Решение № 500 от 19.05.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 500 гр. С., 19.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: И.Р. при участието на секретаря В.П. като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20245530103209 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищецът - твърди в поправената си искова молба, след частично прекратяване на делото, че между него, в качеството му на кредитополучател, и ответника, в качеството му на кредитор, бил сключен договор за потребителски кредит № 2488061/14.12.2021 г., при условията на ЗЕДЕУУ. По силата му кредиторът следвало да му предостави заемни средства в размер на 1044.02 лева, от които 1000 лева размер на кредита и 44.02 лева застрахователна премия. Съгласно приложение № 1 към договора за кредит, ГЛП бил 39.47 %, а ГПР 47.45 %. Договорът бил сключен за срок от 9 месеца.

Във връзка с него, и на основание глава II, чл. 4 от последния, ищецът сключил и договор за поръчителство с (фирма), с цел обезпечение на вече подписвания договор за кредит. С договора за поръчителство се уговаряло, че ищецът дължал възнаграждение на (фирма) за това, че му станало поръчител по кредитното правоотношение. Същото възнаграждение се заплащало от ищеца директно по сметките на ответника ежемесечно, заедно с първоначално уговорената погасителната вноска по кредита. Въпреки тези факти, които касаели договора за поръчителство, ответникът не бил отразил това обстоятелство в ГПР и не бил включил този разход в ГПР, въпреки, че трябвало. Ищецът заплатил доброволно и извънсъдебно заема. Всички 1 парични средства били внесени изцяло по сметка на ответника. Между ищеца, в качеството му на кредитополучател, и ответника, в качеството на кредитор, бил сключен и договор за потребителски кредит № 2558271/22.04.2022 г., при условията на ЗЕДЕУ. По силата му кредиторът следвало да му предостави заемни средства в размер на 1565.75 лева, от които 1500 лева размер на кредита и 65.75 лева застрахователна премия. Съгласно приложение № 1 към договора – ГЛП бил 20 %, а ГПР 21.94 %. Договорът бил сключен за срок от 9 месеца. Във връзка с него, и на основание глава II, чл. 4 от последния, ищецът сключил и договор за поръчителство с (фирма), с цел обезпечение на вече подписвания договор за кредит. С договора за поръчителство се уговаряло, че ищецът дължал възнаграждение на (фирма) за това, че ставало поръчител по кредитното правоотношение. Същото възнаграждение се заплащало от ищеца директно по сметките на ответника ежемесечно, заедно с първоначално уговорената погасителната вноска по кредита. Въпреки тези факти, които касаели договора за поръчителство, ответникът отново не отразил това обстоятелство в ГПР и не включил този разход в ГПР, въпреки, че трябвало.

Ответникът не отразил и че била заплатена застраховка по кредита, като последният разход също не бил включен в калкулацията на ГПР. Ищецът заплатил доброволно и извънсъдебно заема, като всички парични средства били внесени изцяло по сметка на ответника. Процесните договори за кредит били недействителни на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК, във вр. с чл. 10, ал.

2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като заемодателят изискал и събрал от ищеца лихви, такси и комисионни, свързани с договорите за кредит, които не били предвидени в сключените договори за потребителски кредит. Макар да били посочени в договорите лихвен процент и ГПР, ответникът не пояснил по ясен и разбираем начин какви били компонентите на ГПР. Също така в договорите не били включени такси, комисионни и други видове плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът нямал право да формира ГПР в размер на 47.45 % по договор за потребителски кредит № 2488061/14.12.2021 г. и ГПР в размер на 21.94 % по договор за потребителски кредит № 2558271/22.04.2022 г. Това било така защото, освен възнаградителната лихва, следвало, като разход по заема, да се включело и възнаграждението за поръчителство. Поради некоректно посочения размер на ГПР, била нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и съответно клаузата от всеки от договорите, касаеща ГПР, следвало да бъде обявена за нищожна на 2 основание ал. 5 от същия член. В тази връзка това нарушение имало за правна последица недействителност на договорите за заем и дължимост единствено на чистата стойност по кредитите в съответствие с чл. 22 ЗПК. Ако сумата за поръчителство по трите договора за кредит била включена в ГПР, същите щели да бъдат многократно над допустимия максимум по закон.

Невключването на таксата „поръчител“ в разходите по заема целяло единствено въвеждане в заблуждение на ищеца относно стойността на разходите, които трябвало да направи по обслужването на кредитите.

Предвидените суми в договорите за поръчителство били скрити разходи по заемите и като такива следвало да бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19, ал.

