Определение № 259 от 23.03.2022, Окръжен съд - Велико Търново
- Съд
- Окръжен съд - Велико Търново
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 162/2022
- Вид
- Определение № 259
- Подписан
- 23.03.2022
- В сила
- 23.03.2022
- Състав
- Теодорина Димитрова, Йордан Воденичаров, Илина Гачева
Цитирани разпоредби
- чл.248, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.248, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.276, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.404, т.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 433, ал.1, т.8 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 110 · Закон за задълженията и договорите
- чл.111, б."в" · Закон за задълженията и договорите
- чл.115 · Закон за задълженията и договорите
- чл.116, б."а", б."в" · Закон за задълженията и договорите
- чл.116, б."а", б."в" · Закон за задълженията и договорите
- чл.118 · Закон за задълженията и договорите
- чл.120 · Закон за задълженията и договорите
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 259 гр. Велико Търново, 23.03.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в закрито заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: Теодорина Димитрова
Членове:
Йордан Воденичаров
Илина Гачева като разгледа докладваното от Йордан Воденичаров Въззивно частно гражданско дело № 20224100500162 по описа за 2022 година
За да се произнесе взе предвид:
Производство по реда на чл.248, ал.3 ГПК.
Предмет на подадената от името на „ОПП Факторинг България“ ЕАД-София чрез пълномощника му – юрисконсулт Ф И. , частна жалба е определение № 100/18.01.2022 г. по гр.д.№ 2632/2021 г. на ВТРС, с което е отхвърлена молбата на страната за изменение на постановеното по делото решение № 1373/06.12.2021 г. в частта му за разноските , присъдени в полза на ищеца М. СТ. М., възлизащи на 252,92 лева – заплатена държавна такса, както и в полза на пълномощника й адвокат И.М. от ВТАК на основание чл.38, ал.2, вр. с ал.1, т. 2 ЗА в размер на 646,15 лева , с искане да бъде отменено/ определението/ като незаконосъобразно, и молбата – уважена. Наведени са съображения за порочност на акта на съда , тъй-като не държи сметка на положението , че даването на повод за завеждане на делото от ответника трябва да е неоснователно.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК другата страна е оспорила жалбата с довод , че не е осъществена първата кумулативна предпоставка за отпадане на отговорността за разноски на ответника : да не е дал с поведението си повод за завеждане на делото, тъй-като условие за упражняване на правопогасяващото възражение за изтекла погасителна давност е възможно да се направи единствено по съдебен исков ред.
Частната жалба е процесуално допустима и основателна.
Решението е положителен правораздавателен резултат на предявен по реда на 124, ал.1 ГПК, установителен иск за погасяване по давност на прехвърлени с договор за цесия вземания , произтичащи от договор за потребителски банков кредит/ въплащаващ по своя практически смисъл отрицание на живота на възникнало някога конкретно право за принудителното им събиране занапред / – чл. 110, чл.111, б."в" , чл.120 от ЗЗД.
Спор между страните , че в полза на ищеца- длъжник по облигационното отношение са настъпили последиците на предвидения в закона фактически състав на това особено субективно право / възражение от материалноправен характер/ на погасителна давност, осигуряващо / при упражняването му – чл. 120 ЗЗД/ действието на погасяване на 1 една от съставките на самото вземане – правомощието на кредитора да иска изпълнение/ удовлетворяване чрез принудителната намеса на компетентен орган / съд, съдебен изпълнител/, не е съществувал и не съществува, както преди , така и след завеждане на исковото производство.
Ответникът след получаване на преписа на исковата молба е признал тези последици, т.е. основателността на предявения установителен иск.
В настоящото съдебно производство е повдигнат спорния въпрос: дал ли е с поведението си повод за завеждане на делото, т.е. предизвикал ли е неоснователно предявяването на иска ?
Отговорът е отрицателен.
Образуването на изпълнително производство е правомерен юридически факт , защото е последица от упражнено процесуално право на принудително изпълнение , принадлежащо на кредитора, щом длъжникът бездейства , т.е. не изпълнява доброволно онова , което е бил длъжен да изпълни- чл. 426, ал.1, вр. с чл.428, вр. с чл.404, т.1 ГПК.
Логически очевидно е , че фактът на упражняването му е негоден сам по себе си да се съвмести в съдържанието на понятието неоснователно предизвикан правен спор: обективната му правомерност / щом субективно не е злоупотреба с това право/ го изключва.
Следователно , ако няма допълнителни обстоятелства , кредиторът- взискател не може да даде повод за завеждане на исково производство от длъжника , защото даването на повод трябва да съдържа елемента неоснователност.
Първият не е длъжен да поиска прекратяване на изпълнителното дело , дори и да е изтекло календарно време , достатъчно да запълни предвидения в закона давностен срок, през което време даже да не са настъпили обстоятелства , прекъсващи или спиращи го/ чл.116, б.“а“, б.“в“ , чл.115 ЗЗД/ .
