Определение № 3485 от 25.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3485 гр. София, 25.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Филип Владимиров като разгледа докладваното от Жива Декова Касационно гражданско дело № 20258002104863 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Постъпила е касационна жалба от К. Д. Г., подадена чрез процесуалния представител адв.С., против решение № 4267 от 03.07.2025 г., постановено по в. гр. д. № 6086/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 19.02.2024 г., постановено по гр.д.

№ 62259/2023 г. по описа на Софийски Районен съд в обжалваната част, с която е отхвърлен предявения от К. Д. Г. срещу Република България, представлявана от министъра на финансите, иск с правно основание чл.49 ЗЗД за размера над присъдената сума 1000лв. до претендирания размер 6000лв., за обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие от бездействието на ответника да приеме вътрешноправни средства, чрез които да осигури изпълнение на решението от 21.06.2018 г. на ЕСПЧ по делото „Г. и други срещу България“, с което е признато нарушение на чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС, както и за присъждане на обезщетение от неизпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 от ЗКС след постановяване на Решение № 1/01.03.2012 г. по к.д. № 10/2011 г. на Конституционния съд на Република България.

В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е постъпил отговор на касационната жалба от насрещната страна Прокуратурата на Република България, представлявана от министъра на финансите,чрез процесуален представител главен юрисконсулт Ц., в която взема становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване.

1

Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира:

С исковата молба е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за осъждане на ответника Република България, представлявана от министъра на финансите, да заплати на ищеца К. Г., сумата от 6000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие от бездействието на ответника да приеме вътрешноправни средства, чрез които да осигури изпълнение на решението от 21.06.2018 г. на ЕСПЧ по делото „Г. и други срещу България“, с което е признато нарушение на чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС, както и от неизпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС след постановяване на Решение № 1/01.03.2012 г. по к.д. № 10/2011 г. на Конституционния съд на Република България, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 22.06.2018 г., до окончателното плащане.

Установено е, че с Наказателно постановление № 567/10 от 12.03.2010 г. от Началника на РУМВР – Самоков на основание чл. 53 ЗАНН и чл. 180, ал. 1, т. 1, пр. 1 ЗДвП на ищеца К. Г. е наложено наказание глоба в размер на 30 лв. и са му отнети 5 контролни точки за това, че на 20.02.2010 г. около 00:00 ч. в к. к. „Боровец“ като водач на МПС при ясно време използвал светлини, допълнителни за намалена видимост, с което нарушил чл. 74, ал. 1 ЗДвП; с Протоколно определение от 05.10.2010 г. по НАХД № 296/2010 г. по описа на РС – Самоков жалбата на ищеца срещу наказателното постановление била приета за недопустима поради необжалваемост на наказателни постановления, с които се налага глоба до 50 лв. (чл.

189, ал. 5 ЗДвП) и производството по делото било прекратено; с Определение от 30.11.2011 г., постановено по КАД № 886/2010 г. по описа на АССО, определението на РС – Самоков било потвърдено; към 20.02.2010 г. редакцията на чл. 189, ал. 5 ЗДвП е предвиждала, че не подлежат на обжалване наказателни постановления, с които е наложена глоба до 50 лв. включително; с Решение № 1/01.03.2012 г. по к.д. № 10/2011 г. Конституционният съд на Република България е обявил за противоконституционен чл. 189, ал. 13 от Закона за движението по пътищата (обн., ДВ, бр. 20 от 1999 г.; посл. изм., ДВ, бр. 19 от 2011 г.), който гласял, че не подлежат на обжалване наказателни постановления и електронни фишове, с които е наложена 5 глоба до 50 лв. включително; с Решение от 21.06.2018 г. ЕСПЧ, сезиран от ищеца въззивник, е приел, че Република България е допуснала нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС, като не е осигурила възможност да бъде обжалвана законосъобразността на наложените административни наказания глоба в размер до 50 лв. по ЗДвП; с Постановление от 06.08.2018 г. на прокурор при ОП – София е отказано да бъдат предприети действия по възобновяване на НАХД № 296/2010 г. по описа на РС – Самоков въз основа на решението на ЕСПЧ; с Постановление от 25.09.2018 г. на зам.апелативен прокурор при АП София е отменено постановлението от 06.08.2018 г. и е указано окръжният прокурор да се произнесе по искането на ищеца въззивник; с Постановление от 22.10.2018 г. на окръжен прокурор при ОП – София е отказано да бъде изготвено предложение за възобновяване; с Постановление 2 от 23.11.2018 г. на зам.-апелативен прокурор при АП София е потвърдено постановление от 22.10.2018 г.; с Постановление от 25.01.2019 г. прокурор при ВАП е потвърдил постановлението от 23.11.2018 г. с Постановление от 01.08.2019 г. зам.-главен прокурор е потвърдил постановлението от 25.01.2019 г. в ДВ, бр. 109 на 22.12.2020 г. е публикувано изменение в ЗАНН, като в чл. 70, ал. 2, т. 6 е предвидено, че административнонаказателното производство подлежи на възобновяване, когато с решение на Европейския съд по правата на човека е установено нарушение на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, което има съществено значение за преписката или делото. В пар. 51 от ПЗР е предвидено, че законът влиза в сила една година след обнародването му в „Държавен вестник“. С преходна норма не е придадено обратно действие на нормата на чл.

