Решение № 403 от 03.12.2025, Районен съд - Бяла Слатина

РЕШЕНИЕ

№ 403 гр. Бяла Слатина, 03.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БЯЛА СЛАТИНА, I-ВИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЛЮБОМИР ХР. ВЪРБЕВ при участието на секретаря Соня Анд. Ралчева като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ХР. ВЪРБЕВ Гражданско дело № 20251410100692 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, предявен от А. П. К., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. Бяла Слатина, ул.А. С. №71, общ. Бяла Слатина, обл. Враца, със съдебен адрес: гр.Бяла Слатина, ул.“Д.Б.“ №83, чрез адв.М. К. от АК-Враца, против "Електрохолд Продажби" ЕАД, ЕИК 175133827, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.Цариградско шосе №28, р-н Изгрев, сграда Изток Плаза, общ. Столична, обл. София (столица), с който се иска да се признае за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника поради изтекла погасителна давност сумата в размер на 4926,56лв. /четири хиляди деветстотин двадесет и шест лева и петдесет и шест стотинки/, от която 2113,31лв. – главница, и 2813,25лв. – лихва за периода от 04.06.1998г. до 21.01.2023г.

В исковата молба се твърди, че ищецът е собственик на недвижим имот, находящ се в гр. Бяла Слатина, ул.А. С. №69. След извършена справка в дружеството-ответник установил, че по партидата му с клиентски номер 310266282036 фигурират непогА.и задължения в горепосочените размери. Излага доводи за погасяване на посочените задължения поради изтекла погасителна давност. Предвид изложеното моли искът да бъде уважен. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, в който оспорва иска като неоснователен. Не оспорва, че между страните е налице облигационно правоотношение, чийто предмет е доставка на ел.енергия до адреса - гр. Бяла Слатина, ул.А.

1

С. №69, с клиентски номер 310266282036.

Излага доводи, че ищецът не е изпълнил задължението си съгласно чл.15, т.5 от Общите условия да уведоми ответното-дружество за промяна в собствеността на процесния имот, предвид което ответникът не е бил в състояние да издаде счетоводен документ с коректни данни относно длъжника. Предвид изложеното моли искът да бъде отхвърлен.

Претендира разноски.

В хода на производството са събрани писмени доказателства.

Настоящата съдебна инстанция, като прецени събраните по делото доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:

По делото не се спори, като е признато за доказано и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между страните е налице облигационно правоотношение, чийто предмет е доставка на ел.енергия до адреса гр. Бяла Слатина, ул.А. С. №69, с клиентски номер 310266282036.

От представените по делото писмени доказателства се установява, че ищецът е собственик на горепосочения недвижим имот.

По делото е приложена справка за задължения за продажба на електрическа енергия с клиентски номер 310266282036, неоспорена от страните по делото, от която се установява, че по партида на ищеца са начислени задължения в размер на 2113,31лв. – главница, и 2984,46лв. – лихва за периода от 04.06.1998г. до 25.06.2025г.

От гореизложената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

По отрицателния установителен иск с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК ищецът следва да докаже наличието на правен интерес от предявяването му, обуславящ допустимостта му, както и наличието на юридически факти, настъпили след посочения релевантен момент и довели до изключване или погасяване на спорното право предмет на процесните фактури, а в тежест на ответника се възлага да докаже своите правоизключващи или правопогасяващи възражения, включително и да установи осъществяването на съответните юридически факти, довели до прекъсване на давността.

Правният интерес за предявяване на исковата претенция за недължимост на процесната сума се обуславя от наличието на спор между страните относно дължимостта предвид начисляване на същата по фактури, което обосновава извода за процесуална допустимост на иска. Разгледан по същество, същият е основателен.

Погасителната давност е установена в обществен интерес. Целта е да стимулира своевременното упражняване на субективните граждански права. В правната наука погасителната давност се разглежда като правен институт, юридически факт и субективно право. Правните норми, които я уреждат, са императивни. Чрез погасителната давност на кредитора се отнема възможността да иска принудително осъществяване на своето право.

