. 1 от Общите условия – поръчител или банкова гаранция.

Съгласно чл. 6, ал. 2 от договора за кредит, в случай че 1 кредитополучателят не осигурил в тридневен срок поръчител или не предоставил банкова гаранция в полза на кредитора, той дължал на кредитора неустойка в размер на 601.64 лв.

Видно от всичко описано дотук, така сключеният между страните договор бил недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за потребителския кредит. В нарушение на императивните правни норми ГПР бил посочен единствено като процент – 47.82 %, като в него не били посочени елементите, които включвал, както и методиката за изчисляването му. Освен това ГПР надхвърлял размера по закон – чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като в него следвало да бъде включена и неустойката за непредоставяне на обезпечение.

Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителна лихва, и се изчислявал по специална формула.

Спазването на това изчисление давало информация на потребителя как се формирал размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В процесния договор за кредит № 873671 от 03.06.2023 г. била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита.

Съобразно разпоредбите на ЗПК, годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя – настоящи или бъдещи.

В настоящия случай не ставало ясно какво точно било включено в процента на ГПР и дали неустойката била отразена в него. Тези съставни елементи оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса.

Не ставало ясно какво се включвало в общите разходи за потребителя, доколкото била предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното не можело да се направи еднозначен извод дали разходите били включени при формиране на ГПР, нито че същите били изключени. След като кредиторът при формиране цената на предоставения финансов ресурс задавал допълнителни компоненти, които го оскъпявали, следвало по разбираем начин да посочи какво точно било включено в тях.

Освен горното, следвало да се обърне внимание и на обстоятелството, че записването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП.

2

Отделно от горното, като самостоятелно основание, водещо до недействителност на договора, била липсата на яснота по отношение на общия размер на кредита. Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 10 от договора, общата сума, изчислена към момента на сключването му, била 1036.40 лв. Както било посочено по-горе обаче, в случай че кредитополучателят не предоставил обезпечение, същият дължал неустойка в размер на 601.64 лв. Следователно към датата на сключване на договора за потребителя не бил ясен размерът на неустойката, която следвало да му бъде начислена, тъй като към този момент ищецът бил в неяснота кога и дали изобщо щял да може да предостави обезпечение. Това било така, тъй като потребителят дължал неустойка само за периода, в който не бил осигурил обезпечение.

Тази неяснота водела до невъзможност за потребителя да изчисли общото си задължение по кредита към датата на сключване на договора.

Налице била очевидна неяснота съгласно чл. 11, ал. 1, т. 7 от ЗПК относно общия размер на кредита и условията за усвояването му.

С оглед изложеното за ищеца бил налице правен интерес от предявяване на настоящия иск. Моли съда да постанови решение, с което да признае за недействителен сключения между него и ответното дружество Договор за паричен заем № 873671 от 03.06.2023 г., поради противоречие със закона – с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез адв. М. е подал отговор на исковата молба, с който оспорва иска като недопустим и неоснователен.

Твърди, че не е налице недействителност на договора, тъй като същият бил сключен при спазване на всички изисквания на Закона за потребителския кредит и Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние.

Посочва, че ищецът бил надлежно информиран за всички условия по кредита чрез предоставените документи, включително стандартен европейски формуляр, общи условия и лог файл, и приел същите доброволно.

Поддържа, че ГПР бил правилно определен, ясно посочен и не надхвърлял законово допустимия максимум, като отхвърля твърдението, че в него следвало да се включи неустойката. Неустойката представлявала последица от неизпълнение, а не разход по кредита, поради което не подлежала на включване в ГПР съгласно закона и приложимата европейска директива. Тя била валидно уговорена като санкция за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, допустима по закон и съобразена с принципа на свободата на договаряне. Ищецът разполагал с възможност да се откаже от договора в 14-дневен срок, както и да предостави обезпечение 3 или да поиска удължаване на срока, но не се възползвал от тези права.

Ответникът отрича наличието на заблуждаваща търговска практика, като подчертава, че условията по договора били прозрачни и разбираеми, а ищецът бил наясно, че при непредоставяне на обезпечение ще дължи неустойка.

Оспорва и твърденията за неяснота, като заявява, че още при сключване на договора потребителят бил запознат с всички възможни задължения при различни хипотези, включително с размера и условията на неустойката, както и че същата била ясно разграничена от главницата и лихвата.

Твърди, че ищецът действал недобросъвестно, като нямал намерение да изпълни задължението си за обезпечение и целял неоснователно обогатяване чрез предявяване на искове.

Изтъква, че наличието на множество сходни договори между страните доказвало, че ищецът бил добре запознат с условията на кредитния продукт и съзнателно приемал клаузите, включително тази за неустойка, което изключвало твърденията за липса на информираност или неравноправност.

С оглед на изложеното ответникът моли исковете да бъдат отхвърлени и да му бъдат присъдени направените разноски по делото.

Оспорва да са налице предпоставките на чл.38 от Закона за адвокатурата за присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищеца. В условията на евентуалност, прави възражение за прекомерност.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства във връзка със становищата на страните, приема от фактическа и правна страна следното:

Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

По делото не се спори и се установява от представените писмени доказателства, че на 03.06.2023 г., между ищеца М. Е. К., в качеството на 4 кредитополучател и „Сити Кеш“ ООД - гр. София, в качеството на кредитодател, е сключен Договор за паричен заем №873671, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца потребителски кредит в размер на 900,00 лева, срещу задължението на последния да го върне на 6 месечни вноски – две в размер на 30.04 лева и четири в размер на 244.08 лева. Посочен е в договора фиксиран лихвен процент по заема 40,05 %, годишен процент на разходите – 47,82 % и обща сума за плащане – 1036.40 лева. Дата на първото плащане е 03.07.2023 г., а на последното – 04.12.2023 г.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Тя е изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита – кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 47,82 %. Посочената годишна фиксирана лихва от 40,05 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на 5 общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 47,82 % и общата сума на плащанията от 1036.40 лева, не съответстват на действителните. Въведените в договора изисквания за вида обезпечение – банкова гаранция или поръчителство от две физически лица, отговарящи на предвидените в договора условия и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно физически лица – поръчители, тъй като същите следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция, която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. На практика заемополучателят няма как да изпълни тези условия и не разполага с друг избор освен да заплаща предвидената в чл.6 от договора неустойка, платима разсрочено заедно с всяка вноска. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно – риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, в разглеждания случай неустойката води до скрито оскъпяване на кредита.