Определение № 1090 от 21.11.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1090 гр. София, 20.11.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Галина Иванова като разгледа докладваното от Николай Марков Касационно търговско дело № 20228002902173 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ГК Кънстракшън България“ ЕАД срещу решение №435 от 24.06.2022 г. по в.т.д.№324/2022 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №260026 от 10.01.2022 г. по т.д.

№544/2020 г. на СГС, в частта, с която „ГК Кънстракшън България” ЕАД е осъдено да заплати на „Българска агенция за експортно застраховане” ЕАД на основание чл.410, ал.1, т.1 от КЗ вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД сума в размер на 75 821.37 лв., представляваща регресно вземане за застрахователно обезщетение, изплатено по договор за имуществена застраховка №1102113509219210318/21.03.2018 г., сключен между „Българска агенция за експортно застраховане” ЕАД, като застраховател и „Стомана индъстри” АД, като застрахован, за настъпили имуществени вреди в резултат от застрахователно събитие – забавяне на плащането от „ГК Кънстракшън България” ЕАД към „Стомана индъстри” АД на задълженията за цена за закупени стоки, дължима по договори за продажба, обективирани във фактура №118044/01.02.2019 г., фактура №119090/06.03.2019 г. и фактура №119119/07.03.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от 12.03.2020 г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл.86, ал.1 1 от ЗЗД сума в размер на 1010.95 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на 75 821, 37 лв., начислено за периода от 21.01.2020 г. до 08.03.2020 г.

В жалбата се навеждат доводи, че решението е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба и по непредявен иск. Евентуално се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Излагат се съображения, че възприетата от въззивния съд правна квалификация на претенцията е неправилна с оглед твърденията в исковата молба, както и че съдът не е обсъдил наведените във въззивната жалба доводи и възражения, неправилно е препратил към мотивите на първата инстанция и е направил необоснована бланкетна преценка, че продажбите по трите процесни фактури са реализирани в срока на валидност на застрахователната полица. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се твърди, че решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно, като общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Представлява ли рискът „забавяне на плащане от длъжника“ риск, включен в обхвата на застрахователен лиценз „Кредити“ по раздел II, буква „А“, т.14, трето тире от действащия КЗ и попада ли договор за осигуряване на застрахователна защита в полза на застрахования срещу неизпълнение от страна на трето лице в обхвата на КЗ и в случай, че не, валиден ли е такъв застрахователен договор. 2. За задължението на въззивния съд, като съд по съществото на спора да определи правната квалификация на иска въз основа на заявените фактически основания и да разгледа спорното субективно материално право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. 3. За задължението на съда да следи служебно за редовността на исковата молба, като при констатирано несъответствие между съдържанието на исковата молба и изискванията на чл.127 от ГПК да процедира по реда на чл.129, ал.2 от ГПК. 4. С оглед правната същност и преобразуващото действие на договора за спогодба, с която застраховател и делинквент са уредили отношенията си във връзка със суброгационното право на застрахователя, следва ли претенцията на застрахователя да бъде разгледана на основание чл.410, ал.1, т.1 от КЗ или на основание чл.79, вр. чл. 365 от ЗЗД и допустимо ли е възникването на вземането по чл.410, ал.1, т.1 от КЗ да бъде обосновано единствено с описаните в спогодбата факти. 5. Следва ли 2 въззивният съд да разгледа и се произнесе по всички оплаквания и доводи във въззивната жалба, както и да обсъди самостоятелно всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като изложи собствени мотиви и съображения защо възприема едни, а други не. Следва ли въззивният съд въз основа на мотивирана преценка на целия доказателствен материал да изгради свои фактически и правни изводи, като отговори на оплакванията, изложени във въззивната жалба. 6. Когато препраща към мотивите на първата инстанция по реда на чл.272 от ГПК, задължен ли е въззивният съд да посочи конкретно, точно и ясно какво приема за установено относно фактическите положения, като посочи върху кои доказателства се основава приетата за установена фактическа обстановка и съответно – да изложи собствени фактически и правни констатации по делото. 7. Длъжен ли е съдът да следи за нищожност на договори, които са от значение за разрешаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса, само ако заинтересованата страна е направила възражение за нищожност. Спрямо въпроси трети, пети, шести и седми се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, по отношение на въпроси първи и четвърти – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а спрямо втори въпрос – че са налице селективните основания и по чл.280, ал.1, т.1, и по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Ответникът по касация „Българска агенция за експортно застраховане” ЕАД изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение пред ВКС.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд, след като е осъществил подробен анализ на приетите по делото доказателства е приел, че първоинстанционният акт е валиден, допустим и правилен. Установил е, че по силата на договор за застраховка №1102113509219210318/21.03.2018 г., със срок на действие от 16.03.2018 г. до 15.03.2019 г., сключен със „Стомана 3 индъстри” АД, дружеството застраховател е застраховало вземанията на „Стомана индъстри” АД към „ГК Кънстракшън България” ЕАД по договори за продажба на стоки, срещу търговски риск, възникнал на територията на Република България - „неплатежоспособност“ и „забава на плащанията“ от длъжника, която забава е продължила за период, по-дълъг от „периода на изчакване“. Счел е, че в случая отношенията по процесния застрахователен договор се регулират от КЗ, като застрахователят, който е платил застрахователното обезщетение предявява суброгационните си права към причинителя на вредата, а искът намира своето законово основание в разпоредбата на чл.410, ал.1, т.1 от КЗ и именно по този иск се е произнесъл първоинстанционния съд, като е обсъдил всички релевантни факти към него, поради което въззивният съд е намерил възражението за недопустимо произнасяне за неоснователно. Установил е, че между ответника и „Стомана индъстри” АД са съществували търговски отношения, чиито общи условия са уредени в договор от 30.05.2017 г., по които „Стомана индъстри” АД е продавало на ответника строителни продукти, като конкретните доставки са били предмет на отделни договори, за които са съставяни фактури /осчетоводени от ответника/, но последният не е заплатил уговорените за доставките суми. Навел е съображения, че в подкрепа на изложеното е представеното споразумение между страните по делото, подписано на 08.01.2020 г. и имащо характера на спогодба, в което ответникът е удостоверил факта, че в негова тежест, в качеството му на неизправен длъжник по договорите за продажба, сключени със „Стомана индъстри“ АД /съгласно три броя фактури - фактура № 118044/ 01.02.2019 г., фактура № 119090/ 06.03.2019 г. и фактура № 119119/ 07.03.2019 г./ е възникнало регресно задължение към ищеца за заплащане на сума в размер на 75 821.37 лв., представляваща платеното от последния застрахователно обезщетение на застрахования „Стомана индъстри“ АД по процесния договор за имуществено застраховане. Изхождайки от принципните постановки, относими към спогодбата е намерил, че е без значение какво е било действителното правно положение преди сключването й, при липса на възражения от страна на ответника относно действителността на самия договор за спогодба. Посочил е, че дори да се приеме, че споразумението има характер на установителен договор, следва да се има предвид, че описаните в споразумението факти, чието осъществяване се признава от страните по него, са точно тези, при 4 които съгласно чл. 410, ал. 1, т. 1 КЗ възниква регресното вземане на платилия застраховател към прекия причинител на вредата. Ето защо е достигнал до извод, че в тежест на ответника са възникнали задължения за плащане на цената за доставките по процесните фактури и тъй като ответникът не е твърдял и доказал плащането, е настъпило застрахователното събитие по процесния договор и то по време на действието на договора, поради и което искът по чл.410, ал.1 КЗ на платилия застраховател е основателен за пълния предявен размер от 75 821.37 евро, заедно с претендираната законна лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато.

