Определение № 311 от 24.04.2024, Окръжен съд - Сливен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 311 гр. Сливен, 23.04.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

Гергана Огн. Симеонова като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно частно гражданско дело № 20242200500190 по описа за 2024 година Производството е образувано по частна жалба против определение по чл. 248 от ГПК, с което е оставена без уважение молба за изменение на постановено решение в частта за разноските и се движи по реда на 274 и сл. от ГПК, вр. чл. 248 от ГПК.

Частният жалбоподател заявява, че атакуваното определение е неправилно тъй като така присъдените разноски за адвокатско възнаграждение са прекомерни и не са в размер, съответстващ на правната сложност на воденото производство. Заявява, че при безплатно предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, както е в случая, адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи се от насрещната страна по правилата на чл, 78, ал. 1 - 3 ГПК. Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, като съобрази и приетото с Решение от 24.01.2024 г. по дело С438/22 на СЕС. По-нататък развива съображения, че на процесуалния представител на ищцата в случая се дължи едно възнаграждение, доколкото с предявените искове се защитава един и същ правен интерес, а именно – да се получи недължимо платена сума по недействителен договор за кредит, като защитата по двата иска е една и съща – посредством провъзгласяване нищожността и осъждане и връщане на недължимо платената сума. Цитира съдебна практика. Така частният жалбоподател 1 счита, че на адвоката на насрещната страна следва да бъдат присъдени разноски в размер на 400 лв., а в условията на евентуалност – в общ размер от 800 лв. – 400 лв. за установителния и 400 лв. за осъдителния иск. На последно място се оплаква, че незаконосъобразно е присъдено адвокатско възнаграждение с ДДС и развива подробна аргументация, че такова не се дължи. Заявява, че съгласно трайната и актуална практика на съдилищата и ВКС в хипотеза на претендирано адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА се предоставя безплатна правна помощ, а ДДС съгласно чл. 2 т.1 от ЗДДС се начиалва само за възмездни сделки. Предвид характера на адвокатското възнаграждение претендирано на основание чл. 38 ЗА, то винаги следва да е без ДДС, в който смисъл е и Определение №917/02.05.2023 г. на ВКС, постановено по гр.д. №1323/2023г. С него е прието, че на основание чл.2 от ЗДДС с данък върху добавената стойност се облагат всяка възмездна облагаема доставка на стока или услуга, всяко възмездно вътреобщностно придобиване е място на изпълнение на територията на страната, извършено от регистрирано по този закон лице или от лице, за което е възникнало задължение за регистрация, всяко възмездно вътреобщностно придобиване на нови превозни средства с място на изпълнение на територията на страната, всяко възмездно вътреобщностно придобиване с място на изпълнение на територията на страната на акцизни стоки, когато получателят е данъчно задължено лице или данъчно незадължено юридическо лице, което не е регистрирано по този закон, както и вносът на стоки. Видно от законовата уредба, безвъзмездните доставки на стоки и услуги не се облагат с данък добавена стойност. Правната помощ, която адвокат или адвокат от Европейския съюз може да оказва на лица. които имат право на издръжка, на материално затруднени лица или на роднини, близки или на друг юрист, е безплатна. По смисъла на чл.9 ал,1 вр. чл.8 ЗДДС тя представлява безвъзмездна доставка на услуга. Безвъзмездните доставки на услуги не подлежат на облагане е данък върху добавената стойност - арг. чл.2 т.1 ЗДДС, чл.2 пар.1, б. „в" от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност. Тази услуга не може да се счете за възмездна на основание чл.38 ал.2 ЗА по съображения, че възмездяването става впоследствие - с акта на съда, с който насрещната страна, при наличие на предвидените в нормата предпоставки, бива осъдена да заплати адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат. Съгласно чл.25 ал.2 ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена.

Последващи този момент действия не могат да имат значение за възникване на данъчно задължение. Постановяването на съдебен акт, с който насрещната страна е осъдена да заплати възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не съставлява облагаема стока или услуга по смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно съдържание. По първото за адвоката, оказал правната помощ, не 2 възниква право да получи възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната страна, по което адвокатът има само права, но не и задължения. Съдържанието на създаденото със съдебния акт правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия безплатната помощ адвокат да бъде платена определена парична сума от насрещната страна. Съдът не е нито данъчнозадължено лице по смисъла на чл.З ЗДДС, което да издаде фактура и да начисли ДДС по нея, нито е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него осъдителен акт.

Затова той не може да начислява ДДС върху дължимото за оказаната безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично предвидено в закона.

