Решение № 249 от 03.07.2023, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 249 гр. Пазарджик, 03.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Красимир Г. Ненчев

Албена Г. Палова при участието на секретаря Константина Д. Рядкова като разгледа докладваното от Албена Г. Палова Въззивно гражданско дело № 20235200500111 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение № 155/16.06.2022 г., постановено по гр.д. № 20215210100362 по описа за 2021 година В.т районен съд е осъдил на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД Райфайзенбанк България ЕАД, ЕИК: 831558413, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Н.В.“ № 55, да заплати на Н. Л. Л., ЕГН: **********, с адрес гр. П., ж.к.

„Т.“, бл. 286, вх. „Б“, ет. 1, ап. 2, сумата от общо 1 190,95 евро, от които 397,14 евро - главница, 269,77 евро - наказателна лихва, 24,04 евро наказателна надбавка, 490 евро - такса за усвояване на кредит и 10,00 евро такса за разглеждане на документи, дадени без основани по Договор за потребителски кредит от 20.04.2011г., ведно със законна лихва от 08.03.2021г., до окончателното плащане, като е отхвърлил иска за разликата над сумата от 1 190,95 евро, до претендираната сума от общо 11 028,81 евро, като неоснователен.

Осъдил е Райфайзенбанк България ЕАД, ЕИК: 831558413, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Н.В.“ № 55, да заплати на Н. Л.

Л., ЕГН: **********, с адрес гр. П., ж.к. „Т.“, бл. 286, вх. „Б“, ет. 1, ап. 2, разноски по гр. д. 362/2021г. на Районен съд В. за държавна такса в размер на 104,47 лв. и съдебно-икономическа експертиза, в размер на 76,33 лв. или общо 180,80 лв.

1

Осъдил е на осн. чл. 38, ал. 2 ЗА, Райфайзенбанк България ЕАД, ЕИК:

831558413, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Н.В.“ № 55, да заплати на младши адвокат Б. В. Б.-АК В., със съдебен адрес гр. В., ж.к.

„К.Б.“, бл. 22, вх. В, ет. 5, ап. 59, разноски за правна защита и съдействие в размер на общо 1 121,23 лв.

Осъдил е на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ, Н. Л. Л., ЕГН: **********, с адрес гр. П., ж.к.

„Т.“, бл. 286, вх. „Б“, ет. 1, ап. 2, да заплати на Райфайзенбанк България ЕАД, ЕИК: 831558413, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Н.В.“ № 55, разноски за процесуално представителство от юрисконсулт, в размер на 150,00 лв.

Против така постановеното решение в законния срок пред Пазарджишкия окръжен съд са постъпили въззивни жалби и от двете страни с изложени в тях оплаквания за незаконосъобразност.

Жалбоподателят-ищец обжалва решението в отхвърлителната му част като твърди, че въпреки установената нищожност на отделни клаузи, съдът е преценил, че както договорът за кредит, така и анексите към него не са изцяло нищожни. Това становище не можело да бъде споделено, тъй като на първо място първоинстанционният съд изобщо не бил обсъдил твърдяната нищожност на процесния договор за кредит на основание чл.22 от ЗПК поради нарушаване на императивното правило на чл.11. ал.1. т.9 от ЗПК.

Жалбоподателят твърди, че за да е действителен договора за кредит и да отговаря на цитираната императивната правна норма, е необходимо всички посочени условия кумулативно да са налице, а от събраните по делото доказателства било безспорно установено, че част от тези условия не са изпълнени. По-конкретно било установено, че един от компонентите, формиращи променливия компонент по договорната лихва - „стойността на банковия ресурс - СБР“ EURIBOR има различни стойности - седмични и месечни, като нямало никаква пречка по процесния договор да бъде прилагана която и да било от тези стойности. Същевременно в процесния договор за кредит банката - търговец не била посочила коя стойност на EURIBOR ще използва и за потребителя нямало яснота в целия период на обслужване на кредита коя точно стойност на EURIBOR е прилагана. Това от своя страна водело до неспазване на изискването на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК.

Чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК изрично предвиждал да бъде посочен „референтният лихвен процент“, а в случая такова посочване липсвало. Това на свой ред водело но нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради нейната неравноправност на основание чл.143, т.13 от ЗЗП in fine - тъй като начинът, по който се формира „стойността на банковия ресурс“ без посочване на конкретна стойност на EURIBOR давал изключителното право на банката 2 търговец да тълкува клаузите на договора, респективно да прилага която и да било стойност на EURIBOR по своя субективна преценка и липса на обективни критерии затова. Не били посочени също така периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент.

От приетото допълнително заключение по допуснатата ССЕ било установено, че в договора са посочени само и единствено компонентите, които са включени във формирането на „стойността на банковия ресурс", както и че в договора липсва какъвто и да било алгоритъм как тези компоненти се съотнасят един спрямо друг, за да формират този СБР, каква е тяхната относителна тежест и дали промяната им води до повишаване или намаляване на „стойността на банковия ресурс”. В случая банката си била запазила правото едностранно да променя лихвата в частта СБР без да е ясно като какви са предпоставките за промяна, като липсвала и методиката за изчисляване на съответната лихва. Цитират се множество решения на ВКС в тази връзка.

Жалбоподателят твърди, че не било спазено и изискването на чл.11. ал.1. т.10 от ЗПК, която предвиждала нищожност на договора за кредит, когато не са посочени годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент па разходите по определения в приложение № I начин.

Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление давало информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В процесния договор тези условия не били посочени и едва от заключението на вещото лице било установено какво точно е включено в посочения по договора ГПР. Макар и процентното съдържание на ГПР по заключението и по процесния договор да съвпадат, тази информация липсвала в договора. Отделно в него изобщо не било посочено какви допускания са използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 към ЗПК начин. Поради всичко това жалбоподателят счита, че процесннят договор е нищожен на основание чл.22 ЗПК. Поради това потребителят следвало да върне само чистата стойност на кредита на основание чл.23 от ЗПК, но реално бил надплатил повече от дължимото и на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД то следвало да му бъде възстановено.

Поддържал е също, че нищожността на процесния договор за кредит 3 влечал и нищожност на анексите към него. Дори обаче това да не било така, анексите били нищожни и на самостоятелно основание, което първоинстанционният съд не бил обсъдил. Той бил достигнал до извод за нищожност на редица клаузи от договора за кредит поради тяхната неравноправност или поради противоречие с императивните правни норми на ЗПК, сред които клаузата на чл.4.1.1, предвиждаща право на Комитета по управление на активите п пасивите да определя стойността на банковия ресурс, клаузата на чл.4.2 от договора, според която банката информира кредитополучателя за промяната на СБР, клаузата на чл.4.6.от договора за кредит, предвиждаща задължение на кредитополучателя да заплащана наказателна лихва в размер на 18.95%, клаузата на чл.4.5 от договора предвиждаща заплащането еднократно на комисионна в размер на 2.45% за усвояване на кредита. Отделно от това съдът бил достигнал до извод и за нищожност на извършената с анекс № 1 от договора за кредит капитализация на изтекли лихви към главница и последващото им олихвяване с договорна лихва.

Във връзка с тези изводи на районния съд анексите били нищожни на основание чл.366 от ЗЗД, тъй като представлявали спогодби върху непозволен договор поради факта, че задълженията па кредитополучателят били определени въз основа на неравноправни клаузи и задължението му било в различен размер от действителния. Жалбоподателят се позовава на трайна и непротиворечива практика на ВКС, според която допълнително споразумение, представляващо спогодба, имаща за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл.366 от ЗЗД.

От събраните в първоинстанционното производство доказателства било установено, че ищецът е заплатил по процесния договор за кредит сумата от 31028.81 евро. В тази връзка следвало да се приеме, че сумите, които са платени за лихви и такси, следвало да бъдат отнесени за погасяване на чистата стойност на кредита - първоначално изтеглената главница в размер на 20 000.00 евро. Едва след пълното погасяване на тази сума според жалбоподателя-ищец е започнало надплащането на суми. Видно от представените по делото писмени доказателства - извлечения за извършените плащания, както и от заключенията на вещото лице, безспорно се установявало, че претендираната сума в размер на 11 028.81 евро не е погасена по давност и следвало да бъде възстановена като дадена без правно основание.

Дори да се приемело, че единствено анексите са нищожни, жалбоподателят отново щял да е заплатил повече от реално дължимото, тъй 4 като съобразно първоначално сключения договор и изготвения погасителен план общата дължима сума възлизала на 27 570.68 евро или заплатеното в повече било в размер на 3 458.13 евро. Реално тази сума била по-голяма, тъй като през целия период на действие на договора банката е намалявала СБР, респективно възнаградителната лихва, следователно са били дължими помалки суми за лихви, а оттук следвало, че са заплатени повече суми без правно основание.

Следва да се има предвид и практиката на СЕС относно установяването на различен начален момент от установения от вътрешното право за погасяване на вземане на потребител по договор за банков кредит основаващо, се на неравноправни клаузи. Цитира решения на СЕС. Искането е решението на районния съд да бъде отменено в обжалваната му част, вместо което да бъде постановено ново, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло с присъждане на разноските.

В жалбата на Райфайзенбанк България ЕАД, /с ново наименование „Кей Би Си Банк България“ ЕАД/ се твърди, че изводът на съда, че процесиите клаузи от договора за кредит, касаещи възнаграждението на кредитодателя и възможността за едностранна промяна на първоначално договорения размер на лихвения процент, не са индивидуално уговорени, че били изготвени предварително от банката - ответник и ищецът не е имал възможност да влияе върху тяхното съдържание, не може да бъде споделен. По време на сключване на договора за кредит действали Условия по кредитни продукти на физически лица, в които били заложени основните параметри на договора, поради което Банката не можела да даде на ищеца предварително изготвен договор, който не с подлежал на договаряне и обсъждане, доколкото не би могла едностранно да определи точно какъв ще е размерът на кредита, за какво ще се ползва финансирането /цел на кредита/, погасителният му срок, от какви източници на доходи и по какъв начин ще се обслужват задълженията по кредита /дали ще се внасят на каса, ще се удържат от сметка на кредитополучателя и пр./, на какви погасителни вноски, дали ще има гратисен период или не, откъдето пък зависи и надбавката в лихвения процент, какво ще бъде обезпечението и т.н., които клаузи като основен предмет на договора били индивидуално уговорени. Съответно, уговореният лихвен процент и конкретно непроменливата в него част - надбавката, били индивидуално договорени между двете страни. Поради обективния характер на СБР според Банката би било неравно третиране на клиенти да се договаря индивидуален СБР. Индивидуалният риск бил оценен в твърдия компонент - надбавката. А с уговорената при тези условия лихва била пряко обвързана и уговорката за правото на банката да промени лихвата при промяна на пазарните условия на компонента СБР. Доказателство за индивидуалния характер на 5 договореностите между страните бил и фактът на подписаните Анекс № 1/10.09.2012 г. и Анекс N22/02.12.2013 г.