Решение № 347 от 16.10.2026, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 347 гр. Русе, 16.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Палма Тараланска

Членове:

Виржиния Караджова

Катина Кавърова при участието на секретаря Билген Байдинова като разгледа докладваното от Палма Тараланска Въззивно гражданско дело № 20264500500478 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от Д. Ц. Д., чрез процесуалния му представител адвокат К. Д. от АК Русе, против Решение № 433 от 26.03.2026 г., постановено по гр. д. № 3473/2025 г. по описа на Районен съд Русе, II граждански състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против Ю. Г. Й. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над присъдените 100 евро до пълния претендиран размер от 511,29 евро (1000 лева), както и в частта относно присъдените разноски по този иск.

Във въззивната жалба се поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно, необосновано, несправедливо и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и съдебната практика.

Жалбоподателят не оспорва установените от районния съд противоправни действия на ответника, а счита, че определеното обезщетение от 100 евро не съответства на действително претърпените от него неимуществени вреди.

На първо място се поддържа, че районният съд неправилно е приложил критерия за справедливост при определяне размера на 1 обезщетението и не е съобразил характера и интензитета на причинените увреждания. Според жалбоподателя съдът необосновано е приел, че липсват данни за продължителни болки, страдания и неблагоприятни емоционални преживявания, както и доказателства за промяна в начина му на живот вследствие на деликта.

На следващо място жалбоподателят се позовава на свидетелските показания, от които според него се установявало, че вследствие на увреждането на автомобила той не е могъл да го използва, както и че здравословното му състояние се е влошило. Поддържа, че районният съд не е отчел в необходимата степен преживения стрес, притесненията и повишаването на кръвното му налягане.

Излага доводи, че при определяне размера на обезщетението не са съобразени и допълнителните неудобства и отрицателни емоции, свързани с необходимостта да сезира полицейските органи, да подава жалба, да дава обяснения във връзка с извършеното деяние и да участва в проверката по случая. Подчертава, че тези действия са били наложени от противоправното поведение на ответника, не представляват обичайни за ежедневието му занимания и са били свързани с допълнително напрежение.

Твърди още, че отрицателните му преживявания са продължили и във връзка с необходимостта многократно да посещава автосервиз за установяване и отстраняване на причинените по автомобила повреди, както и поради невъзможността да използва автомобила през определен период от време.

Жалбоподателят изразява несъгласие и с постановеното от районния съд разпределение на съдебните разноски. Счита за несправедливо, че въпреки установеното противоправно поведение на ответника и уважаването на иска за неимуществени вреди, е осъден да заплати на последния разноски в размер, многократно надвишаващ присъденото му обезщетение. Според жалбоподателя по този начин ответникът фактически е поставен в по-благоприятно положение от пострадалия от противоправното му поведение.

В жалбата се съдържат и твърдения за поведението на ответника след постановяване на първоинстанционното решение. Поддържа се, че последният не е променил отношението си, а напротив, отправял пред съседи 2 закани, че ще поврежда гумите и спирачните маркучи на автомобили, паркирани на мястото, което възприемал като свое.

С оглед изложеното жалбоподателят моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да бъде постановено друго, с което искът за обезщетение за неимуществени вреди да бъде уважен до пълния предявен размер от 511,29 евро, като му бъдат присъдени и разноските за първоинстанционното и въззивното производство.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Ю. Г. Й. не е подал писмен отговор.

Постъпил е писмен отговор от Н. Х. Д., която е била съищец в първоинстанционното производство по иска за имуществени вреди. В отговора, подаден чрез адвокат К. Д., се изразява становище за основателност на въззивната жалба. Поддържа се, че присъденото обезщетение от 100 евро е несправедливо и не съответства на преживените от съпруга отрицателни емоции, притеснения и здравословни проблеми. Сочи се, че вследствие на инцидента Д. Д. е посетил лекар специалист, който му назначил нови медикаменти за регулиране на кръвното налягане. Изтъкват се също невъзможността да използва семейния автомобил, посещенията в полицията и необходимостта от многократни посещения в автосервиз. Поддържа се искането за присъждане на обезщетението в пълния предявен размер.

В проведеното на 25.09.2026 г. открито съдебно заседание пред въззивната инстанция процесуалният представител на жалбоподателя адвокат К. Д. поддържа въззивната жалба. Излага допълнителни съображения, че районният съд не е оценил правилно характера на причиненото увреждане и не е съобразил претърпените от ищеца страдания и неблагоприятни емоции, свързани с увреждането на личния му автомобил, необходимостта от неговото поправяне и загубата на време за посещения в автосервизи, полицията и прокуратурата. Позовава се и на настъпилите промени в икономическите условия, инфлацията и покупателната стойност на парите, които според него обосновават присъждането на обезщетение в претендирания размер.

Претендира разноски за въззивната инстанция, включително държавна такса и адвокатско възнаграждение в размер на 250 евро, като прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Процесуалният представител на ответника по жалбата Ю. Г. Й. 3 адвокат Д. Р. от АК Русе, оспорва въззивната жалба като неоснователна.