1 ЗПК. Това било така, защото ГПР по кредита включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Твърдяното се подкрепяло и от факта, че съгласно чл. 4 от всеки от договорите за потребителски кредит, следвало да предостави в срок от 48 часа поръчител, но въпросният поръчител по всички договори винаги бил (фирма), като същевременно договорите за поръчителство се сключвали непосредствено след подписване на основаните договори. Същевременно в договорите за поръчителство се предвиждало възнаграждение, а то се дължало пропорционално на възнаградителната лихва и погасителните вноски по основаните договори, в който смисъл били посочените в исковата молба решения. В тази връзка бил направен опит за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като с уговорката да се заплаща поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. По този начин, чрез нарушаване на добрите нрави и заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Този факт се потвърждавал и от приложената справка от Търговския регистър, видно от която едноличен собственик на капитала на поръчителя (фирма) бил ответникът, като печалбата на първото дружество за извършваната от него търговска дейност, като поръчител, се разпределяла в полза на едноличния собственик на капитала (фирма). Също така, с цел заблуда на потребителя, никъде в основаните договори за заем не се посочвало, че исканото поръчителство се предоставяло от свързано лице на 3 ответника, и че щяло да бъде възмездно. Основната причина за сключването на акцесорния договор била чрез нелоялна търговска практика да се направел опит за заобикаляне ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК и постигне свръхпечалба за ответника, което от своя страна водело и до недействителност на договорите за кредит. В продължение на горното трябвало да се изтъкне и че завишаването на разходите по кредитите без да било изрично посочено, представлявало и нелоялна търговска практика. Разпоредбата на чл. 68г ЗЗП давала легалната дефиницията на нелоялната търговска практика, която се използвала в настоящия случай с цел свръхпечалба на кредитора. Такава практика от страна на търговец към потребител се извършвала, ако противоречала на изискването за добросъвестност и професионална компетентност, и било възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. Чл. 68д от същия закон гласял, че заблуждаваща била такава търговска практика, при която се съдържала невярна информация и следователно била подвеждаща или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждавала или била в състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената информация била фактически точна и имала за резултат или било възможно да има за резултат вземането на търговско решение, което той не би взел без използването на търговската практика. Така в процесните договори за потребителски кредит било уговорено размерът на оскъпяването по кредитите да бъде в един размер, а в действителност бил друг, като по този начин се целяло неоснователно обогатяване. За пълна изчерпателност следвало да се посочи, че съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедирали по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на 4 кредитополучателя, доколкото целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състояла, както ставало ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приемала като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл параграф 40-43 от решение от 27.03.2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. В продължение на изложеното клауза, която предвиждала, че следвало да се предостави поръчител след подписване на основания договор, било в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията, в случай че било уговорено възмездно поръчителство. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение, след като кредитът бил отпуснат, като обезпечението вместо да облекчи условията по договора и да спомогне редовното обслужване на заема, водело до нарастване на дълга и вероятността от просрочие по последния. Тоест с такива нелоялни търговски практики се създавала предпоставка за свърхзадлъжнялост на длъжника. Целта била, ако имало съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поискало обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би съответствала на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 ЗПК /в тази връзка били и решения по дела С-106/89 М. и 14/83 -/. Всичко изложено именно обосновавало факта, че поръчителството било предварително предвиден разход по заема и следвало да бъде калкулирано в годишния процент на разходите по заема. Договорът за поръчителство бил с акцесорен характер, поради което можел да съществува валидно само при действителен главен дълг. С оглед гореизложените съображения, касаещи нищожността на кредитните сделки и твърдението, че последните не са произвели правен ефект, и уговорките за заплащане на възнаграждения на гаранта (фирма) за 5 учредяване от негова страна на лично обезпечение също били нищожни.

Конкретният договор обаче бил недействителен и на самостоятелно основание. Договорът за поръчителство бил уреден в чл. 138 ЗЗД и представлявал съглашение между кредитора и поръчителя. За този договор длъжникът бил трето, неучастващо лице. Договорът бил възмезден и каузален, като целта му била кредиторът да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника. Сключеният договор за поръчителство с длъжника, а не с кредитора, на практика лишавал от основание самия договор. Освен това, поставянето на изискване към потребителя да заплати възнаграждение за покриване на риска от неизпълнение на кредитора на задължението му за предварителна оценка на платежоспособността, водело до допълнително увеличение на задълженията и противоречало на Директива 2008/48, за което обстоятелство били изложени мотиви по[1]горе. С оглед гореизложеното, моли да се прие, че предявените искове в настоящото производство във връзка с трите процесни договора за кредит били по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, а именно искове за връщане на платеното при начална липса на основание. В случай че основаните договори били недействителни, то и акцесорните /договори за поръчителство/ също щели да бъдат, като всички пари, платени във връзка с тях, също подлежали на възстановяване. Съгласно цитираната хипотеза, моли съда да приеме, че за да бил основателен предявеният иск, следвало да се установи, че плащането на претендираните суми било при начална липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на договорите по чл. 22 ГПК или защото уговорените възнаградителни лихви били нищожни като противоречащи на добрите нрави. Също така, следвало да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който бил обвързан от наведените от ищцата основания, когато бил сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само можел, но бил и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези: при нарушение на добрите нрави – цитира съдебна практика; при нарушаване на императивни правни норми, които водели до накърняване на установения в страната правов ред, при положение че за установяване на нищожността не се изисквало събиране на 6 доказателства – цитира съдебна практика. Моли съда да обсъди наведените от него доводи за недействителност на договорите за заем, а също и да извърши проверка налице ли било друго основание за нищожност на договорите в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, следял служебно. Предвид изложеното по-горе, бил заплатил без основание суми във връзка възнаградителната лихва и таксата за предоставяне на поръчителство, уговорени във връзка с договор за потребителски кредит № 2488061 от 14.12.2021 г., договор за потребителски и договор за потребителски кредит от 16.03.2022 г., сключени с ответника. В тази връзка, искането е да се осъди ответника да възстанови недължимо платеното от ищеца по трите договора за кредит. Твърди, че по договор за потребителски кредит № 2488061 от 14.12.2021 г. заплатил въпреки липса на основание сумата от 365.65 лева на ответника. Сумата представлявала сбор от 92.89 лева възнаградителна лихва, платена във връзка с договора за потребителски кредит и 272.76 лева - такса за гарант, отново получавана от ответника във връзка със сключен договор за поръчителство. Ищецът извършил плащане по кредита в размер на 226.82 лева на 18.01.2021 г.

Разпечатката съдържа 14 от 87 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/bbfabdfa-040c-4009-aafe-904709066275