Решение № 1270 от 14.04.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 1270 гр. София, 14.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 22 -РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАНЯ АНГ. ГОРАНОВА при участието на секретаря ВЕЛИСЛАВА ЕМ. РАНГЕЛОВА като разгледа докладваното от ВАНЯ АНГ. ГОРАНОВА Административно наказателно дело № 20251110213238 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.59 и сл. от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по жалба от „*****“ ЕООД, представлявано от управителя А. Б., чрез процесуален представител срещу наказателно постановление /НП/ №23-2500326/14.08.2025 г., издадено от Е. А. – директор на дирекция „Инспекция по труда Софийска област“, с което на дружеството е наложена имуществена санкция в размер на 2000 лв. на основание чл. 416, ал. 5 вр. чл.

414, ал. 3 от КТ за нарушение на чл. 62, ал. 1 от КТ.

В жалбата се излагат доводи за незаконосъобразност на наказателното постановление, като се твърди, че също е издадено при неправилно приложение на материалния закон и при съществени нарушения на процесуалните правила. Поддържа се, че между дружеството и лицето С. Л.

М. е налице гражданско правоотношение. Навеждат се доводи, че дори да се приеме наличие на административно нарушение, то представлява маловажен случай по смисъла на чл. 28 от ЗАНН. Претендират се направените разноски по делото за адвокатско възнаграждение.

В съдебно заседание жалбоподателят „*****“ ЕООД чрез процесуалния си представител поддържа жалбата изцяло и моли съда да отмени наказателното постановление като незаконосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Въззиваемата страна чрез процесуален представител оспорва жалбата и моли същата да бъде оставена без уважение, като поддържа, че наказателното постановление е правилно, законосъобразно и издадено при спазване на всички процесуални и материалноправни изисквания. Иска присъждане на 1 юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установена следната фактическа обстановка:

На 28.05.2025 г. служители на дирекция „Инспекция по труда Софийска област“ извършили проверка по спазване на трудовото законодателство на „*****“ ЕООД в обект – автопарк, находящ се в гр. София. Проверката е осъществена на място, като впоследствие е продължила и по документи в периода от 16.06.2025 г. до 20.06.2025 г. В хода на същата контролните органи установили, че лицето С. М. извършва дейност като „охранител“ в обекта.

Последният попълнил декларация, в която е посочил, че работи за дружеството от около една година, при установено работно време – от 07:00 ч. до 19:00 ч., съгласно предварително изготвен график, като работи приблизително 15 дни месечно. Установено е, че между „*****“ ЕООД и С. М. не е сключен трудов договор в писмена форма към момента на проверката.

Представен е договор за предоставяне на услуги от 03.04.2025 г., както и приложение към него.

За така констатираното нарушение е съставен акт за установяване на административно нарушение /АУАН/ № 23-2500326/20.06.2025 г., който е връчен на представляващия дружеството, като в законоустановения срок е подадено възражение срещу акта.

На база на съставения АУАН е издадено процесното НП№232500326/14.08.2025 г. от директор на дирекция „Инспекция по труда Софийска област“, с което на дружеството-жалбоподател е наложена имуществена санкция в размер на 2000 лв. на основание чл. 416, ал. 5 вр. чл. 414, ал. 3 от КТ за нарушение на чл. 62, ал. 1 от КТ.

Горната фактическа обстановка съдът приема за установена въз основа на събраните по делото гласни и писмени доказателства – показанията на свидетеля Н. С.-Г., АУАН, договор за предоставяне на услуги, декларации, графици, справки, както и останалите документи, съдържащи се в административнонаказателната преписка, които съдът кредитира като последователни, непротиворечиви и взаимно допълващи се. Показанията на свидетеля съдът цени като последователни и логични, в синхрон със събрания по делото писмен материал.

При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

Жалбата е подадена от надлежна страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, депозирана е в законоустановен срок, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал.1 от ЗАНН в настоящото производство районният съд следва да провери законността на обжалваното наказателното постановление, тоест дали правилно е приложен както процесуалният, така и материалният закон, независимо от основанията, посочени от жалбоподателя – аргумент от чл. 314, ал.1 от НПК, вр. чл. 84 от 2

ЗАНН. Съдът намира, че при съставяне на акта за установяване на административното нарушение и при издаване на наказателното постановление не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила – както в АУАН, така и в НП се съдържа подробно описание на твърдяното нарушение, дата и място на извършването му, както и правната квалификация на описаното. Не е налице противоречие между словесното описание на фактите и дадената правна квалификация. Така също, АУАН и НП са издадени от компетентни органи, видно от заповеди за компетентност.

Съобразно нормата на чл. 62, ал. 1 от Кодекса на труда трудовият договор се сключва в писмена форма преди постъпване на работа.

Легална дефиниция на понятието „работодател” е дадена в § 1, т.1 от Допълнителните разпоредби на КТ и това е всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно и икономически обособено образувание

(предприятие, учреждение, организация, кооперация, стопанство, заведение, домакинство, дружество и други подобни), което самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение. Безспорно се установи, че жалбоподателят има качеството на работодател по смисъла на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби (ДР) на КТ и като такъв е адресат на разпоредбата на чл. 62, ал.1 от КТ. Съобразно императивната разпоредба на чл. 62, ал. 1 от КТ, работодателят „*****“ ЕООД е следвало да сключи с лицето С. Л. М. трудов договор в писмена форма. По делото не са ангажирани доказателства за изпълнение на това задължение от жалбоподателя към момента, в който проверката е приключила, поради което правилно е прието, че е осъществен състав на административно нарушение по чл. 62, ал.1, вр. чл.1, ал.2 от КТ.