Решението на въззивния съд е постановено в съответствие с очертания от ищеца, чрез подробно наведените в обстоятелствените части на редовните искова и допълнителна искова молби фактически твърдения /за сключване на договор за застраховка, по силата на който ищецът е осигурил застрахователно покритие по отношение на вземанията на застрахованото трето по делото лице към ответното дружество, произтичащи от договори за продажба, сключени в периода на валидност на полицата, настъпване на застрахователно събитие, изплащане на застрахователно обезщетение и наличие на предпоставките на чл.410, ал.1, т.1 от КЗ за встъпване в правата на застрахования до размера на платеното обезщетение и сключване на споразумение между ищеца и ответника, с което последният признава задължението и се задължава да го заплати/ и отправеното до съда искане /за осъждане на ответника да заплати сумата, представляваща сбор от изплатеното от ищеца застрахователно обезщетение/, предмет на делото.

Именно произнасянето на съда по наведените от ищеца факти /а не дадената правна квалификация на претенцията/ е релевантно при преценката за допустимостта, още повече, че в случая с оглед фактическите твърдения на ищеца, спорното право е квалифицирано и в съответствие с материалния закон. В този смисъл в случая не се установява твърдяната от касатора вероятна недопустимост на обжалваното решение, като касационно обжалване на това основание, по свързания с твърденията в тази насока, трети въпрос и по втория от въпросите /решен в съответствие с практиката на ВКС, наличието на която изключва бланкетно поддържаното основание по чл.280, 5 ал.1, т.3 от ГПК/, не може да бъде допуснато.

Касационно обжалване не може да се допусне и по останалите въпроси.

На първо място следва да се посочи, че въззивният съд не е препращал към мотивите на първата инстанция, поради което спрямо шестия от въпросите не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК.

От друга страна при постановяване на решението си въззивният съд, съобразявайки се с практиката на ВКС по приложение на разпоредбите на чл.235 и чл.236 от ГПК е дал собствено разрешение на предмета на делото, направил е собствени фактически констатации и правни изводи, като е обсъдил изключително подробно релевантните с оглед този предмет доводи и възражения на страните и е извършил самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса, предвид което не се установява поддържаното селективно основание по отношение на петия от въпросите. В решението се съдържа отговор на всяко едно от наведените във въззивната жалба оплаквания, вкл. относно възраженията за нищожност на сключеното между страните споразумение поради невъзможен предмет и липса на основание – по същество въззивният съд е приел, че такива не са направени своевременно, като изводът му /респективно отговорът на седми въпрос/ е в съответствие с дадените в ТР №1/2020 по т.д.№1/2020 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, според които съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Когато невъзможността на предмета е фактическа и не произтича от договора /както се твърди в случая/, съдът няма задължение да я разкрие, а за липсата на основание съдът не може да следи служебно, защото то се предполага съгласно чл.26 ал.2 ЗЗД и съдът е длъжен да зачете съществуването му, ако презумпцията не е оборена.