Определение № 565 от 14.04.2026, Окръжен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 565 гр. Велико Търново, 14.04.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Теодорина Димитрова

Членове:

Димо Колев

Катина Минева като разгледа докладваното от Катина Минева Въззивно гражданско дело № 20264100500362 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 435 и сл. ГПК.

Образувано е по жалба на Р. Х. М.- длъжник по изпълнително дело № 45/2026 г. по описа на ЧСИ Силвия Косева, рег. № 809 в КЧСИ, с район на действие Окръжен съд Велико Търново, против отказ от 10.03.2026 г. на съдебния изпълнител за вдигане на наложени обезпечителни мерки по изпълнителното производство.

В жалбата се твърди, че длъжникът е подал молба с искане до съдебния изпълнител за вдигане на запори, възбрани и обезпечителни мерки, тъй като задължението му по изпълнителното дело било изцяло погасено. Сочи се, че към молбата са приложени всички платежни документи, но въпреки това ЧСИ е отказал прекратяване на делото, с оглед нормата на чл. 433, ал. 3 ГПК, което според жалбоподателя е незаконосъобразно, доколкото предвид разпоредбата на чл. 433, ал. 1 ГПК при пълно погасяване на задължението липсва основание за продължаване на изпълнителното производство. Намира отказа на съдебния изпълнител за незаконосъобразен. Предвид изложеното моли съда за незабавно прекратяване на изпълнителното производство и вдигане на наложени запори, възбрани и обезпечителни мерки.

Ответната страна по жалбата- взискателят по изпълнителното дело, в срока по чл. 436, ал. 3 ГПК, чрез процесуалния си представител адвокат А. М. - ВТАК е подал писмени възражения по нея, намира жалбата за недопустима, тъй като жалбоподателят твърдял, че атакува отказ на съдебния изпълнител да прекрати изпълнителното производство, но в действителност такъв акт не е постановяван от съдебния изпълнител. Доколкото предвид наличните по делото доказателства и молби на длъжника съответно от 04.03.2026 г. и от 10.03.2026 г.сочи, че е видно, че нито длъжникът е искал прекратяване на изпълнително производство на което и да е от основанията, предвидени в чл. 433 ГПК, нито съдебният изпълнител е отказвал да постанови прекратяване на изпълнителното дело. Поради което се обоснова извод, че липсва акт подлежащ на инстанционен контрол с оглед лимитативно изброените такива в нормата на чл. 435, ал. 2 ГПК, доколко изявлението на съдебни изпълнител, 1 че отказва да вдигне наложените обезпечителни мерки не е равнозначно на отказ да се прекрати изпълнителното дело.

Изложени са и аргументи, касателно неоснователността на жалбата, тъй като изпълнителното дело е образувано за принудително събиране на парични суми, дължими на малолетно дете под формата на месечна издръжка, в размер на 350.00 лева, ведно със законната лихва върху нея, считано от 01.12.2024 г. до настъпването на законни основания за нейното изменение или прекратяване, както и че от длъжника не са представени никакви доказателства, от които да се направи извод, че са настъпили причини за прекъсване или за изменение на присъдената със съдебното решение издръжка. Обоснова се, че дори и да се съобрази, че дължимата издръжка за минало време - включително и за месеца, в който е депозирана жалбата, е изплатена от страна на длъжника, то издръжката на детето се дължи, поради което и не следва да бъде приключвано изпълнителното дело, доколкото се касае за периодични плащания и изплащането на месечна издръжка за конкретен месец не е предпоставка за прекратяване на изпълнително делото. В заключение се сочи, че не са налице предпоставките за приключване на изпълнителното производство по смисъла на чл.

433, ал. 2 ГПК, както и да бъдат вдигнати наложените възбрани и запори, поради което депозираната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.

