Решение № 5326 от 03.12.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5326 гр. Пловдив, 03.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Веселин Пл. Атанасов при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Веселин Пл. Атанасов Гражданско дело № 20255330104725 по описа за 2025 година

Предмет на делото са два главни положителни установителни искове срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД във връзка с чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК във връзка с чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП за прогласяване нищожността на договора за потребителски кредит и срещу „Файненшъл България“ ЕООД с правно основание чл. 143, т. 19 от ГПК във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 във връзка с чл. 138, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за предоставяне на поръчителство.

Производството е образувано по искова молба, подадена от А. З. И., ЕГН:

**********, ****************, против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление в гр. София, ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 40-46 и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, със седалище и адрес на управление в гр. София. ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 40-46, с която се иска признаване за установено, че сключеният между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД Договор за паричен заем № *******/04.12.2024 г. е нищожен, както и признаване за установено, че сключеният между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД Договор за предоставяне на гаранция № *******/04.12.2024 г. е нищожен.

Ищецът твърди, че има сключени договори с всеки от ответниците. Сочи, че е усвоил изцяло сумата по договор за паричен заем №*******/04.12.2024г. в размер на 3000лв., но не го е изплатил, както не е изплатил и сумата в размер на 1 380.50лв. по договор за предоставяне на гаранция №*******/04.12.2024г., но не дължи плащания за същата. Излага доводи, че договорите са недействителни. Отправено е искане за присъждане на разноските по делото.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в който ответникът оспорва исковата молба по основание и размер.

Излага се становище, че договорът за кредит отговаря на изискванията на ЗПК, в това число лихвеният процент и ГПР са правилно определени и приложени по договора. Излага се, че ГПР е изчислен към момента на сключване на договора за кредит и са взети предвид съществуващите към този момент ангажименти.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Файненшъл България“ ЕООД, в който ответникът сочи, че са неоснователни предявените искове. Излага се, че договорът за предоставяне на гаранция е действителен и отговаря на 1 изискванията на закона, принцип на добросъвестността и на добрите нрави.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

По делото не се спори, че между ищец А. З. И. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е бил подписан Договор за паричен заем № ******* от 04.12.2024 г., по силата на който ищеца е получил заем за сумата от 3000 лева, която е усвоил. По делото не се спори и, че между ищеца М. Д. В. и „Файненшъл България“ ЕООД е бил подписан Договор за предоставяне на поръчителство ******* от 04.12.2024. Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като съобрази и ги съпостави с приетите доказателства.

Според чл. 4 от договора за заем, страните се споразумяват, в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, заемателят да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители; банкова гаранция с бенефициер – заемодателя или одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки. Във връзка с договора за заем на същата дата и под същия номер е сключен Договор за предоставяне на гаранция с ответника „Файненшъл България“ ЕООД, с който дружеството се е съгласило да отговаря солидарно с ищцата по заема срещу възнаграждение в общ размер на 1380,50 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка в размер на 138,05 лева, като е изрично е посочено, че плащанията се извършват на заемодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД /чл. 3, ал. 3/. В чл. 2 от договора е уговорено, че договорът влиза в сила при непредставяне на някое от другите обезпечения по договора за заем.

Предвид така установените факти, съдът приема следното:

Относно недействителността на договора за заем: Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула.

Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 62,78 %, а възнаградителната лихва– 50 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 12 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Освен това, възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е установено за 2 услуга в полза на заемодателя, която е задължително условие за отпускането на заема.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК всички лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, следва да се включат в ГПР. Становището на ответниците, че дължимостта на сумата не е част от договора за заем и не е била известна към момента на сключването на договора не може да бъде споделено. В договора за заем изрично е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение, като една от предвидените възможности е с избрано от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД дружество-гарант. Ищецът се е възползвал от тази алтернативна възможност и е сключил договор за предоставяне на гаранция с втория ответник. Договорите са сключени, чрез едно и също лице, на една и съща дата, заведени са под един номер и е уговорено плащане само в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Освен това заемодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД и гарантът „Файненшъл България“ ЕООД имат качеството на свързани лица, защото при извършена служебна справка в Търговския регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД е „Изи Асет Мениджмънт“ АД. При тези данни, заемодателят е бил наясно с избора на ищеца за предоставяне на обезпечение още към момента на сключването на договора за заем. Тъй като се касае до възнаграждение за услуга в полза на заемодателя и поставена като изискване за предоставянето на заема-чл. 4, това допълнително плащане се отнася до разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение, предвид посочения в договора процент, размерът на възнаграждението и срока на заема.

Ето защо посоченият в договора за заем годишен процент на разходите не отговаря на действителния такъв. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и поконкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

В този смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.

Следователно процесният договор за заем е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Относно недействителността на договора за предоставяне на гаранция: Съгласно чл.

1, потребителят възлага, а гарантът се задължава да издаде гаранция за плащане (за изпълнение на парични задължения) в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на която да отговаря солидарно за всички задължения възникнали по договора за заем, както и за последици от неизпълнението. Този договор е акцесорен, като единствено основание за сключването му е договорът за заем и предвиденото в него задължение за предоставяне на гаранция. Предвид недействителността на договора за заем, липсва и основание за сключването на договор за предоставяне на гаранция. Възраженията на ответника във връзка с относителна му самостоятелност не могат да бъдат споделени. От постигнатите между страните уговорки не може да се изведе друга причина за сключването на договора, различна от осигуряването на обезпечение чрез гаранция.

Ето защо предявените искове са основателни и следва да бъдат уважени. По отговорността за разноски: С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, в тежест на ответниците следва да се присъдят разноските за държавна такса в размер на сумата от 259,62 лева в полза бюджета на съдебната власт по сметка на РС – Пловдив.

Ищецът е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищеца (л. 16) е посочено, че той се представлява безплатно от адвокат С. Н., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл.

38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за оказването й на безплатна адвокатска помощ.

Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска, тук следва да бъде определено в размер на сумата от 400 лева - така съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16, както и предвид практиката на СЕС от 2024г., установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от 3 предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС поради което и общият размер на адвокатското възнаграждение следва да бъде до размера на сумата от 400 лева.