Решение № 5050 от 22.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5050 гр. София, 22.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

МИЛА Г. ДИМОВА-СПАСОВА при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело № 20261100503422 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С Решение № 389 от 09.01.2026 г. по гр.д. № 32544/2025 г. по описа на СРС, 71 с-в, са отхвърлени като неоснователни предявените от Д. П. Н. ЕГН ********** с съдебен адрес: гр. София, ул. **** срещу Университетска многопрофилна болница за активно лечение „Свети И. Рилски“ ЕАД, ЕИК 000715054 със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Акад. И. Гешов“ №15, кумулативно обективно съединени искове с правно основание по чл. 222, ал. 3 КТ за осъждане ответника да заплати сумата 9816,80 евро (19200 лева), представляваща разликата над изплатения размер на обезщетение по чл.222, ал. 3 КТ до пълния му дължим размер, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 05.06.2025 г., до окончателното й плащане, и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 903,17 евро (1766,45 лева), представляваща мораторна лихва за периода от 06.10.2024 г. до 04.06.2025 г.

В срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищцата Д. П. Н., като са изложени доводи за неправилност на постановеното решение; необоснованост и незаконосъобразност, поради допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон.

Поддържа, че съдът неправилно е оставил без уважение претенциите на ищцата към базата за изчисляване размера на обезщетението по чл.222, ал. 3 от КТ да бъде включено и ежемесечно начисляваното и изплащано допълнителното възнаграждение 1 за извършени дейности и постигнати финансови резултати, което по същността си представлявало възнаграждение за работа по клинични пътеки.

Излага доводи за проявена спрямо нея явна форма на дискриминация от страна на работодателя, изразяваща се в различно, необосновано и несправедливо третиране при определяне на допълнителното възнаграждение за работа за месец септември 2024 г., като е начислил и изплатил с около 2000 лв. по-малко по размер в сравнение с колегите от същото звено, на същата длъжност, със същите трудови функции и при идентично изпълнение, от което за нея са произтекли и негативни имуществени последици. Твърди, че така несправедливо и необосновано определяне на значително по-нисък размер допълнително възнаграждение за работа по клинични пътеки за месец септември 2024 г. е дало отражение и върху формиране на крайните изводи на първоинстанционния съд при определяне размера на дължимото обезщетение по чл.

222 ал. 3 от КТ.

Моли съда да отмени първоинстанционното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове, като основателни. Претендира разноски.

Въззиваемата страна и ответник в производството УМБАЛ „Свети И. Рилски“ ЕАД е подала писмен отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за нейната неоснователност. Излагат се доводи, че първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно в обжалваната част.

Поддържа становище, че съдът е постановил обосновано и мотивирано решение, като в производството и при постановяването му не са допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон. Моли за потвърждаване на решението в обжалваната част, като валидно, допустимо, правилно и законосъобразно.

Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал.2 ГПК и чл. 269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима - същата е подадена от легитимирани страни в процеса, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, съдът намира въззивната жалба за неоснователна. Съображения:

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на 2

ВКС.

Съдът приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Във връзка с доводите за неправилност по въззивната жалба, съдът намира следното:

Производството е образувано по предявени от Д. П. Н. срещу УМБАЛ „Свети И.

Рилски“ ЕАД обективно съединени искове с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ за осъждане ответника да заплати сумата 19200.00 лв. /9817,46 евро/, представляваща разликата над изплатения размер обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ до пълния й дължим размер, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 05.06.2025 г., до окончателното й плащане, и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 1766,45 лв. /903,23 евро/, представляваща мораторна лихва за периода от 06.10.2024 г. до 04.06.2025 г.

За да отхвърли предявените искове СРС е приел, че претендираното от ищцата обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ е било изплатено от работодателя – ответник в пълния му дължим размер. За обосноваване на този извод съдът е приел, че начисленото и получено от ищцата за месец септември 2024 г. допълнително възнаграждение за извършени дейности и постигнати финансови резултати - за работа по клинични пътеки, не следва да бъде включено в брутното трудово възнаграждение, което е база при определяне размера на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ, тъй като не е с постоянен характер /чл. 17, ал. 1, т. 3 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/ - допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер/. Същевременно, според съда, това допълнително възнаграждение не е в зависимост единствено от отработеното време, респ. според изработеното от служителя, поради което не попада и в хипотезата на чл. 17, ал. 1, т. 2 от НСОРЗ – такова е възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда. Това е така, според съда, тъй като изплащането му е поставено в зависимост от постигнатия финансов резултат на съответното звено, от конкретното участие и принос на работника и от преценката на работодателя. В този смисъл са и приложимите разпоредби от приетите от работодателя – ответник Вътрешни правила за работна заплата.

