Решение № 207 от 16.07.2026, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 207 гр. гр. Димитровград, 16.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на петнадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пепа Д. Жекова при участието на секретаря Валентина Ив. Господинова като разгледа докладваното от Пепа Д. Жекова Гражданско дело № 20255610102102 по описа за 2025 година

Предявен е установителен иск с правно основание с чл. 26 ЗЗД във вр. с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, чл. 19, ал. 4 и чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожността на договор за потребителски кредит № 1482461/04.09.2025 г.

Ищецът Д. И. Н. твърди, че е сключил с ответното дружество “СТИК – КРЕДИТ“ АД договор за кредит № 1482461/04.09.2025 г. /през декември 2024 г . – неправилно посочен; от отговор на искова молба се установява, че е сключен договор № 1482461/04.09.2025 г./, по силата на който са й предоставени в собственост заемни средства в размер на 2 800 лева, при усвоена главница при така посочения размер кредитополучателят следвало да заплати общо 9 363.53 лв.

Съгласно договора на ищеца била начислена неустойката, която оскъпявала договора с над 5 000 лв., като същата се заплаща ла периодично заедно с всяка погасителна вноска.

Счита, че е нарушено законовото изискване за посочване на ГПР.

Императивната норма на чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК предвижда годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във вапута, определени с постановление на Министерския съвет на Република България. В ГПР 1 следва да са включени всички разходи, които ще извърши потребителя и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочва, че неустойката не е включена като разход по кредита при формиране на ГПП, което по силата на § 1, т.1 от ДР на ЗПК е общ разход по кредита за потребителя.

В процесния случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да осиryри обезпечение на отговорността си към кредитора за ааплащане на главното задължение по потребителския кредит. Така уговорена,неустойката е предназначена да санкционира кредитопопучатепя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Уговорената между страните неустойка не обезпечава иапълнението на аадълженията по договора за потребителски кредит, нито вредите от неизпълнението на задъпженията по Договора, а евентуални такива от непредоставяне на обезпечение чрез поръчитепство илибанкова гаранция. Чрез неустоечната клауза от Договора се цели санкциониране на кредитопопучателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обеапечение. Задължението за обезпечаване на гпавното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху сьщинското задължение за погасяване на предоставената в заем сума. От неизпъпнението на задължението за предоставяне на обезпечение не настъпва вреда за кредитора, размерът на която да бъде обект на обезвреда в клауза за неустойка. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизлълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита.

Непредоставянето на обезпечение е посочено като усповие, при което разходите по кредита могат да се повишат. Този факт е индикация, че предоставянето на обезпечение е условие, от което зависи размерът на разходите по кредита, т.е. "неустойката" се явява разход по кредита, а не обезщетение, който в противоречие на правилото на чл. 11, т.10 от 3ПК не е включен в ГПР.

Счита, че с процесната неустоечна клауза се заобиколя правилото на чл.

19, ал. 4 от ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия.

Посочването на стойност на ГПР, по-малка от дейстеителната, която 2 превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност на целия договор за потребителски кредит, на основание чл. 22 от ЗПК (в този смисъл Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г, на BKC, 111 r.o.). Като не е оповестип действителен ГПР в Договора, кредиторът е нарушип изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка.

Моли съда да бъде прогласена нищожност на договор за кредит № 1482461/04.09.2025 г. като противоречащ на закона - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК, процесуалният представител на ответното дружество “СТИК – КРЕДИТ“ АД е подал писмен отговор, с който оспорва предявените искове.

Твърди, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК, като на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея.

Излага подробно описание на стъпките при сключване на договор от разстояние.

По отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 59,10 % и ГПР определен в процесния договор в размер на 42,58 %, е видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

3

Уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР.

Разходите, които се включват в ГПР са такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката е индивидуално договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема – такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си.

Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката е уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя е разсрочена на вноски, които може да изплати заедно 3 със съответната част за главница и лихва на всеки падеж

Обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е посочено изрично в плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него с знак „*“ и съответната бележка след плана е посочено, че тези суми ще бъдат дължими само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по кредита.

Ясно и точно са посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница към всеки един падеж.

Оспорената от ищеца неустойка е била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия.

