Решение № 216 от 23.12.2025, Окръжен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 216 гр. К., 23.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – К., I. СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Веселина Ат. Кашикова И.ова

Членове:

Мария К. Дановска

Васка Д. Халачева при участието на секретаря Славея Д. Топалова като разгледа докладваното от Мария К. Дановска Въззивно гражданско дело № 20255100500266 по описа за 2025 година

С Решение № 309/20.06.2025г., постановено по гр. д. № 466/2025 г. по описа на Районен съд – К., на основание чл. 240, ал. 1 и чл. 92 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, И. С. К. от гр. К. е осъден да заплати на „Д.“ ЕООД, сумата от 4 800 (четири хиляди и осемстотин) лева, представляваща главница по договор за заем, сключен на 07.01.2020 г. между ответника и „О.“ ЕООД, което вземане е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 20.11.2023 г., както и сумата от 881,33 (осемстотин осемдесет и един лева и 33 ст.) лева, представляваща неустойка за забава за периода от 01.03.2022 г. до 21.12.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата молба - 22.12.2023 г. до окончателното й изплащане. С решението И. С. К. е осъден да заплати на „Д.“ ЕООД направените в исковото производство разноски в общ размер на 1 319,25 лева.

Въззивното производство е образувано по подадена от И. С. К. жалба с оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Въззивникът сочи, че от събраните по делото доказателства се установило, че по силата на трудов договор №137/30.01.2018 г. бил назначен на длъжност „технически организатор“ в „М. В.” ООД, гр.В., 1 представлявано от управителя В.С.М.. На основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ трудовото му правоотношение с „М. В.” ООД, гр. В. било прекратено, считано от 10.01.2020 г., за което бил уведомен с писмо-покана изх.№44-0102/15.01.2020 г. Твърди, че изпълнявал трудовите си задължения съвестно, коректно и точно, като приключвал в срок възложените му задачи, което обстоятелство не се оспорвало от ищцовото дружество. При проведена среща със служител на една от фирмите на В.М. му било заявено, че по време на работата му в последните 4-5 години, били констатирани и установени финансови нарушения, поради което следвало да подпише предварително подготвени от юристите на фирмата документи. Въззивникът не оспорва, че в гр. К. подписал документите - 15 броя договори за заем на парични суми с различен размер и 15 броя записи на заповед, представени по делото, но твърди, че не е посещавал гр. В. на 06.01.2020 г. и на 07.01.2020 г. и не е получил описаните суми в брой или по банков път в посочените документи, както и че не е имал взаимоотношения с дружествата, посочени като негови заемодатели. Счита, че за да възникне правото на парично вземане на ищеца, следва да се удостовери предоставянето на заемните средства. Предвид липсата на доказателства за това обстоятелство - издаване на обратен документ от заемополучателя /разписка/, исковата претенция следвало да бъде отхвърлена. На следващо място въззивникът счита, че по делото не е доказано неговото съгласие за прикритото съглашение, съответно признание за липси по смисъла на чл. 207 от КТ. Според него не можело да се приеме, че отношенията представляват евентуална новация по смисъла на чл. 107 от ЗЗД, както необосновано приемал районния съд, тъй като липсвало изявление или друг установен факт, от който да се приеме, че негови стари валидно възникнали задължения се погасяват с уговорка, че дължимите суми /заместими вещи/ по негови стари дългове като служител се считат като дадени в заем на кредитора работодател, или иначе казано, че са преуредили отношения помежду си по съществувало, но прекратено трудово правоотношение. В този смисъл посочва съдебна практика - определение №60701/14.10.2021 г. на ВКС, г. к., III г. о., постановено по гр. д. № 1794/2021 г.

С въззивната жалба въвежда правопогасяващо възражение за нищожност на процесния договор за заем от 07.01.2020г., при твърдения, че е подписан при предварително постигнато съгласие между двете страни, че този 2 договор се сключва с цел връщане на пари, усвоени по време на работата му в различни дружества, собственост на В.М..