Следва да се отбележи, че наличието на трудово правоотношение се определя не от наименованието на договора, а от действителното съдържание на отношенията между страните. В конкретния случай съдът намира, че са налице всички съществени белези на трудово правоотношение – предоставяне на работна сила, личен характер на изпълнението, работно време, подчиненост и включване в организацията на работа на работодателя. От съдържанието на представения договор за предоставяне на услуги съдът констатира, че същият формално урежда извършване на определена дейност, но по своето естество не е насочен към постигане на конкретен краен резултат, а към предоставяне на работна сила. В тази връзка съдът съобрази, че от събраните доказателства се установява наличие на съществени белези на трудово правоотношение, а именно – изпълнение на дейността лично от лицето, при определено работно време, съгласно изготвен график, при условията на подчиненост и под контрола на дружеството, както и включване в неговата организационна 3 структура. Тези обстоятелства обуславят извод, че независимо от наименованието на сключения договор, между страните е съществувало реално трудово правоотношение, което е следвало да бъде уредено чрез сключване на писмен трудов договор съгласно изискванията на чл. 62, ал. 1 от Кодекса на труда.

Основните възражения, които са изложени в жалбата и се поддържат в настоящото съдебно производство, визират несъставомерност на деянието спрямо санкционната разпоредба на чл.414, ал.3 от КТ, което според защитата води до материална незаконосъобразност на постановения санкционен акт. По същество спорът, който е повдигнат с жалбата, касае не фактически установеното по време на проверката, по време на откриване на нарушението и предприемане на действие по самото административно производство, а касае характера и естеството на възникналото между страните правоотношение. В тази връзка настоящият съдебен състав счита, че е безспорно установено, че трудов договор в писмена форма между жалбоподателя и С. М. към периода на извършване на проверката не е бил сключен. Отделно от това, от декларацията се установяват длъжност, работно време от лицето, собственоръчно деклариращо, че престира труд в дружеството-жалбоподател - все елементи на трудово правоотношение. В контекста на изложеното е видно, че изпълнителното деяние, с което е осъществен съставът на нарушението, е свързано с приемане на работа на работник без наличие на сключен трудов договор в писмена форма. По тези съображения съдът приема, че обжалваното решение е постановено в съответствие с материалния закон. Отношенията при предоставянето на работна сила се уреждат само като трудови правоотношения, а съгласно чл.

62, ал. 1 о т КТ, трудовият договор се сключва в писмена форма.

Съдържанието на трудовото правоотношение е посочено неизчерпателно в разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от КТ: място на работа, наименование на длъжността, срок на трудовия договор, основно и допълнително възнаграждение, продължителност на работния ден или седмица. Вместо трудов договор между жаалбоподателя и лицето по-горе е бил налице договор за услуги, затова спорен е въпросът, дали представеният сключен между страните граждански договор действително е такъв или трудът, който е престирал М. в обекта на жалбоподателя , разкрива белезите на труд, който следва да се осъществи по трудово правоотношение.

Решаващо значение за определяне характера на договора като трудов или граждански има естеството на осъществяваната дейност. При трудовия договор се дължи работна сила - жив труд - в рамките на определено работно време за изпълнение на определена трайно осъществявана работа, като работникът се намира в отношения на йерархична зависимост и подчиненост по отношение на работодателя, с оглед установен трудов ред и трудова дисциплина. По гражданския договор се дължи постигане на определен трудов резултат, при който изпълнителят се задължава да извърши работата на свой риск и по собствена преценка за времето на извършване на работата.

4

В настоящия случай правоотношението между жалбоподателя и М. носи белезите на трудово правоотношение. Последният е престирал труд като пазач на обекта, което лично е декларирал. Това води до извод за предоставяна работна сила при наличието на работодателска власт, тоест под контрол, указания, нареждания и ред, създадени от дружеството – жалбоподател.

Подобно правоотношение е аналогично на трудовото, тъй като има същите характеристики (предмет, вътрешни отношения и други). В тази връзка не е налице сключен граждански договор, тъй като работникът не е организирал сам работата си, а бил подчинен под нарежданията на жалбоподателя, за което говорят работно време и изрично регламентирани почивни дни. Затова извършването на административното нарушение се явява безспорно доказано.

Така също при съставяне на АУАН и издаване на обжалваното постановление не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, нито са допуснати нарушения на материалния закон. Спазени са и процесуалните срокове по чл.34 от ЗАНН.

Предвид на обстоятелството, че административното нарушение е извършено от юридическо лице, въпросът за вината не може да бъде обсъждан, тъй като отговорността на юридическите лице винаги е обективна и безвиновна.

Нарушението на разпоредбата на чл. 62, ал.1 от КТ е формално, на просто извършване, същото не предвижда настъпването на съставомерни вредни последици извън самия факт на осъществяването му. Съдът намира, че не разполага с правомощие да квалифицира нарушението като "маловажно" по смисъла на чл. 415в, ал.1 КТ, при приложимост в случая на ограничението, въведено с разпоредбата на чл. 415в, ал.2 от КТ, и правилно не е намерила приложение разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН, основно от гледна точка на естеството на самото нарушение, застрашаващо обществените отношения, свързани с предоставяне на работна сила, и правата на работника.