Решение № 108 от 22.01.2026, Районен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 108 гр. Велико Търново, 22.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, IX СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ при участието на секретаря НИЯ Г. МИХАЙЛОВА като разгледа докладваното от ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ Гражданско дело

№ 20254110102165 по описа за 2025 година

За да се произнесе взе предвид:

Предявени са в условие на евентуалност установителни и осъдителни искове, чиято законова правна квалификация се извежда от нормите на чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, чл.10а, ал.2 и чл.19, ал.5 от ЗПК и чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД.

Ищецът В. И. Н. , с ЕГН: **********, с настоящ адрес в гр.***, ул.“***“ № **, ет.

*, ап. ** чрез пълномощника си адвокат С. Т. от АК ***, твърди, че е сключил на **.**.**** г. с ответника „Креди Йес“ ООД , с ЕИК 200688545, със седалище и адрес на управление : гр.Хасково , бул.“България“ № 196 договор за потребителски паричен заем № *********, въз основа на който му е предоставена на кредит сумата от 1500 лева , при годишен процент на разходите в размер на 48,158 %, с фиксиран годишен лихвен процент от 2,50 % , със срок за погасяване от 12 месеца на 12 вноски и обща стойност на плащанията – 1844,14 лева . Съгласно чл.2.9 на договора се е задължил да заплаща към погасителните вноски и такса „ангажимент“в размер на 0,03 % на ден срещу задължението на ответника да не променя лихвения процент по договора , който да бъде сключен при фиксиран лихвен процент по смисъла на параграф 1, т.5 от ДР на ЗПК. Съгласно чл.1, ал.5 от договора се е задължил да заплати разсрочено и на части към всяка погасителна вноска или към част от погасителните вноски като стойност на допълнителна услуга и такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричния заем, в който случай размерът на дължимата вноска е 277 лева , а общият размер на плащанията възлиза на 3324 лева.

Заплатил е общо 7 вноски съгласно погасителния план за периода от **.**.**** г. до **.**.**** г. в размер на 1915 лева.

Отрича действителността на целия договор/ чл.22 от ЗПК и по смисъла на Решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С-714/22/ поради обстоятелства, нарушаващи изискванията на чл.11, ал.1 , т.10 , чл.10а, ал.2 от ЗПК вр. с чл.19, ал.1, ал.4 от ЗПК: в обхвата на годишния процент на разходите не са включени разходите за такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричния заем и такса ангажимент за фиксиран годишен лихвен процент по кредита , представляващи скрито възнаграждение на кредитора и попадащи под забраната на чл.10а, ал.2 от ЗПК/ не са допълнителни услуги по смисъла на чл.10а, ал.1 от ЗПК/ , с 1 което се нарушава чл.19, ал.1 и се заобикаля забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК същият / ГПР/ да не надхвърля пет пъти размера на законната лихва по просрочения задължения в левове и във валута и така се получава несъответствие между действителния и формално посочения му размер; не са посочени отделните му компоненти.

Затова заявява , че заплатената в изпълнение на договора над главницата сума е при начална липса на правно основание.

Предвид гореизложеното , моли съда да постанови решение, с което да обяви за недействителен договора за потребителски кредит , а при евентуалност да обяви за нищожни клаузите , предвиждащи такса за експресно разглеждане на документи и такса ангажимент за фиксиран лихвен процент , да осъди ответното дружество да му върне сумата от 415 лева , платена по договора над главницата, заедно с обезщетение за забава в размер на законната лихва , считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане и присъждане на направените по производството разноски и адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 от ЗА.

В с.з. чрез пълномощника си писмено поддържа исковете. По реда на чл.214, ал.1 от ГПК изменява иска си за връщане на платеното по договора над главницата до размер на 162,65 лева.

Ответникът чрез пълномощника си адвокат Н. Ш. от АК *** , оспорва исковете и моли да бъдат отхвърлени с възражения / доводи/ за съответствие на договора за потребителски кредит с всички изисквания и ограничения на съответните приложими повелителни норми на ЗПК и несъществуване на твърдените основания за нищожност на целия договор и в частност – на оспорените му клаузи.