На последно място сочи, че процесният договор за заем, в частта му, съдържаща изявления на страните, че заемателят е получил заетата сума от заемодателя, представлява частен свидетелстващ документ, който няма обвързваща доказателствена сила.

Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира се присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден писмен отговор от „Д.“ ЕООД, чрез процесуален представител - адв. А. С., с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Иска се въззивният съд да потвърди обжалваното решение като правилно. Претендира се присъждане на разноски за въззивната инстанция.

В съдебно заседание въззивникът И. С. К. не се явява, не се представлява. От адв. Н. М. – пълномощник на жалбодателя, е подадена молба с вх. № 5040/27.10.2025 г., с която моли да се даде ход на делото; излага съображения по същество; претендира направените по делото разноски. Към молбата са приложени списък на разноските, адвокатско пълномощно, договор за правна защита и съдействие, удостоверение за регистрация по ДДС, както и писмено становище по съществото на спора и решение № 4262/03.07.2025 г. на СГС, постановено по в. гр. дело №1963/2025 г.

В съдебно заседание насрещната въззиваема страна „Д.“ ЕООД не се представлява. От същата, чрез пълномощника адв. А. С., е представена молба с вх. № 5275/10.11.2025 г., с която моли да се даде ход на делото; излага съображения по същество; прави възражение за прекомерност на претендираното от процесуалния представител на жалбодателя адвокатско възнаграждение. Представя списък на разноските, инкорпориран в самата молба, както и доказателства за извършването им.

Въззивният съд, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните по повод жалбата, приема за установено следното:

Жалбата е подадена в срок, от процесуално легитимирано лице и срещу 3 акт, подлежащ на обжалване, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

При извършената служебна проверка съгласно чл. 269 ГПК на обжалваното изцяло решение, въззивният съд констатира, че същото е валидно и допустимо, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявени за разглеждане са обективно съединени осъдителни искове по чл. 240, ал. 1 и чл. 92 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД на „Д.“ ЕООД срещу И. С. К. от гр.

К., за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 4 800 лева, представляваща главница по договор за заем, сключен на 07.01.2020 г. между ответника и „О.“ ЕООД, което вземане е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 20.11.2023 г.; както и сумата от 881,33 лева, представляваща неустойка за забава за периода от 01.03.2022 г. до 21.12.2023г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата молба - 22.12.2023г., до окончателното й изплащане.

Ищецът твърди, че е титуляр на вземане по сключен между ответника и „О.“ ЕООД договор за заем, правата по който са прехвърлени на ищеца по силата на цесия. Иска се уважаване на иска и присъждане на разноски.

В писмен отговор вх. № 186952 от 07.06.2024 г. ответникът възразява за неоснователност на исковата претенция. Сочи, че по силата на трудов договор № 137/30.01.2018 г. е назначен в „М. В.” ООД - гр. В., на длъжността „технически организатор”. Излага, че с писмо-покана към трудов договор № 137/30.01.2018 г. с изх. № 44-01- 02/15.01.2020 год., е уведомен, че на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, трудовото му правоотношение с „М. В.” ООД - гр. В. е прекратено, считано от 10.01.2020 г.

Твърди, че е работил от 2007 год. до 10.01.2020 год. във фирми, свързани с В.С.М. и „М.Х.“ АД- гр. В., през който период изпълнявал трудовите си задължения съвестно, коректно, точно и срочно. Сочи, че около шест месеца след прекратяване на трудовото му правоотношение с „М. В.” ООД - гр. В., провел среща с г-жа К.Т., която била пряк негов ръководител по време на работата му в посочените по-горе дружества, като срещата се състояла в гр. К., в кафе „Н.”. По време на срещата г-жа Т. посочила констатирани през последните 4- 5 години финансови нарушения по време на работата на ответника в цитираните фирми, като настояла той да подпише 4 предварително подготвени документи, под заплахата от евентуално осъждане.