С оглед всичко изложено, частният жалбоподател моли да се отмени атакуваното определение и да се измени постановеното от РС решение в частта за разноските като на адвокат М. бъде присъден адвокатски хонорар, съответстващ на правната и фактическа сложност на делото, определен под предвидените в НМРАВ съгласно практиката на СЕС, а в условията на евентуалност моли адвокатското възнаграждение да бъде определено в размер на 400 лв. без ДДС или съответно – 800 лв. без ДДС.

В срока за отговор насрещната по частната жалба страна е подала писмен отговор, с който я оспорва изцяло като неоснователна и развива подробни съображения относно дължимостта на разноските в размер на цялото платено адвокатско възнаграждение, включително с ДДС, като сочи съдебна практика, според която предоставените от адвоката правни услуги съставляват облагаема възмездна доставка, като е без значение дали възнаграждението за процесуалното представителство е предварително заплатено или е определено от съда.

Моли да се потвърди обжалваното определение, или евентуално – адвокатското възнаграждение да се намали до 800 лв. без ДДС или 960 с ДДС.

Настоящият въззивен състав намира частната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 275 ал. 2 от ГПК, подадена в преклузивния едноседмичен срок от процесуално легитимиран субект имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първостепенен съд.

Разгледана по същество същата е основателна.

С решението, чието изменение в частта за разноските е поискал ответника по реда на чл. 248 от ГПК, съдът, с оглед уважаването на предявените установителен и осъдителен искове, е присъдил на ищцата 3 направените по делото разноски за държавна такса, а по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА – на адвоката, осъществил безплатно процесуалното й представителство – възнаграждение в размер на 960 лв. с ДДС.

С атакуваното определение е отказал да измени решението си, като е посочил, че е приложил разпоредбите на Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение съобразно броя и вида на предявените искове за всеки от тях поотделно и е присъдил ДДС, каквото счита че се дължи.

Въззивният съд намира атакуваното определение за неправилно.

Уважени са изцяло двата предявени иска – установителен за обявяване нищожност на договор за кредит в размер на 500 лв. и осъдителен – за връщане на платена без основание сума от 23,13 лв.

По правилата на процеса при такъв изход на спора отговорността за разноски се възлага на ответника и той следва да заплати направените от ищцата съдебни и деловодни разноски. Доколкото тя е представлявана в процеса от адвокат, но в условията на чл. 38 от ЗА – безплатна адвокатска помощ, то съгласно разпоредбата на чл. 38 ал. 2 от ЗА носещата тежестта на разноските страна следва да заплати възнаграждение пряко на адвоката, а неговият размер се определя от съда в съответствие с изр.

Последно – в размерите по НМРАВ.

Тази наредба обаче не може да има императивен характер за съда, тъй като приоритетно приложение имат актовете на СЕС. В т.2 на решение от 25.01.2024г. на втори състав по дело № C‑438/22 на СЕС, което има пряко действие в РБ, е прието, че „член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се 4 приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.“ Така, след като в случая е налице нарушение на забраната на чл. 101 пар. 1 на ДФЕС, както е посочено в т. 3 на цитираното по-горе Решение на СЕС, „националният съд е длъжен да откаже да приложи тази / чл. 78 ал. 5 от ГПК и съответно - Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/ национална правна уредба“, поради което въззивният съд определя размера на адвокатското възнаграждение, дължимо от страната, в чиято тежест са възложени разноските, съобразно вида, характера и сложността на спора, броя и цената на исковете, обема на вложените процесуални усилия от адвоката, отнесени към защитавания интерес, на 300 лв. за установителния и 200 лв. за осъдителния иск, или – адвокатско възнаграждение в общ размер на 500 лв.

Що се отнася до това дали сумата следва да бъде присъдена с ДДС, настоящият въззивен състав напълно споделя доводите на частния жалбоподател, че такъв не се дължи в случая, тъй като с данък върху добавената стойност се облага възмездна облагаема услуга, а правната помощ, оказана от адвоката на ищцата по реда на чл. 38 от ЗА , е безплатна и по смисъла на чл.9 ал,1 вр. чл.8 ЗДДС тя представлява безвъзмездна доставка на услуга, която според законовата уредба не се облага с данък добавена стойност. „Възмездяването“ се извършва в по-късен момент с акта на съда за осъждане на страната да заплати адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат, а съгласно чл.25 ал.2 от ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно съдържание. Последното се изчерпва със задължението н а страната, носеща тежестта за разноските, да заплати на адвоката, предоставил безплатна адвокатска помощ, определената от съда парична сума, за която съдът не издава фактура и не начислява ДДС, тъй като не е данъчнозадължено лице а и не е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него осъдителен акт.

Така на адвокат М. следва да бъде присъдено възнаграждение за оказаната на ищцата безплатна адвокатска помощ в общ размер от 500 лв.