Решение № 1315 от 28.10.2025, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 1315 гр. П., 28.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., XXX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Асен В. Велев при участието на секретаря Лора Анг. Герова като разгледа докладваното от Асен В. Велев Гражданско дело № 20245220105164 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано искова молба от Т. Г. Х., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. **********, чрез ЕАД Е. И., със съдебен адрес: гр. П., ул. **********, срещу „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5.

Ищецът твърди, че е сключил с ответника „СИТИ КЕШ“ ООД договор за кредит № ************, по силата на който ответникът му е предоставил в заем сумата от 900,00 лева, при фиксиран лихвен процент – 50,00% и годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 65,65%. Сочи, че съгласно чл. 5 от договора същият е следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на кумулативно предвидени условия, поставени от кредитора и посочени в договора. В случай на неизпълнение на задължението да предостави обезпечение, ищецът дължал неустойка по чл. 11 от договора в размер на 383,77 лева, която следвало да плати разсрочено, заедно с всяка месечната погасителна вноска по кредита. Счита, че кредиторът е поставил неизпълними условия към обезпечението по договора, които сами по себе си предпоставят изначално неизпълнение от страна на кредитополучателя, с цел заобикаляне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Намира, че неустойката за неизпълнение на задължението за предоставяне на поръчители или банкова гаранция е загубила присъщата си обезщетителна функция, тъй като чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и несигурни неблагоприятни последици за кредитора, доколкото такива биха настъпили едва при неплатежоспособност на главния длъжник и невъзможност вземанията по договора да се съберат от неговото имущество. С уговорената неустойка заемодателят не търсел обезпечение на вземането си, тъй като обезщетението не служело за обезпечаване на изпълнение на задължението за изплащане на 1 кредита, а за неизпълнено условие за отпускане на кредит. Било налице противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. При кредит от 900,00 лева заемателят се задължил да осигури единствено поръчителство на физическо лице, но не и на юридическо лице, и то с трудово възнаграждение най-малко 7 минимални работни заплати – 6 531,00 лева, т.е. в пъти повече от размера на заема.

Отделно от това минималният осигурителен доход на поръчителя следвало да произтича само от безсрочен трудов договор, но не и от граждански такива, или друго имущество. Намира, че условията били в ущърб на потребителя, доколкото небанковата институция поставила неизпълними изисквания, за да обоснове получаване на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Твърди, че предвидената неустойка задължавала потребителя да обезпечи кредита в изключително кратък, а именно 3-дневен срок, който прави невъзможно осигуряването на поръчител, отговарящ на поставените условия, или да представи банкова гаранция. Поставянето на изискването за осигуряване на лично обезпечение в случая противоречило на Директива 2008/47, транспонирана в ЗПК, като клаузата за неустойка прехвърляла риска от неизпълнение на задължението на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник, което увеличавало размера на задълженията. Намира, че с предвиждането на неустойки при непредставяне на обезпечение по договора, се целяло допълнителна печалба, която вече е калкулирана в договорената възнаградителна лихва. По този начин се заобикаляло законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по кредита. Поради това, счита, че неустойката от договора в действителност представлява „скрито“ оскъпяване на кредита, като по същество е добавка към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и го обогатява неоснователно, за сметка на потребителя. Намира клаузата за неустойка за нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Отправя искане за прогласяване нищожността на договора за кредит, като противоречащ на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, доколкото противоречи на добрите нрави, заобикаляло материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит. При условията на евентуалност да се прогласи за недействителна клаузата предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 383,77 лева, като противоречаща на добрите нрави.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът „СИТИ КЕШ“ ООД, чрез пълномощника адвокат Х. М., оспорва исковата претенция като недопустима и неоснователна. Намира настоящото производство за недопустимо поради злоупотреба с процесуални права от страна на ищеца, който атакувал с отделни искови молби действителността на множество идентични договори между страните, вместо да направи това в едно производство. Сочи, че между същите страни за друг договор било образувано идентично производство по гр.д. № 5165/2024 г. по описа на РС - П., по което отново се оспорвала същата клауза за неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. По този начин ищецът злоупотребявал с процесуалните права, с цел да се генерират разноски по две отделни производства, предвид това, че могъл да предяви исковете си в едно производство. Сочи, че неговият доверител бил отпуснал 33 кредита на ищеца със същата клауза, което водело до извод за изградени трайни отношения между страните, поради което тълкуването на договорите, 2 преддоговорните и договорните отношения между страните следвало да бъдат разглеждани съвместно, а не изолирано. По съществото оспорва иска като неоснователен, като твърди, че договорът за кредит е действителен и съответства на изискванията на ЗПК. Спазени били всички изисквания на чл.

