Решение № 14 от 06.03.2026, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 14 гр. Бургас, 06.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светла М. Цолова

Членове:

Петя Ив. Петрова Дакова

Светлин Ив. Иванов при участието на секретаря Елена П. Георгиева в присъствието на прокурора И. Анг. К. като разгледа докладваното от Петя Ив. Петрова Дакова Въззивно частно наказателно дело № 20262000600004 по описа за 2026 година Производство e по реда на чл. 34, ал. 1 , вр. чл. 20, ал. 1 - 3 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на актове за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции (ЗПИИАКОРНФС).

Образувано е по жалба от засегнатото лице З. Б. К. чрез назначен служебен защитник – адвокат Д. М. от АК-Бургас, срещу решение № 339/16.12.2025г., постановено по ЧНД №1287/2025 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което съдът е признал решение на несъдебен орган в издаващата държава Кралство Нидерландия, постановено на 07.04.2025 г., влязло в сила на 19.05.2025 г., за налагане на финансова санкция на българския гражданин К., ЕГН:********** в размер на 280 евро /с левова равностойност от 547,63 лева/, за извършено нарушение на чл.2 от Закон относно административната уредба при нарушаване на Кодекса за движение по пътищата.

В жалбата се поддържа, че атакуваното решение на първоинстанционния съд е неправилно. Изразява се несъгласие с дадената от съда оценка на събраните по делото доказателства. Твърди се, че не са налице предпоставките по чл. 30, ал. 3 от ЗПИИАКОРНФС за признаване на чуждото решение за налагане на финансова санкция, тъй като доказателствата по делото не установяват наличие на фактическа връзка на санкционираното лице с територията на Република България, включително притежавано от него имущество или доходи в страната. С горните съображения се моли актът на първата инстанция да бъде отменен и да се постанови решение, с което да се 1 откаже признаване и изпълнение на решението на чуждестранния несъдебен орган.

Засегнатото лице З. Б. К. не се явяват в съдебно заседание пред настоящата въззивна инстанция. Призовката, адресирана до К., е изпратена на постоянния му адрес по местоживеене съгласно справката от НБД „Население“ –Бургас, като същият не е установен, за да бъде редовно уведомен за процеса.

Служебният защитник на засегнатото лице К. - адв. Д. М. от АК – Бургас поддържа подадената жалба ведно със съображенията, изложени в нея.

Застъпва становище, че въведените в чл. 30, ал. 3 ЗПИИАКОРНФС предпоставки за признаване на решението на чуждестранния несъдебен орган не са налице, тъй като по делото липсват доказателства за реална връзка на санкционираното лице с територията на Република България. Счита, че неустановяването на К. на постоянния му адрес по местоживеене следва да се тълкува в смисъл, че местоживеенето му е неизвестно. За недоказано намира и обстоятелството, че санкционираното лице притежава доходи, позволяващи му да реализира пътуване с автомобил, във връзка с което е й наложената му финансова санкция в Кралство Нидерландия. Моли за отмяна на атакуваното решение и постановяване на отказ за признаване и изпълнение на решението, с което на З. К. е наложена финансова санкция в размер на 280,00 евро.

Представителят на Апелативна прокуратура – Бургас изразява мотивирано становище за неоснователност на депозираната жалба, поради което предлага същата да бъде оставена без уважение, а решението на първата инстанция – потвърдено. Намира, че представеното от издаващата държава Кралство Нидерландия удостоверение отговаря на всички законови изисквания за форма и съдържание. Възраженията за отсъствие на условията по чл. 30, ал. 3 от ЗПИИАКОРНФС счита за неоснователни, във връзка с което и отбелязва, че по делото няма никакви данни К. трайно и постоянно да е напуснал страната, съответно да се е установил на територията на друга държава-членка на Европейския съюз в един по-дългосрочен план.

Обстоятелството, че същият не е намерен на посочения в удостоверението адрес на пребиваване поради периодичното му напускане на територията на страната или по каквито и да е други причини сочи, че не налага извода, който защитата прави опит да утвърди, а именно, че местоживеенето му е неизвестно. Подчертава алтернативността на въведените в чл. 30, ал.3 от ЗПИИАКОРНФС условия за признаване на решение за налагане на финансови санкции, като поддържа, че установеното в случая трайно пребиваване на К. на територията на страната, е достатъчно, за да се счете, че предпоставките по този законов текст са налице.

Апелативен съд – Бургас, след като обсъди доводите на страните и провери изцяло правилността на обжалвания съдебен акт, намери следното:

Въззивната жалба на служебния защитник на засегнатото лице е процесуално допустима като подадена в срок, от легитимирано лице, срещу 2 подлежащ на въззивна проверка съдебен акт.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Производството пред първата съдебна инстанция е било образувано по искане на компетентните органи на Кралство Нидерландия за признаване и изпълнение на решение № 0062 5422

7242 4216, постановено на

07.04.2025г. от несъдебен орган в издаващата държава Кралство Нидерландия - Politie ZaWa, Transactiemodule, влязло в сила на 19.05.2025 г., с което на българския гражданин З. Б. К., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. Бургас, ..., е наложена финансова санкция в размер на 280 евро, за извършено нарушение на правилата за движение по пътищата - чл. 2 от Закон относно административната уредба при нарушаване на разпоредби на Кодекса за движение по пътищата, изразяващо се в превоз на повече пътници от наличните предпазни колани, осъществено в 21:12 часа на 07.03.2025г. в Purmerend, Wagenweg, Кралство Нидерландия.

