Решение № 12472 от 24.06.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 12472 гр. С, 24.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 138 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: И А А при участието на секретаря Е Ю И като разгледа докладваното от И А А Гражданско дело № 20231110170813 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл.

79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за установяване съществуването на вземания за продажна цена на доставена топлинна енергия, цена на предоставена услуга за дялово разпределение и мораторна лихва за забава в плащането на цената.

Ищецът „Т С“ АД твърди, че е налице облигационно отношение, възникнало с ответника въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези общи условия е доставил за процесния период на ответника топлинна енергия до имот - ап. 60, находящ се на адрес: гр. С, ж.к. „Х Д“, бл. ..., като купувачът не е престирал насрещно – не е заплатил дължимата цена. Твърди, че съгласно общите условия купувачът на топлинна енергия е длъжен да заплаща дължимата цена в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който е доставена енергията. Обосновава правния си интерес от водене на установителен иск с обстоятелството, че срещу заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е постъпило възражение от длъжника. Моли да се приеме за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 473,76 лв. – главница, представляваща стойност на потребена и незаплатена топлинна енергия за периода от м.10.2020 г. до м.04.2022 г., и сумата 28,10 лв. – главница за цена на услуга за дялово разпределение за периода м.06.2020 г. – м.04.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението /28.07.2023 г./ до окончателното изпълнение на вземанията, и сумата 66,12 лв. – мораторно обезщетение за забава за периода от 15.09.2021 г. до 14.07.2023 г., начислено 1 върху главницата за стойност на потребена и незаплатена топлинна енергия, и сумата 5,99 лв. - мораторно обезщетение за забава за периода 15.08.2020 г. до 14.07.2023 г., начислено върху главницата за цена на услуга за дялово разпределение. Претендира разноски.

Ответникът В. Х. П. оспорва предявените искове по основание. Оспорва, че е потребител на топлинна енергия в имота през процесния период. Оспорва дължимостта на цената на услуга за дялово разпределение, както и на вземанията за лихви. Не оспорва по размер вземанията, в случай че съдът установи основанието на вземанията. В депозираното възражение релевира възражение за недължимост на вземанията поради изтекъл срок на погасителната давност. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски Третото лице – помагач „Б“ ООД не изразява становище по същество на спора.

Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

По исковете по чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ:

Предявеният иск е за установяване съществуването на задължение за заплащане на дължимата цена по договор за продажба на топлинна енергия.

Ищецът Т С ЕАД е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу В. Х. П., което съдът е уважил изцяло като е издал заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК от 08.08.2023 г., разпореждайки длъжникът да заплати претендираните вземания.

След връчване на заповедта за изпълнение на длъжника, е депозирано възражение и са предявени установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение.

Към началния момент на процесния период е действал Законът за енергетиката /обн.

ДВ 107/09.12.2003г./, съгласно който договорът за продажба на топлинна енергия е неформален и се счита сключен при доставяне на топлинна енергия от страна на топлопреносното дружество и ползването й от потребителя. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ (изм.

- ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) потребители /клиенти/ на топлинна енергия са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване върху топлоснабдени имоти в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение.

След като посочената законова разпоредба свързва качеството на потребител на топлинна енергия за определен имот с притежанието на правото на собственост или вещно право на ползване върху този имот, то собственикът или ползвателят имат качеството на потребител на топлинна енергия от датата на придобиване на съответното право върху имота и съответно по силата на това обстоятелство от тази дата са и в договорни отношения с ищцовото дружество.

По делото се установява, че по силата на договор за прехвърляне на недвижим имот на низходящ срещу задължение за гледане и издръжка, обективиран в Нотариален акт №.... г., правото на собственост върху ап. 60, находящ се на адрес: гр. С, ж.к. „Х Д“, бл. ..., е прехвърлено на Х В П., като прехвърлителите, В Н П и В. Х П. – родители на 2 приобретателя, са си запазили правото безвъзмездно да обитават жилището. С договор за дарение, обективиран в Нотариален акт №...., Х В П. и съпругата му, даряват на сина си В.

Х. П. – ответник по делото, апартамент 60, находящ се на адрес: гр. С, ж.к. „Х Д“, бл. ... – имотът, до който се твърди да е доставяна топлинната енергия. В нотариалния акт е отбелязано, че с договора от 1885 г., прехвърлителите В Н П и В. Х П. са си запазили правото на ползване върху имота. По делото няма данни, дали правото на ползване на В Н П и В. Х П. е погасено.

По делото е представена и приета като доказателство молба – заявление от 30.01.1991 г., с което ответникът В. Х. П. отправя искане до ищеца за откриване на партида за имот ап. 60, находящ се на адрес: гр. С, ж.к. „Х Д“, бл. .... Посочено е, че семейството на ответника П. се състои от двама члена. По силата на това искане, при топлопреносното дружество е открита индивидуална партида на името на ответника П., по която от този момент се е отчитало потреблението за имота. Съдът приема, че по въз основа на искането, което е било прието от ищеца, е възникнала облигационно-правна връзка между страните по делото, с характерните права и задължения за страните, следователно за материалноправно легитимирано лице да отговаря по претенциите на ищеца следва да се счита ответникът, който е заживял в имота и ползвайки услугите на ищеца, дължи заплащане на стойността им. Ответникът, като страна по договора за доставка на топлинна енергия, дължи цената й на топлопреносното предприятие.

По делото не се оспорва, а и се установява от приложените към исковата молба писмени доказателства, че топлоснабденият имот се нахождава в топлофицирана жилищна сграда.