11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити, ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формирал същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК компоненти. Поддържа, че ГПР е посочен правилно и не превишава максимално допустимия размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 67,7% и ГПР определен в процесния договор в размер на 65,60%, било видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава. С оглед на това намира, че не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Твърди, че неустойката не е и не трябвало да е част от ГПР. Разходите, които се включвали в ГПР били такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. С оглед уговорките между страните за възникване на задължението за заплащане на неустойка, към датата на сключване на договора кредиторът не бил знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Същата не била и добавка към възнаградителната лихва, а изпълнявала обезпечителна функция, доколкото целта й била да мотивира длъжника за точното изпълнение на договора. Неустойката имала предварително определен начален и краен момент, като била с фиксирани параметри за срока на договора.

Кредитополучателят имал възможност да се откаже от договора в 14-дневен срок, ако същият не му бил финансово изгоден, но не го направил. Отделно от това, ищецът бил сключил други 33 договора с ответника, които съдържали уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. При сключването на всеки следващ договор потребителят бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за плащането на неустойка, в случай че обезпечение не бъде осигурено, но въпреки това изтеглил заемните суми и се ползвал от тях. Намира, че ищецът е сключил договорите с единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това да заведе искове за нищожност, което било в пряко противоречие с добросъвестността. Предвид сключването на множество договори при идентични условия, в случая било налице индивидуално договаряне, което изключвало възможността за липса на достатъчно информация за финансовите задължения на потребителя, както и за нарушаване на равноправието между страните. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира съдебни разноски. Възразява срещу размера на претендираните от ищеца разноски поради извършената от него злоупотреба с процесуални права.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК, предявява против ищеца насрещна искова претенция, приета за съвместно разглеждане в настоящото производство с Определение № 1350/28.04.2025 г., с която претендира заплащане на сумата от 800,00 лева, представляваща част от непогасена главница по Договор за паричен заем № ************ от 12.09.2024 г. в общ размер на 900,00 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба до окончателното изплащане, а при условията на евентуалност, в случай че се приеме, че процесният договор за кредит е недействителен в цялост, на основание чл. 23 от ЗПК претендира присъждане на сумата от 800,00 лева, представляваща неизплатена част от чистата 3 стойност на кредита по Договор за паричен заем № ************ от 12.09.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба до окончателното изплащане. Твърди, че е предоставил на кредитополучателя заемната сума по кредита в размер на 900,00 лева на датата на сключване на договора. Същата била дължима на 17 месечни вноски, съобразно погасителен план по кредита, с дата на последната вноска – 09.01.2015 г. Твърди, че ищецът по главния иск бил в неизпълнение на задължението си да върне предоставената заемна сума при условията и в сроковете по договора. Кредитополучателят не бил изпълнил задължението си да предостави обезпечение, съобразно условията на чл. 5, поради което към дълга се начислила и предвидената в чл. 11 договорна неустойка. Същият направил една единствена вноска по кредита на 06.11.2024 г. в размер на 100,00 лева, с която сума били погасени първата вноска изцяло и втората частично. От погасителния план към договора било видно, че с първите три вноски не се погасявала никаква главница. Задължението по кредита било изцяло падежирало с изтичането на срока за последната вноска на 09.01.2025 г., като общо дължими суми били в размер на 1 327,30 лева, както следва:

900,00 лева - главница, 93,23 лева - възнаградителна лихва, 288,49 лева договорна неустойка и 45,58 лева - такси. Предвид наличието на неизпълнение от страна на кредитополучателя и изискуемостта на предоставената главница, за кредитора бил налице правен интерес от предявяване на насрещния иск. Претендира разноски по насрещния иск, като в случай на едновременно уважаване на първоначалния иск и насрещния иск, моли да се допусне прихващане на установените от съда насрещни вземания на страните за съдебно-деловодни разноски, до размера на по-малкото. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение на насрещната страна.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ищецът по първоначалния иск, чрез пълномощника си, намира насрещната искова претенция за неоснователна и недоказана. Счита договора за кредит за нищожен, поради противоречие с добрите нрави, както и поради това, че е сключен при неспазване нормите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, във връзка с чл. 22 от ЗПК, с произтичащите от това последици по чл. 23 от ЗПК. Сочи, че съгласно договора, заемателят дължи неустойка, в случай че не представи обезпечението, визирано в договора, платима разсрочено към месечната погасителна вноска. Счита, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като неустойката представлявала допълнителна печалба за кредитора, която не била калкулирана към възнаградителната лихва. Ответното дружество неправомерно било надвзело от доверителя й такси в размер на 54,56 лева, възнаградителна лихва в размер на 254,99 лева и неустойка в размер на 324,85 лева, включена във всяка една от погасителните вноски, които суми било получило без основание. При условията на евентуалност, в случай че съдът приеме предявения иск за главница в размер на 800,00 лева за основателен, прави възражение за прихващане между главницата по кредита в размер на 800,00 лева със сумата от 634,40 лева, представляваща получена без правно основание от ищеца, въз основа на нищожни договорни клаузи, както следва: такси в размер на 54,56 лева, възнаградителна лихва в размер на 254,99 лева и неустойка в размер на 324,85 лева, включена във всяка една от погасителните вноски. Претендира присъждане на разноски.

Разпечатката съдържа 14 от 87 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/bbfb3cf0-9d71-44e2-8ab1-97a39eb1a529