Съдът след като прецени събраните по делото доказателства , приема за установено и обосновава следните правни изводи:

Юридическият факт на сключен между страните договор за потребителски кредит във вид на паричен заем по смисъла на чл. 9, чл.10 ЗПК, вр. с чл.240, ал.1, ал.2 ЗЗД с оспорената част от съдържанието му е признат и документиран .

Договорът е действителен , защото не противоречи на повелителната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК в смисъла , който ищецът настоява съдът да приеме , че противоречи.

Тя въвежда изисквания каква минимална информация за потребителя договорът задължително трябва да съдържа, като в нея не попада какви точно разходи се включват в обхвата на годишния процент на разходите, а какъв е той и общата сума, дължима от потребителя, с посочване на взетите предвид допускания , използвани при изчисляването му по определения в приложение № 1 начин – и двата елемента безспорно ги има в договора.

Вярно е, че идеята , заложена в нормата относно информацията за годишния процент на разходите е не просто да бъде посочено само цифровото му изражение като процентно съотношение , а и то да съответства на действителното, , т.е. да е онзи резултат – предмет на точно изчисление по формулата , показана в приложение № 1 на основата на предвидените в договора общи разходи по кредита , попадащи в обхвата му съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК. Целта на тази идея е да се осигури яснота, за да не се допусне по явен или „скрит“ начин в разрез с правата на потребителите годишният процент на разходите да нарушава или да заобикаля забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК да не надвишава пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения в евро и във валута, определена с ПМС на РБ.

Това означава , че не трябва да съществуват разходи по кредита, невключени в обхвата на годишния процент на разходите, чието включване е дължимо.

Тези разходи обаче , за да се приеме , че е налице неспазване на идеята на закона за посочване на действителната стойност на ГПР трябва а/ да произтичат от валидни клаузи на 2 договора и б/ съвкупно с останалите, включени в него разходи да не водят до надвишаване на предела му , очертан с повелението на чл.19, ал.4 от ЗПК.

Ако предвиждащите ги клаузи като части от съдържанието на договора , без които той би бил сключен , са нищожни на някое от основанията на чл.26, ал.1, ал.2 от ЗЗД или са неравноправни на някое от основанията на чл.143, ал.2, вр. с ал.1 , правещи ги също нищожни / чл.146, ал.1 от ЗПП/, тогава подобни разходи е нелогично да участват в изчислението на ГПР , тъйкато ще са в положението на изначална правна недължимост, без оглед на това, че фактически може да се платят/ съберат изцяло или отчасти.

Ако преценени сами по себе си/ по възражение на страната и/или служебно от съда/ относно попадат ли в някоя от хипотезите на чл. 26, ал.1, ал.2 от ЗЗД или в хипотезите на чл.143, ал.2, вр. с ал.1 от ЗЗП, клаузите са действителни, но разходите , произтичащи от тях , самостоятелно или съвкупно с останалите разходи водят да надвишаване на предела на ГПР , въведен с нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тогава ще са нищожни съгласно повелението на специалната норма на чл.19, ал.5 от ЗПК .

Тълкувателният прочит на тази разпоредба в системна връзка с разпоредбата на чл.19, ал.6 от ЗПК , която казва , че при плащания по договори , съдържащи клаузи , които са обявени за нищожни по ал.5 , надвзетите средства над прага по ал.4 се удържат при последващи плащания по кредита , води до извода , че в тези случаи юридическата съдба на самия договор за потребителски кредит не е тази по чл. 22 от ЗПК, т.е. не е недействителен.

А не е , защото ако идеята на закона бе да е , тогава не би имало логично обяснение как при недействителен договор надвзетите средства над прага по ал.4 ще се предвижда „да се удържат при последващи плащания по кредита“? За да се правят такива трябва да съществува правно основание , а то не може да бъде друго, освен „запазен“ след последицата по чл. 19, ал.5 от ЗПК , т.е. действителен, договор за потребителски кредит.