Това е така , защото : а/ макар и вземането да е погасено по давност/ в указаната му по-горе съставка на съдебно предявима претенция като загубило практически активното си проявление на годност за защита и принудително удовлетворяване /, самото задължение продължава да съществува / макар и непълноценно, изродено/ като изпълняемо на добра непринудена воля от длъжника , независимо дали той знае или не за правото си да възрази – аргумент от нормата на чл.118 ЗЗД/ щом не може да се иска връщането на предмета на вземането обратно в хипотеза на даване/ плащане без основание/; б/ няма предвидено в закона задължение да го прави , нито нарочно уредено в тази връзка основание за прекратяване на изпълнителното производство. ; в/ докато длъжникът не покаже намерение / воля/ да упражни възражението си/ правото си / за/на изтекла погасителна давност / което може да направи разбира се и извънсъдебно чрез простото позоваване на последиците й, имащо за ефект уведомяване на кредитора , че няма да търпи повече опити за принудително изпълнение /, не е и необходимо да го прави, тъй-като вземането все още е годно за принудително изпълнение и кредиторът не може да знае дали въобще ще бъде упражнено. Щом е вид субективно право неговото зачитане не може да става служебно, 2 без какъвто и да било почин и форма за упражняване/ чл.120 ЗЗД/ Поведението на ответника ще е такова , че дава повод за завеждане на делото по обратния смисъл на чл.78, ал.2 ГПК, тогава когато поставя ищеца в необходимост да търси съдебна защита на правото си : то да е нарушено/ застрашено / неудовлетворено в една обективна ситуация на голословно непризнание , някакво обосновано оспорване, признание , но с отказ за изпълнение, действия, противни на онова, което трябва да се стори, за да се постигне някакъв правомерен резултат или неотзивчивост/ мълчание и/или просто бездействие на длъжника , когато е бил длъжен да действа/ изпълнява , без да е поканен от кредитора и т.н.
При положение, че кредиторът- взискател е отричал извънсъдебно последиците на погасителната давност , на които по някакъв начин длъжникът се е позовал, докато изпълнителното производство е висящо или дори да е прекратено , както е в настоящия случай, т.е. първият да е предприемал действия или да е правил изявления с оспорващ характер/ примерно да е пращал след прекратяването покана за изпълнение /, насочени към евентуалното им събиране, тогава може оправдано да се приеме , че е дал повод за установяването им по исков ред и би било справедливо да понесе отговорността за разноските.
Друго положение при което е мислимо, че би било справедливо да понесе тази отговорност е когато е завел изпълнително дело след изтичане на давностния срок- тогава именно той с бездействието си продължително време да си събере вземането не заслужава да я избегне, защото упражняването на правото на принудително изпълнение, макар и не злоупотребително, ще е лишено от здрав смисъл.
В случая ищецът дори не е твърди подобно поведение на ответника.
Несериозно е да се заявява , че щом преди 10 години е издаден изпълнителен лист , този факт бил достатъчен да се приравни на даване на повод за завеждане на делото.
Той може да оправдае / нещо което е спорно в теорията и практиката при липса на изпълнително производство / единствено наличие на интерес от установяване по съдебен ред на погасителния ефект на давността, но не и отговорност за разноски без никакви други обстоятелства от примерно изредените по горе.
Ответникът е бивш взискател / качество придобито в резултат на заместване на първоначалния взискател по силата на договор за цесия /, който след прекратяването на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал.1, т.8 ГПК/ по силата на закона/ дори не е поискал връщането на оригиналния изпълнителен лист с оглед евентуалното завеждане на ново изпълнително дело- ситуация на потенциален риск за ищеца- длъжник .
Затова е неоправдано и процесуално недопустимо да му се вменява отговорност за разноски.
3
Всъщност не ответникът , а ищецът с поведението си на неизпълнение на задълженията / удовлетворяване на вземанията / в продължение на предвидения в закона давностен срок – предмет на издадения изпълнителен лист е дал сам на себе си повод да се стигне до своеобразна защита на неизпълнението/ чийто практически смисъл в този случай е крайно съмнителен / по съдебен исков ред чрез упражняване на правото на погасителна давност.
Затова приложимо е тук правилото на чл. 78, ал.2 ГПК.
А щом ответникът не дължи разноски на основание на чл.78, ал.1 ГПК, не дължи й на пълномощника на ищеца заплащане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА.
По изложените съображения, обжалваното определение търпи санкция на отмяна с целените последици на молбата чл.248, ал.1 ГПК .
Предвид горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ определение № 100/18.01.2022 г. по гр.д.№ 2632/2021 г. на ВТРС, с което е отхвърлена молбата на „ОПП Факторинг България“ ЕАД-София чрез пълномощника му – юрисконсулт Ф И. за изменение на постановеното по делото решение № 1373/06.12.2021 г. в частта му за разноските , присъдени на основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на ищеца М.
СТ. М., възлизащи на 252,92 лева – заплатена държавна такса, както и в полза на пълномощника й адвокат И.М. от ВТАК на основание чл.38, ал.2, вр. с ал.1, т. 2 ЗА в размер на 646,15 лева, представляваща адвокатско възнаграждение .
ИЗМЕНЯ решение № 1373/06.12.2021 г. по гр.д.№ 2632/2021 г. на ВТРС в частта му за разноските с характер на определение- чрез отмяната й , като отхвърля искането на ищеца и пълномощника му за присъждане на разноски на горепосочените основания. .
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
4