В писмените си мотиви по чл. 436, ал. 3 ГПК съдебният изпълнител счита, че жалбата е депозираната в законоустановения двуседмичния срок, както и че макар и да няма изрично произнасяне на ЧСИ да прекрати или да приключи принудителното изпълнение чл. 435, ал. 2, т. 6 ГПК, то може да се изведе от отказа да се вдигнат наложените обезпечителни мерки, тъй като законодателят е предвидил същите да се вдигнат служебно незабавно, след като постановлението за прекратяване или разпореждането за приключване влезе в сила, като аргумент за отказа да се вдигнат обезпечителните мерки е именно, че изпълнителното производство е висящо и липсват основания за приключването или прекратяването му. Намира жалба за неоснователна, тъй като изпълнителното производство се прекратява или приключва в хипотезите предвидени в чл. 433 ГПК и ако длъжникът се позовава на плащане на дължимата до момента издръжка и иска приключване на основание чл. 433, ал. 2 ГПК, то следва да се има предвид остатъкът от периода, в който той дължи издръжка на детето- до настъпване на законни причини за нейното прекратяване, като една от тях е навършването на пълнолетие на детето, а в конкретния случай то е родено на 23.11.2024 г. и до навършването на пълнолетие на детето длъжникът дължи издръжка всеки месец. Мотивира се, че по изпълнителното дело е установено, че длъжникът няма налични суми в банковите сметки, а постъпилата в последствие на 02.03.2026 г. сума от 178,95 евро е недостатъчна да покрие цялото задължение, както и че друго имущество освен недвижимия имот на длъжника не е установено, а и бащата е трудово неангажиран и не притежава МПС или други движими вещи, т.е. взискателят няма как да се удовлетвори от друго имущество, ако длъжникът спре доброволните плащанията.

На следващо място се посочва, че по отношение на приключване на изпълнителни дела за периодични плащания в закона е допусната празнота, която обаче е заместена от трайна съдебна практика. Сочи се, че плащането на месечните задължения за издръжка за минал период не води до пълното погасяване на задължението, за което е издаден изпълнителният лист и е образувано изпълнителното производство, поради което и не е налице основание за приключване на същото по реда на чл. 433, ал. 2 ГПК.

Съдебният изпълнител намира, че с оглед запазване правата на взискателя следва обезпечителните мерки по делото да останат наложени, поради което отказът му е правилен и законосъобразен, а жалбата неоснователна.

Окръжен съд Велико Търново, след като взе предвид изложеното в жалбата, становищата на страните и доказателствата по делото, приема за установено следното:

2

Изпълнително дело № 45/2026 г. е образувано пред ЧСИ Силвия Косева по молба на кредитора на вземането за издръжка по изпълнителен лист № 38 от 27.01.2026 г. издаден по гр. д. № 3954/2024 г. по описа на Районен съд Велико Търново срещу посочения в него длъжник за принудителното събиране от Р. Х. М. месечна издръжка дължима на Й. Р. М., действащ чрез своята майка и законен представител П.

Й. Й., в размер на 178,94 евро, считано от 27.12.2024 г. до настъпване на законни основания за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска до окончателното изплащане, както и за сумата от 178,95 евро издръжка за минал период от 01.12.2024 г. до 26.12.2024 г. и за събиране в полза на П. Й. Й. сумата от 210,91 евро разноски. Признато е плащане на суми в размер на 951,00 евро, поради което длъжникът, с връчената му покана за доброволно изпълнение е уведомен, че задължението му по изпълнителното дело възлиза на 2 634,47 евро към момента на изготвянето й- а именно 18.02.2026 г. По делото са наложени обезпечителни мерки на откритото имущество на длъжника - запор върху сметките му в „Обединена Българска Банка“ АД, с получен отговор от банката, че по сметките на длъжника няма наличност; възбрана върху недвижим имот, находящ се в гр. К.., Община В. Т. а именно- поземлен имот, заедно с построените в имота сгради.

По делото са постъпили: 178,95 евро на 02.03.2026 г., 2 828,64 евро на 04.03.2026 г., внесени от длъжника, с които суми са погасили задълженията до месец март 2026 г. вкл. и е останала неразпределена сума от 178,41 евро.

Длъжникът е депозирал молба за вдигане на обезпечителните мерки с вх. № 15058/04.03.2026 г., в отговор на която е уведомен на ел. поща на 10.03.2026 г., че по изпълнителното производство липсват основания за вдигане на запори или възбрани.