Твърди, че по това време г-жа Т. била действащ депутат в Народното събрание на Република България, вкл. и председател на парламентарна група на ПП „В.”. Тъй като бил притеснен и уплашен, подписал документите - 15 бр. договори за заем на парични суми с различен размер и 15 бр. записи на заповед. Твърди, че не е получавал парите, посочени в договорите и записите на заповед, нито е посещавал гр. В. на 06.01.2020 г. и 07.01.2020 г.; конкретно твърди, че не е получавал сумата в размер на 4 800 лева, предмет на договор за заем, предмет на предявения иск.

Признава, че на 27.11.2023 год. чрез ЧСИ №741 Х.П. му било връчено уведомление с изх. №13659/23.11.2023 год., изходящо от описаните в него дружества - „А.М.” ЕООД, „А.В.Ф.” ЕООД; „А.” ООД, „А.” ООД; „Е.М.” ООД; „Л.” ООД; „М. П.”' ЕООД; „М.” ООД; „М. Т.” ООД; „М.” ООД; „Н. Т.”

ООД; „В.м.” ЕООД; „В.” ЕООД и „О.” ЕООД, всички представлявани от г-жа В.С.М., с което бил уведомен, че подробно посочените вземания, произтичащи от 14 бр. договор за паричен заем, били прехвърлени по силата на договори за цесия с цесионер „Д.” ЕООД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление гр. В., район „М.”, бул. „Р.”, сграда на МЦ „М. В.”, представлявано отново от г-жа В.М..

Сочи, че на 12.01.2024 г. е депозирал жалба с вх. № 292000-732 до ОД на МВР- К., по повод на която била образувана проверка.

Моли предявените искове да бъдат отхвърлени.

От фактическа и правна страна настоящият съдебен състав намира следното:

Установява се безспорно, че на 01.01.2020 г. между „О.“ ЕООД, като заемодател, и И. С. К., като заемател, бил подписан процесния договор за заем за сумата от 4 800 лева.

В т. 2 от договора страните изрично потвърждават предаването на сумата в брой и придават на договора качеството на разписка за потвърждаване на получаването. По делото това изявление не се опровергава от събраните доказателства. Приобщена като доказателство е преписка № 292000-732/12.01.2024 г. на ОД на МВР – К., ведно с копие на прокурорско постановление за отказ за образуване на досъдебно производство, от които се установява, че липсват данни за извършено спрямо И. К. престъпление.

5

В т.3 от договора страните са приели, че получената в заем сума следва да бъде върната в пълен размер в срок до последния работен ден на м. февруари 2022г., като не се установява това да е сторено в срок.

Не се оспорва и цедирането на задължението от „О.“ ЕООД на „Д.“ ЕООД, като също така ответникът признава, че е уведомен за цесията.

На следващо място, с оглед въведеното с въззивната жалба възражение за нищожност на процесния договор за заем поради наличие на относителна симулация, по същото съдът намира следното:

По общото правило на въззивното производство (чл. 266, ал. 1 ГПК) страните не могат да въвеждат нови факти и възражения, които са могли да бъдат наведени пред първата инстанция. Правопогасяващите възражения по принцип попадат в тази забрана. Възражението за нищожност обаче е изключение и това е така, тъй като нищожността се съобразява служебно от съда. Това означава, че съдът е длъжен да я провери на всяка фаза на процеса, включително и във въззивното производство. Възражението за нищожност не е преклудирано, тъй като нищожният договор не поражда правни последици изначално; не става дума за нов факт, а за правна квалификация на вече твърдени и доказани обстоятелства. Поради това ответникът по осъдителен иск може за първи път с въззивната жалба да направи правопогасяващо възражение за нищожност на договора за заем, а въззивният съд е длъжен да го обсъди, дори и да не е било наведено пред първата инстанция.