Поддържа, че присъденото обезщетение напълно съответства на действително установените неимуществени вреди, които са се изразявали в неприятни емоционални преживявания, без да е причинена телесна повреда или друго съществено увреждане на здравето. Счита, че обезщетението следва да бъде съобразено с действителния интензитет на страданията и социалноикономическите условия в страната и че определената от районния съд сума е справедлива. Моли жалбата да бъде оставена без уважение, първоинстанционното решение да бъде потвърдено и да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие.

Окръжният съд, след като съобрази събраните по делото доказателства и провери атакуваното решение с оглед наведените в жалбата оплаквания, прие за установено следното:

Настоящият съдебен състав намира, че в обжалваното решение районният съд е обсъдил релевантните за спора факти и доказателства, както и доводите на страните, и след обсъждането им е направил законосъобразни изводи. При установената фактическа обстановка,която не се спори от страните, районният съд е приел, че са налице всички предпоставки за ангажиране деликтната отговорност на ответника по чл. 45 ЗЗД – противоправно деяние, вреди, причинна връзка между деянието и вредите и вина. Изложил е съображения, че признанието на ответника, направено пред полицейските органи, представлява извънсъдебно признание на неизгодни за него факти, което подлежи на преценка в съвкупност с останалите доказателства. В тази връзка се е позовал на Решение № 108 от 25.06.2020 г. по гр. д. № 1538/2019 г. на ВКС, IV гражданско отделение. Приел е, че признанието на ответника напълно кореспондира със снимковия материал и свидетелските показания.

Първоинстанционният съд е изложил мотиви, че обстоятелството, че ищецът е паркирал автомобила си на място, което ответникът възприемал като свое, не му е давало право да уврежда чужда вещ. Изтъкнал е, че паркомястото е част от обществената пътна мрежа, върху която ответникът няма изключителни права, а дори да притежаваше такива, законът предоставя правомерни средства за тяхната защита.

4

По отношение на вината съдът е приел, че презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД не е оборена, а от действията и признанията на ответника се установява съзнателно противоправно поведение, насочено към причиняване на вредоносен резултат като своеобразна санкция за паркирането на автомобила.

Въз основа на събраните доказателства първоинстанционният съд е приел, че претенцията за имуществени вреди е доказана изцяло по основание и размер, поради което е присъдил сумата 803,75 евро, равностойна на 1572 лева.

При определяне обезщетението за неимуществени вреди районният съд е приложил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като е изложил съображения, че критерият за справедливост не е абстрактен, а изисква съобразяване на конкретните обективни обстоятелства, характеризиращи причиненото увреждане, интензитета и продължителността на страданията.

Приел е за доказано, че вследствие на инцидента Д. Д. е преживял притеснения и стрес, повишило се е кръвното му налягане и временно е приемал по-силни лекарства за регулирането му. Въз основа на показанията на свидетелката И.Д. е установил, че по-силните притеснения са продължили около една-две седмици.

Същевременно районният съд е приел, че липсват доказателства за продължителни болки и страдания, за неблагоприятни емоционални преживявания с по-голяма продължителност, както и за трайна промяна в начина на живот на ищеца или в отделни негови направления вследствие на преживяното. С оглед тези обстоятелства е намерил, че сумата 100 евро представлява справедливо обезщетение за доказаните неимуществени вреди, като е отхвърлил претенцията за разликата до предявения размер от 511,29 евро.

По отношение на разноските районният съд е приложил правилото на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, като е присъдил на ищеца разноски съразмерно с уважената част от претенцията за неимуществени вреди, а на ответника – разноски съразмерно с отхвърлената част. При съобразяване на уговореното адвокатско възнаграждение на ответника по този иск в размер на 511,29 евро е определил дължимите от ищеца разноски на 411,29 евро.

Първоинстанционното решение е обжалвано единствено от Д. Ц.

5

Д. и само в частта, с която искът му за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над присъдените 100 евро до претендираните 511,29 евро, както и в обусловената от този изход част относно разноските.

Решението не е обжалвано в частта, с която е уважен искът за имуществени вреди, нито в частта, с която е уважен искът за неимуществени вреди до размера на 100 евро, поради което в тези части е влязло в сила.

Въззивната жалба е подадена от надлежна страна, в законоустановения срок и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са налице основания за неговото обезсилване или за прекратяване на производството.

Настоящият съдебен състав споделя фактическите констатации на районния съд, които са основани на правилна и съвкупна преценка на събраните доказателства, както и правните му изводи относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. На основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение, като във връзка с конкретните оплаквания във въззивната жалба намира за необходимо да изложи следните допълнителни съображения.

Предмет на въззивната проверка е единствено размерът на обезщетението за неимуществени вреди. Противоправното поведение на ответника, неговата вина и причиняването на определени неимуществени вреди на ищеца са установени с влязлата в сила част на първоинстанционното решение и не подлежат на преразглеждане в настоящото производство.