2

Това става, след като длъжникът упражни правото си да погаси с волеизявление пред съд правото на иск или правото на принудително изпълнение на кредитора поради това, че то не е упражнено в определен от закона срок от време. Тя служи за гарантиране на правната сигурност като допринася за бързото развитие и уреждане на гражданските правоотношения, което е в интерес на всички. Защитата на правата на кредитора, когато е безсрочна, създава несигурност, както между страните на гражданското правоотношение, така и в търговския оборот. След като за едно вземане не се търси защита в продължителен период от време, то се предполага, че е отпаднал правният интерес. Погасителната давност има важна функция и в осигуряването на справедливо съдопроизводство поради трудността за доказване на факти, които са се осъществили далеч назад във времето. С оглед на тези функции и голямото разнообразие на субективните права законодателят е предвидил освен общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД и по-кратки специални давностни срокове като по този начин се отчитат особеностите на различните облигационни отношения. В чл.111 от ЗЗД като изключение е установена тригодишна давност за три групи вземания, едната от които е за наем, за лихви и за други периодични плащания. Целта на определяне на специален, по-кратък давностен срок за тези вземания, е да бъде защитен длъжникът относно онези негови плащания, които са предварително известни на страните по правоотношението. Кредиторът и длъжникът в тези случаи знаят изначално времето на изпълнение. По този начин с настъпването на всеки падеж на кредитора се напомня за съществуващите задължения за периодични плащания и евентуално за наличието на неизплатени такива. Ето защо за тези вземания е предвиден по-кратък давностен срок.

Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г. от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б.

"в" от ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Според същото тълкувателно решение вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги също съдържат изброените признаци на понятието, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД и за тях се прилага тригодишна давност. Прието е, че задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт - договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер. Поради това и процесното вземане е периодично, поради което и за него по арг. чл. 111, б. "в" от ЗЗД погасителната давност е тригодишна.

Според нормите на чл. 19 от Общи условия на договорите за продажба на електрическа енергия на "ЧЕЗ България" АД потребителят е задължен да заплаща 3 потребената електрическа енергия веднъж месечно, като продължителността на срока за плащане е 10 дни. Дължимите от потребителя суми се съобщават от продавача чрез съобщение, изпращано до потребителя на адреса на обекта. Потребителите, за които периода на отчитане на потребяваното количество ел. енергия е по –дълъг от един месец, се уведомяват от продавача за дължимите суми чрез съобщение на адреса на обекта съобразно графика на отчитане. Неполучаването на съобщение не освобождава потребителя от задължението да заплати дължимата сума в срок. Съгласно чл. 35 от Общите условия, потребител, който не изпълни задължението си за плащане в срок на дължимата сума за използвана електрическа енергия, дължи обезщетение на продавача в размер на законната лихва за забава за всеки просрочен ден.

Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения /каквото е процесното за главница/, давността тече от деня на падежа. Следователно задължението на ищеца за заплащане на стойността на доставената енергия е възникнало като срочно – както вече бе отбелязано според общите условия месечните суми за ел. енергия са били дължими в 30 дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. По делото липсват доказателства за спиране течението на давността или за прекъсването, поради което погА.и по давност са всички месечни вземания, чиято изискуемост е настъпила преди повече от три години назад от датата на предявяване на исковата молба – 07.05.2025г., т. е. преди 07.05.2022г., а такова е процесното задължение за главница. С оглед погасяване на главното задължение за главница в размер на 2113,31лв., погА.о е и акцесорното задължение за лихви за забава в размер на 2813,25лв.

Предвид изложеното искът се явява основателен и следва да бъде уважен.

По отговорността за разноски:

При този изход на спора право на разноски има единствено ищецът на основание чл.78, ал.1 от ГПК. Видно от приложените по делото доказателства – ищецът е сторил разноски в размер на 197,06лв. – за държавна такса, и 1000,00лв. – за адвокатско възнаграждение.

С отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

По отношение на размера на адвокатското възнаграждение настоящият състав намира, че при разрешаването на спора следва да бъде взето предвид Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, според което приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл.101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях.

Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо 4 от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на "легитимни цели".

Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101, пар. 1 ДФЕС и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер понисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по см. на чл.101, пар.1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл.101, пар.1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.