В отговор на което е депозирана процесната жалба с вх. № 15754 от 10.03.2026 г. лично подадена от длъжника Р. Х. М.. По изпълнителното дело е постъпила молба с вх.

№ 16668 от 17.03.2026 г., в хода на администриране на жалбата с вх. № 15754 от 10.03.2026 г., от пълномощник на длъжника адвокат В. Ш.- ВТАК видно от която е, че се поддържа депозираната жалба а също така е обективирано и искане за прекратяване на изпълнителното дело, респективно за вдигане на обезпечителните мерки, тъй като задълженията по производството се твърди да са заплатени, твърди се, че длъжникът има сключен трудов договор, с начална дата 01.04.2026 г.

Предвид изложеното следва да се приеме, че настоящата жалба е подадена в двуседмичния срок по чл. 436, ал. 1 ГПК, но същата е процесуално недопустима, тъй като по изпълнителното дело в частност в отговор по електронна поща от 10.03.2026 г. липсва произнасяне на съдебният изпълнител, с което отказва да прекрати принудителното изпълнение, като отказът да се отменят обезпечителните мерки не следва да се приравнява на такъв.

В действащия ГПК защита срещу процесуалната незаконосъобразност на принудително изпълнение се свежда до възможността да се обжалват само изчерпателно посочените действия и актове на съдебния изпълнител, като законът изрично урежда точно кои действия от кой участник в процеса могат да се атакуват пред съда. Длъжникът по изпълнението, какъвто е жалбоподателят, може да обжалва действията и актовете на съдебния изпълнител, изчерпателно посочени в нормите на чл. 435, ал. 2 и ал. 3, чл. 462, чл. 502 ГПК и чл. 527, ал. 4 ГПК. Съгласно чл. 435, ал. 2, т.6 ГПК длъжникът може да обжалва отказа на съдебния изпълнител да прекрати принудителното изпълнение. Предвидената от законодателя възможност за това е предоставена от отправено от длъжника до съдебния изпълнител искане в тази насока.

В случая с молба с вх. № 15058 от 04.03.2026 г. жалбоподателят не е поискал прекратяване на принудителното изпълнение, по което е длъжник, за да представлява отхвърлянето й с отговор по електронна поща, отказ да се прекрати делото по см. на чл. 433, ал. 2, т. 6 ГПК. Съдържащите се в тази молба искания за вдигане на възбрана, 3 на запор не съставлява и не може да се квалифицира като искане за прекратяване на изпълнителното производство. А на още по-голямо основание „произнасянето“ обективирано в изявление по ел. поща с уведомяване, че липсват правни основания за уважаване исканията на длъжника, доколко съгласно нормата на чл. 433, ал.3 ГПК наложените обезпечителни мерки се вдигат след приключване или прекратяване на изпълнителното производство може да се разглежда като акт, подлежащ на самостоятелно обжалване по реда на чл. 435, ал. 2, т. 6 ГПК. В него не е обективирано волеизявление на съдебния изпълнител за отказ да се прекрати принудителното изпълнение.

Дори да се приеме, че в молбата на длъжника от 04.03.2026 г., с оглед на изложените твърдения за плащане на дължимите вноски по изпълнителното дело, имплицитно се съдържа искане за прекратяване на същото, то с обжалвания акт съдебният изпълнител не се е произнесъл по него. По арг. от чл. 434, във вр. с чл. 433, ал. 3 ГПК по въпроса за прекратяване на изпълнителното делото съдебният изпълнител се произнася с постановление. Следователно законът поставя изискване за произнасяне с нарочен акт и не допуска мълчалив отказ. В ГПК не се съдържа конкретна разпоредба, която приравнява непроизнасянето на съдебният изпълнител по искане на длъжник за мълчалив отказ. Защита срещу подобно бездействие не е по пътя на обжалване, тъй като в процесуалния закон не е предвидена възможност да се атакува пред съд подобен мълчалив отказ. Защита е по исков ред - чл. 441 ГПК или евентуално чрез обжалване на последващи действия на ЧСИ при наличие на предпоставките за това по чл. 435 ГПК.