Решението е правилно.

Въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.

Фактическите констатации на СРС са правилни, като съдът намира същите за обосновани, чрез събраните пред първата инстанция доказателства.

Страните не спорят и от събраните по делото доказателства е установено, че 3 страните са били в трудово правоотношение по трудов договор № 40 от 31.05.2006 г., по силата на който ищцата Д. П. Н. е заемала длъжността „медицински лаборант“ в „Клинична лаборатория“ в УМБАЛ „Свети И. Рилски“ ЕАД- ответник в производството.

Не е спорно и се установява, че трудовото правоотношение на ищцата е било прекратено със Заповед № 96 от 26.09.2024 г., считано от 06.10.2024 г. на основание чл. 327, ал. 1, т. 12 КТ, поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст от страна на служителя Д. П. Н..

Не е спорно и се установява, че към датата на прекратяване ищцата е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, както и че е работила при този работодател през последните 10 години.

Не е спорно и се установява от събраните доказателства и констатациите на приетата пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза, която настоящият състав кредитира напълно по реда на чл.202 ГПК се установява, че при прекратяване на трудовото правоотношение работодателят е изплатил на ищцата обезщетение по чл.222, ал. 3 КТ в размер на 6 брутни заплати. При определяне размера на брутното трудово възнаграждение и обезщетението по чл.222, ал.3 КТ са били съобразени основаната заплата, допълнителното възнаграждение за трудов стаж и професионален опит за последния отработен месец на ищцата - м.09.2024 г. и платения годишен отпуск.

Чрез констатациите на приетата пред първата инстанция съдебно - счетоводна експертиза се установява, че брутно трудово възнаграждение на Д. Н. за м. септември 2024 г. е в размер на 2559,15 лева, включващо основана заплата - 859,74 лева, допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит - 352,49 лева и обезщетение за платен годишен отпуск - 1349,92 лева. Именно тази сума се установява, че е била използвана за база при начисляване на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ.

В производството са представени Вътрешните правила за работна заплата (Правилата) на ответника. С разпоредбата на чл. 16, т. 5 от Правилата е предвидено, че заплащаното от работодателя допълнително трудово възнаграждение за извършени дейности и постигнати финансови резултати - за работа по клинични пътеки, не зависи само от отработеното време, респ. според изработеното от служителя, а се определя в зависимост от постигнатия финансов резултат на съответното звено, както и от конкретното участие и принос на работника в трудовия процес и преценката на работодателя за представянето му. Според раздел VI от Правилата допълнително възнаграждение за извършени дейности и постигнати финансови резултати се изплаща при кумулативно наличие на условията, посочено в чл. 7 от Правилата, а именно лечебното заведение да е приключило предходната година с печалба по счетоводния 4 баланс, да има положителен финансов резултат с натрупване към края на съответния месец и да няма просрочени задължение към края на съответния месец. Съгласно чл.

33 от Правилата, финансовият резултат на съответното структурно звено се определя като разлика между начислени приходи и разходи, относими към него като в приходите освен такива от дейности, подлежащи на заплащане от НЗОК - т.нар. клинични пътеки, клинични процедури, амбулаторни процедури и др. влизат и тези от платени медицински услуги, потребителска такса, приходи от медицински услуги по договори, вътрешни приходи и др., от които се приспадат разходите на структурното звено за съответния месец, и при наличие на средства за разпределяне същите се разпределят по вътрешна методика от комисия, включваща ръководителят на звеното и старшата медицинска сестра и след решение на изпълнителния директор. С разпоредбите на чл. 33, ал. 4 и 5 от Правилата, е предвидено, че в случай, че съответно звено приключи месеца с отрицателен финансов резултат, по преценка на изпълнителния директор, може да се изплати допълнително възнаграждение в зависимост от финансовия резултат на болницата. Идентичен подход е възприет и в случаите когато дадено структурно звено е приключило месеца с положителен финансов резултат, но в предходни месеци на годината е реализирало загуби.

Предвидено е обаче тогава да се разпределят само средствата представляващи разликата след покрИ.е на загубата на тримесечие.

При така установеното, съдът намира следното от правна страна:

Според разпоредбата на чл. 222, ал. 3 от КТ, която е относима към настоящият случай - при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е работил при същия работодател или в същата група предприятия през последните 10 години от трудовия му стаж - на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца. Както е предвидено в сочената разпоредба, обезщетение по тази алинея може да се изплаща само веднъж. Освен това гратификационното обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение, регламентирано от КТ, се дължи за определено прослужено време не само при един и същи работодател, но и при различни работодатели от една и съща група предприятия.