Кредитополучателят е разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни последици – заплащане на обезщетения или такси.

По отношение на твърденията, че клаузите накърняват добрите нрави. В случая вместо да упражни някое от договорно и законоустановените си права още при сключване на първия договор с ответното дружество - да се откаже от договора, да поиска удължаване на срока за предоставяне на обезпечение или за замяната му с друг вид, потребителят по своя инициатива е сключил 4 множество договори с уговорка за плащане на неустойка, респективно при идентични условия. Очевидно е, че при сключването на всеки следващ договор потребителят е бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за плащането на неустойка, в случай че обезпечение не бъде осигурено, но въпреки това е изтеглил заемните суми и се е ползвал от тях. От тази фактическа постановка става ясно, че ищецът е сключил договорите с единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това заведе искове за нищожност. Това е в пряко противоречие с добросъвестността, която страните си дължат в преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Ако целта не беше такава, кредитополучателят щеше да се откаже още от първия договор или просто не би сключил други договори при същите условия, в който случай щеше да върне само чистата стойност на кредита на кредитора си. И точно заради това, че не го е сторил, а впоследствие е образувал дело, води до пълна неоснователност на претенциите за нищожност на клаузи от договора.

Предвид сключването на множество договори при идентични условия в случая е налице индивидуално договаряне, което изключва възможността за липса на достатъчно информация за финансовите задължения на потребителя, както и за нарушаване на равноправието между страните. Така Решение № 3515 от 18.04.2022 г. на СРС по гр. д. № 2301/2022 г.; Решение № 265416 от 13.08.2021 г. на СГС по гр. д. № 13847/2018 г.; т. 57 от Решение на Съда (втори състав) от 20 септември 2017 година по дело C-186/16 (Ruxandra Paula Andriciuc и др. срещу Banca Romвneasca SA).

Моли съда да отхвирли предявения иск.

Претендира разноски.

Предявен е насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД от “СТИК – КРЕДИТ“ АД в условията на евентуалност.

Между страните е налице договор за потребителски кредит № 1482461 от 04.09.2025, сключен по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по силата на който “СТИК – КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159 е предоставило на Д. И. Н., ЕГН **********, кредит в размер на 2800 лева, което е в равностойност на 1431.62 евро. Заемната сума е предоставена на кредитополучателя на датата на сключване на процесния 5 договор чрез плащане по банкова сметка, посочена от потребителя. Съгласно чл. 1 от договора и от погасителния план, неразделна част от договора, кредитополучателят се е задължил да върне главницата за срок от 24 месеца при лихвен процент от 36%, дата на първо плащане - 04.10.2025 г. и дата на последно плащане – 04.09.2027 г.

От твърденията на страните и представените доказателства по безспорен начин се установяват фактите на сключване на процесния договор и предоставяне на заемната сума в полза на кредитополучателя. Молим съдът да ги отдели като безспорни по делото. Едновременно с това Д. И. Н., ЕГН **********, е в неизпълнение на задължението си да върне предоставената заемна сума при условията и в сроковете по договора. След подписване на договора и усвояване на кредита, кредитополучателят не е изпълнил задължението си да предостави обезпечение съобразно условията на чл. 19, поради което се е активирала предвидената в чл. 29 договорна неустойка.

Кредитополучателят е направил следните плащания по договора: на 03.10.2025г. - 208.15 евро и на 04.11.2025г. - 208.15 евро, като общо платеното е в размер на 416.30 евро.

В условията на евентуалност моли съда, в случай че приеме, че процесният договор е недействителен в цялост на основание на основание чл.

55, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 23 ЗПКчл. 23 ЗПК да осъди Д. И. Н., ЕГН ********** да заплати на “СТИК – КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159, сумата от 1015.32 евро /хиляда и петнадесет евро и тридесет и два евроцента/, представляваща неизплатената част от чистата стойност на кредита по договор за паричен заем №1482461 от 04.09.2025 г., ведно със законна лихва от 04.03.2026 г. до окончателното плащане.

Претендира разноски.

Моли, в случай че уважите претенциите на ищеца по първоначалната искова молба и настоящия насрещен иск, да допуснете прихващане на установените от съда насрещни вземания на страните за съдебно-деловодни разноски, до размера на по-малкото.