Не случайно сред всички изчерпателно изредени нарушения на норми в текста на чл.22 от ЗПК не попада тази на чл.19, ал. 4 от ЗПК.

Разходите за заплащане на такса за експресно разглеждане на документи за одобрение на паричен заем / посочена като вид допълнителна услуга, чийто предмет би трябвало да представлява правото на всяко лице, заявило себе си като бъдещ клиент -потребител да получи срещу разсрочено заплащане на възнаграждение по – бързо разглеждане на искането му за отпускане на потребителски кредит с предимство пред клиенти, които не са я закупили/ , както и на такса ангажимент в размер на 0,03 % на ден / посочена като престация на потребителя, дължима като възнаграждение на заемодателя срещу задължението му да не променя лихвения процент по договора , който да се запази като фиксиран по смисъла на параграф 1, т.5 от ДР на ЗПК/, доколкото не са изрично или несъмнено изключени от групата разходи, съобразими при изчисляването на ГПР, предвидени в хипотезите на чл.19, ал.3 , т.1, т.2 и т.3 от ЗПК и няма как да бъдат извадени от общите разходи по кредита / параграф 1, т.1 от ДР на ЗПК/, то включването им в обхвата на изчислението му е необходимо/ чл.19, ал.1 от ЗПК/, ако би се приело, че клаузите на договора , които ги предвиждат / чл.1.5 и чл.2.9 /сами по себе си са действителни, т.е. не са засегнати от пороци, правещи ги нищожни .

Първата такса , макар и да е включена в общия размер на плащанията и предвидена да се заплаща на части към погасителните вноски не е включена/ безспорно и подразбираемо признато от ответника положение / при изчислението на ГПР по аргумент , че за този разход е приложимо изключението на чл.19, ал.2, т.2 от ЗПК. Аргументът е неправилен , защото хипотезата на закона се отнася до разходи, различни от цената на услугата , които потребителят дължи при предоставяне на услуга, а в случая въпросната такса е самата цена на услугата. Несъмнено и аритметично очевидно е , че ако се включи, тогава годишният процент на разходите би надвишил позволения му размер / чл.19, ал.4 от ЗПК/ и тогава последицата би трябвало да е нищожност на клаузата на чл.1.5 на договора- чл.19, ал.5 от ЗПК.

Би било така , ако тя не бе изначално нищожна.

3

Строго и буквално погледнато не нарушава забраната на чл.10а, ал.2 от ЗПК , понеже неин предмет са такси за действия , свързани с усвояването и управлението на кредита, а не с отпускането му , т.е. със сключването на договора/ отпускането е приравнено на съглашението по смисъла на чл.8, ал.1 от ЗЗД/ , доколкото моментите на сключването и предоставянето/ получаването на паричните средства не съвпадат, тъй-като в този случай той е консенсуален, а не реален / какъвто по общо правило е договорът за заем за потребление – чл.240, ал.1 от ЗЗД/- чл.9, ал.1, пр.2-ро от ЗПК , чл.2 на договора.

С други думи , тъй-като е очевидно , че разглежданата такса няма как да се свързана с управлението на кредита , за нея може да се спори дали е относима към понятийния израз „усвояването на кредита “? Отговорът трябва да е отрицателен , понеже тя не

„възнаграждава“ кредитора за някакви негови допълнителни действия , свързани с получаването на средствата от потребителя, а задето първият ще разгледа по най- бързия начин искането на втория за отпускане на кредита.

По начало няма законова пречка да се предоставя подобна услуга/ аргумент от чл.10а, ал.1 от ЗПК/, стига да е добросъвестно поставена в сфера на отграничението й от извършване на типичните действия на кредитора при разглеждане на искания за отпускане на кредит от гледна точка на обичайното време за това в посока на скъсяването му .

Клаузата обаче е неравноправна поради наличие на обстоятелства, запълващи по смисъл хипотезите на чл. 143, ал.2, ал.1 , т.20, във вр. по аргумент с т. 5 и на т.15, от ЗЗП, вр. с чл.10а, ал.4 от ЗПК и затова е нищожна – чл.146, ал.2, вр. с ал.1 от ЗЗП.