70, ал. 2, т. 6 ЗАНН и изменението няма обратно действие, поради което не ползва К. Г..

Въззивният съд е приел за доказано противоправно деяние на ответника, представляващо бездействие на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционен закон в противоречие с императивната правна норма на чл. 22, ал. 4 ЗКС, но е приел за недоказана вредата като елемент от фактическия състав на иска по чл.49, вр. чл.45 ЗЗД като е намерил, че въз основа на доказателствата по делото не се доказва ищецът да е претърпял неимуществени вреди, които да са в причинно-следствена връзка с това бездействие на Народното събрание. Въззивният съд е приел, че от показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели, посочени от ищеца, не може да се установи какви вреди е търпял вследствие решението на КС от 2012г.

С влязлото в сила първоинстанционно решение като необжалвано в осъдителната част, е прието, че ищецът е претърпял неимуществени вреди вследствие на неосигурената възможност на ищеца да се защити срещу издаденото наказателно постановление след решението на ЕСПЧ, изразяващи се в негативно влияние в емоционалната му сфера – изпитани стрес, безсилие и разочарование.

Въззивният съд е изложил съображения, че при преценката на конкретните обстоятелства по делото, които са от значение за определяне на размера на обезщетението, съдът взема предвид възрастта на ищеца; характера на увреждането, продължителността и степента на интензитет на болките и страданията; личността на засегнатото лице – че ищецът е емоционален във воденето на делата и в стремежа си да постигне добър краен резултат, както се установява от показанията на свидетеля М.; ангажираността на засегнатото лице по повод борбата му да извоюва правото си на достъп до съд и настъпилите промени в ежедневието му вследствие на това; обществено-икономическата обстановка в страната; както и факта, че решението на ЕСПЧ е било постановено няколко месеца след вписването му като адвокат; всеобхватността и продължителността на негативните последици до настоящия момент. Въззивният съд е посочил, че при определяне на размера на обещетението не следва да се взема предвид обстоятелството, че ищецът е станал обект на подигравки, предвид приетото от съда, че това твърдение остава недоказано по делото – не се установява нито от свидетелските показания на П., нито от тези на М.. Твърдението е общо, без да са посочени конкретни ситуации, при които ищецът да е бил обект на подигравки. Въззивният съд при определяне на размера на обезщетението е съобразил и 3 факта, че ищецът е в невъзможност да получи правосъдие във връзка със законосъобразността на наложеното с наказателното постановление административно наказание, тъй като той не може да се ползва от измененията в закона по отношение на възобновяване на административнонаказателното производство. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че промяната в поведението на ищеца – че е станал агресивен, позволявал си да блъска и да чупи вкъщи, не може да бъде обвързана единствено с непозволеното увреждане, което му е било причинено от бездействието на Народното събрание. Приел е, че активното упражняване на адвокатска професия неминуемо влияе на настроението на адвоката – положително и отрицателно, като крайното емоционално състояние на същия е без съмнение съвкупност от влиянието на всички казуси в живота му.

Приел е за неоснователно оплакването на въззивника, че не му е било указано за кои обстоятелства не сочи доказателства. Съдът е посочил, че подобни указания се дават, ако страната не е представила никакво доказателство или не е направила никакво доказателствено искане за установяване на твърдения факт, но не и когато представеното доказателство е с ниска доказателствена стойност или за опровергаването му насрещната страна е представила друго доказателство. В случая ищецът е изложил в исковата си молба твърдения, че е претърпял неимуществени вреди, и в тази връзка е заявил доказателствени си искания за разпит на свидетели и допускане на съдебна експертиза. Следователно за съда не е съществувало задължение да дава указания по чл. 146, ал. 2 ГПК, доколкото доказателства за установяването на твърдените факти са посочени. Въпрос по съществото на спора е дали тези доказателства са достатъчни за установяване на твърденията. Въззивният съд е приел, че присъденото обезщетение в размер на 1000 лв. не е символична сума, а представлява реалния паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие противоправното поведение на ответника. Въззивникът съд е посочил, че съдебната практика, на която се позовава въззивникът се отнася за незаконно повдигнато обвинение от Прокуратурата на юристи, а в случая става въпрос за наказателно постановление, с което е наложена глоба за нарушение на ЗДвП. Въззивният съд е приел, че макар и принципът за силно развито правосъзнание у юриста да е приложим и в двата случая, интензитетът на засягане на личната сфера на същия е коренно различен при незаконно обвинение и при глоба за нарушение на пътя. Също така се е позовал на посоченото в решението на ЕСПЧ, че установеността на нарушението е достатъчно обезщетение, тъй като самото осъждане на държавата би имало голямо значение и би създало чувство на морална удовлетвореност у ищеца.

Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се 4 допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.