Наложената на З. К. парична санкция не е била заплатена в предвидения срок, поради което на 18.09.2025 г. е било издадено удостоверение по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции, като в съответствие с разпоредбите на чл. 4, вр. чл. 3, ал. 1 от ЗПИИАКОРНФС същото е било изпратено до Окръжен съд – Бургас в превод на български език.

Към удостоверението е било приложено и копие на решението на несъдебния орган в издаващата държава /без превод на български език/.

В производството пред първоинстанционния съд призовките, изпратени за връчване на адреса, посочен в удостоверението по чл. 4 от Рамковото решение и съответстващ на регистрираните постоянен и настоящ адрес на засегнатото лице, установени от служебно изискана справка от НБД „Население“ – гр.Бургас, .., са върнати невръчени. Върху съобщенията връчителят е удостоверил, че по данни на лице, живущо на същия адрес, което не желае да се представи, З. К. е извън пределите на РБългария, като предстои да се завърне през м. януари 2026г. Констатирайки, че засегнатото лице не може да бъде намерено на посочения адрес и да бъде редовно призовано, и на основание чл. 32, ал. 1, вр. чл. 16, ал. 3 ЗПИИАКОРНФС, първоинстанционният съд му е назначил служебен защитник, с участието на когото е разгледал и решил делото.

За да постанови съдебния си акт, първоинстанционният съд е отчел всички релевантни за предмета на делото обстоятелства и е достигнал до правилния и съобразен със закона извод, че са налице всички основания за признаване на решението на чуждестранния несъдебен орган, с което е бил санкциониран З. К..

Въззивният съд, след проверка на първоинстанционния съдебен акт, намира, че представеното удостоверение по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета съдържа всички изискуеми от закона реквизити – данни за идентификацията на засегнатото лице, описание на фактическите 3 обстоятелства по извършване на нарушението, правната му квалификация и вида и размера на наложената финансова санкция, представляваща задължение за плащане по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 1 ЗПИИАКОРНФС.

Налице е и съответствие между съдържанието на решението за налагане на финансова санкция и издаденото удостоверение по чл. 4 от Рамковото решение, като от двата документа се установяват всички съществени елементи на нарушението.

Настоящият състав споделя извода на първоинстанционния съд за наличие на предпоставките за признаване и липса на основания за отказ по закона. Решението, чието признаване се иска, е постановено от компетентен несъдебен орган на издаващата държава въз основа на наказуемо деяние (правонарушение) по нейния национален закон.

Видно от удостоверението, в същото се съдържа изрично отбелязване, че описаното в него деяние, попада в списъка от деяния, изброени в чл. 5, § 1 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005 година относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции, а именно като „поведение, което нарушава разпоредбите за движение по пътищата, включително нарушения на разпоредбите за времетраенето на управление и почивка на МПС, както и разпоредбите относно опасни товари”. Поради това и съгласно чл. 30, ал. 2, т.

1 от ЗПИИАКОРНФС в случая не се изисква проверка за двойна наказуемост на деянието като условие за признаване и изпълнение на решението.

В производството по признаване съдът на изпълняващата държава не извършва преразглеждане по същество на постановения акт, нито проверява доказаността на нарушението или авторството му. Процедурата е основана на принципа на взаимно доверие между държавите – членки на Европейския съюз и се ограничава до проверка за наличие на предпоставките и отсъствие на основанията за отказ, изрично предвидени в закона. В този смисъл българският съд не дължи събиране или анализ на доказателства относно извършването на нарушението извън съдържащите се в удостоверението данни.

Неоснователно е възражението на защитата, че в случая не са налице предпоставките по чл. 30, ал. 3 от ЗПИИАКОРНФС за признаване на решение за налагане на финансова санкция, мотивирано с довод за липса на доказателства относно фактическата връзка на санкционираното лице с територията на Република България, включително относно наличието на имущество или доходи в страната.

По делото е безспорно установено, че засегнатото лице З. Б. К. има местоживеене на територията на Република България. Първоинстанционният съд е изискал и приел като писмено доказателство по делото справка от НБД „Население“, от която се установява, че З. К. има регистрирани постоянен и настоящ адрес на територията на Република България, а именно в гр.Бургас, ...

Същите данни въззивният съд установи, че са представени и в служебно 4 изисканата в хода на въззивното производство нова, актуална справка от НБД „Население“. Съобразявайки горното, въззивната инстанция приема, че в случая е изпълнено и заложеното в чл. 30, ал. 3 от ЗПИИАКОРНФС като необходимо условие за признаване от страна на българския съд на решението за налагане на финансова санкция, тъй като декларирането на настоящ адрес в Република България по същество означава, че това лице пребивава именно на територията на нашата страна, а съгласно текста на чл. 94, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация, настоящ адрес е адресът, на който лицето живее.

Обстоятелството, че лицето не е открито на адреса при връчване на призовките, включително поради пребиваване в чужбина, не води до извод за липса на местоживеене в страната. Данните за регистрирани задгранични пътувания също не опровергават тази връзка, а сочат единствено на временни отсъствия от страната.

Наред с горното следва да се отбележи, че предпоставките по чл. 30, ал. 3 от ЗПИИАКОРНФС – наличие на имущество, доходи, местоживеене или обичайно пребиваване на територията на Република България – са уредени алтернативно. Те представляват критерии за връзка на засегнатото лице с изпълняващата държава, обуславящи възможността финансовата санкция да бъде изпълнена на нейна територия. При този алтернативен характер на предпоставките установяването на местоживеене на лицето в Република България, при наличие и на изискванията по чл. 30, ал. 1 и 2 ЗПИИАКОРНФС, е достатъчно за признаване на решението за налагане на финансова санкция, без да е необходимо да се изследва дали лицето притежава имущество или получава доходи в страната.