От изложеното, съдът формира извод, че ответникът се явява потребител за битови нужди на топлинна енергия, който получава топлинна енергия и я използва за собствени нужди, като последната се начислява за обекта по партида с абонатен № ....

Фактът на предоставяне на топлинна енергия в обема, съответстващ на претендираната цена, не е оспорен от ответника, поради което в приетия за окончателен доклад, обективиран в определението по чл. 140 ГПК, това обстоятелство е отделено като безспорно по делото.

С оглед на изложеното съдът приема, че за процесния имот на ответника е доставяна топлинна енергия, съобразно уговореното, като количеството на доставената енергия е начислявано коректно. Следва да се даде отговор на въпроса, какво е количеството потребена енергия, за което се дължи заплащане на цена.

Доколкото купувачът дължи цената на реално потребената енергия, то при определяне дължимата цена следва да се вземат предвид не стойностите на прогнозния дял /по фактури/, а тези, които се формират в резултат от изравняване, т.е сумите по изравнителните сметки.

Ищецът претендира сумите по изравнителните сметки, съгласно които размерът на потребената топлинна енергия за процесния период м.10.2020 г. – м.04.2022 г. е 473,76 лева.

Предвид изложеното, съдът приема, че в правната сфера на ответника е възникнало задължение по договора за плащане на уговорената цена в претендирания размер.

3

Възражението за погасяване на дълга за главница по давност е неоснователно.

Задълженията за плащане на цената на доставена и потребена топлинна енергия, представляват периодични плащания, поради което се погасяват с изтичане на тригодишна давност, която започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо.

Подаването на заявлението спира течението на давността. Заявлението е подадено на 28.07.2023 г., поради което извън погасителната давност са всички вземания, чиято изискуемост настъпва след 28.07.2020 г. включително /чл. 114, ал. 1 ЗЗД/ – в случая това е цялото вземането за доставена топлинна енергия за периода м.10.2020 г. - 30.04.2022 г., доколкото задължението за заплащане на цената за месец октомври 2020 г. става изискуемо, съобразно уговореното от страните /чл. 33, ал.1 от Общите условия на „Т С” ЕАД в сила от 12.07.2016 г./, на 16.12.2020 г.

Предвид изложеното, предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен в предявения размер.

Към тази сума следва да се добавят дължимите годишни такси за извършваната услуга за дялово разпределение в общ размер на 26,88 лева за периода от м.07.2020 г. до м.04.2022 г. /определено след уважаване на наведеното възражение за изтекла погасителна давност/, които съобразно разпоредбите на чл. 36 от Общите условия на „Т С” ЕАД, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16-334/ 06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл. 10 от Общите условия на договорите между „Т С” ЕАД и търговец за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда – етажна собственост, се заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на дружествата за дялово разпределение.

В Общите условия на ищеца не е предвиден срок за изпълнение на това задължение, така че кредиторът може да иска изпълнение веднага /арг. от нормата на чл. 69, ал. 1 ЗЗД/, поради което погасителната давност следва да бъде отнесена към момента на възникване на задължението, в случая към датата на издаване на съответната фактура, когато за пръв път задължението е определено за заплащане. Вземането на ищеца за цена на услуга за дялово разпределение в размер на 1,22 лева, начислено по фактура от 30.06.2020 г., и отнасящо се до периода 01.06.2020 г. – 30.06.2020 г., е възникнало преди 28.07.2020 г., така че възражението на ответника, че е погасено по давност, се явява основателно.

Поради изложеното, искът се явява основателен за посочените по-горе сума и период, като следва да бъде отхвърлен за сумата 1,22 лева за периода 01.06.2020 г. – 30.06.2020 г., представляваща разликата над 26,88 лева до пълния предявен размер на претенцията от 28,10 лева.

По исковете по чл. 422, ал.1 ГПК вр. чл.86 ЗЗД:

Основателността на иска предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните.

Съгласно чл. 33, ал. 4 и ал. 5 от Общите условия, при забава в плащането потребителят 4 дължи обезщетение в размер на законната лихва само върху стойността на реално потребеното количество топлинна енергия за съответния отчетен период, обективирана в обща фактура. Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия /в сила от 12.07.2016г./ клиентите са длъжни да заплащат стойността на реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база на изравнителна сметка, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнася, като в случай че не платят в срока, дължат обезщетение за забава в размер на законната лихва върху общото задължение /чл. 33, ал. 4 от ОУ/.

Задължението за заплащане на стойността на реално потребената топлинна енергия е регламентирано като срочно задължение в ОУ от 2016 г. Действително, обаче, уредбата не установява яснота относно периода, в който потребителят може да заплати доброволно задължението си, и момента, когато изпада в забава в плащането му, тъй като 45 – дневният срок след края на отчетния период /последният изтича на последното число на месец април на съответната година, в случая на 2021 г., съответно на 2022 г./ е изтекъл в случая на 14.06.2021 г., съответно на 14.06.2022 г., т.е. преди изравнителните вземания на ищеца по общите фактури от 31.07.2021 г. и 31.07.2022 г. да са били възникнали. Правилото, предвидено в ОУ от 2016 г., не може практически да се приложи в отношенията между страните, тъй като определя срок за доброволно изпълнение на вземане, което възниква сигурно след като този срок вече е изтекъл, затова и съдът счита, че неспазването му няма как да влече неблагоприятни последици за потребителя, в тази частност и тези на договорната отговорност за допусната забава в изпълнението.