Определение № 471 от 09.05.2023, Окръжен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 471 гр. Велико Търново, 02.05.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в закрито заседание на втори май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станислав Стефански

Членове:

Еманоел Вардаров

Явор Данаилов като разгледа докладваното от Явор Данаилов Въззивно частно гражданско дело № 20234100500319 по описа за 2023 година

Производството по делото е по реда на чл. 274-279 ГПК.

Постъпила е частна жалба от Г. В. В. против Определение № 50/22.02.2023 г. по гр.д.

№ 64/2023 г. по описа на РС – Луковит, с което е прекратено производството по исковата молба с вх. № 11258/12.12.2022г., поради недопустимост на предявения иск.

Жалбоподателят изразява несъгласие с атакуваното определение, като счита същото за неправилно. Счита, че ЗЗДискр осигурявал на защита срещу всички форми на дискриминация и съдействал за нейното предотвратяване на всяко лице, независимо дали е лишено от свобода или не, правото на равенство пред закона, както и ефективна защита срещу дискриминацията. Счита обжалваното определение за постановено в противоречие материалния закон – с Конституцията на РБ и ЗСВ, чл.6 от ЕКПЧОС, както и в противоречие с процесуалния закон и трайната практика на съдилищата. Посочва като защитен признак личното си положение на лишен от свобода, сравнявайки се с друго лице по други дела от такъв род. Моли съда да отмени атакуваното определение и да върне делото на районния съд за продължаване на производството.

Великотърновският окръжен съд, като взе предвид изложените в частната жалба доводи, данните по делото и разпоредбите на закона, намира следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице и е допустима. Разгледана по същество, въззивният съд намира жалбата за неоснователна, поради следните съображения:

С обжалваното Определение № 50/22.02.2023 г. по гр.д. № 64/2023 г. по описа на РС – Луковит, съдът е прекратил производството, образувано по исковата молба с Вх.

№11258/12.12.2022 г. (депозирана в Районен съд Ловеч) на Г. В. В. срещу Районен съд Ловеч, поради недопустимост на предявения иск. Съдът е мотивирал обжалвания акт с аргумента, че изложените обстоятелства от ищеца в исковата молба не сочат на проява, осъществяваща състава на забранена от закона дискриминация, като твърденията му в исковата молба не могат да обосноват правния му интерес от провеждане на исково производство по чл.71, ал.1 от ЗЗДискр.

Така изложените мотиви на РС Луковит се споделят напълно от настоящия въззивен състав на Окръжен съд – Велико Търново, като в допълнение следва да се изложи следното:

Ищецът Г. В. е предявил искове срещу Районен съд Ловеч с посочено правно 1 основание чл. 71, ал. 1, т. 1 – т. 3 от Закона за защита от дискриминацията.

Като обстоятелства, на които основава искът си, ищецът сочи, че е лишен от свобода поради изпълнение на наказание в Затвора Ловеч; предявил искова молба по реда на чл. 71, ал. 1 ЗЗДискр пред Районен съд Ловеч, по повод на която било образувано гр.д.№2193/2019 г. по описа на този съд; производството по делото приключило пред първа инстанция и било решено от състав на съда.

Ищецът твърди, че възможността му да обжалва съдебния акт на първоинстанционния съд, от който не бил доволен, била преградена от съдията, която указала на ищеца да внесе държавна такса за въззивно обжалване в нарушение на чл. 75, ал.

2 ЗЗДискр. Прави сравнение с други искови производства по реда на този закон, заведени от него пред други районни съдилища в страната, по които от него не е изисквана държавна такса. Посочва и друго лице, лишено от свобода, на което същият съдебен състав на Районен съд Ловеч за въззивна жалба по реда на ЗЗДискр не е изисквал заплащане на държавна такса.

Ищецът счита, че недопускането до въззивна проверка на жалбите му представлявало дискриминационно отношение, което му е причинило неимуществени вреди, чиято обезвреда претендира. Защитеният признак, на който се позовава, е „лично положение“, изтъквайки, че други лишени от свобода (в сходно на неговото положение) са имали възможност на безплатен въззивен контрол, а той е бил лишен от такъв, с което било ограничено правото му на достъп до съд.

Изложените в исковата обстоятелства от ищеца Г. В. В. сочат на предявени искове с право основание чл.71, ал.1 от ЗЗДискр, при което основателността на първия главен иск за установяване на нарушение на правата на ищеца по ЗЗДискр обуславя основателността и уважаването на обусловения от него като материална предпоставка иск за присъждане на обезщетение за вреди.

Законът изисква като предпоставка за допустимост на всеки установителен иск /включително и на предявеният от ищеца Г. В. В. установителен иск по чл.71, ал.1, т.1 от ЗЗДискр/, интереса от установяването, защото само чрез изискването на интерес от установяването могат да се обособят от безчетната маса граждански правоотношения тия, които се нуждаят от съдебно установяване, като същевременно се очертаят и лицата, легитимирани да ги търсят – Проф. д-р Ж.С., Българско гражданско процесуално право, София 1994, стр.181. Изложените твърдения на ищеца обаче, не обосновават интересът му от предявения главен установителен иск по чл.71, ал.1, т.1 от ЗЗДискр, тъй като същите твърдения не сочат на дискриминационна проява, а са описание на извършени процесуални действия на съда и страните по развило се пред съд съдебно производство по реда на ГПК.

Доводите на жалбоподателя Г. В. В. са неоснователни.

В производствата по гражданските дела се прилагат правилата на ГПК, които са подчинени на основни принципи – дължимост на съдействие по чл.2 от ГПК, добросъвестност по чл.3, както и на основни начала – законност по чл.5, диспозинитво начало по чл.6, служебно и състезателно начало по чл.7 и чл.8, равенство на страните по чл.9, установяване на истината по чл.10, публичност и непосредственост по чл.11, вътрешно убеждение и разглеждане на делата в разумен срок по чл.12 и чл.13 от ГПК. Всички тези принципи и основни начала са залегнали и в правилата за разглеждането на делата пред 2 съответната съдебна инстанция, включително и чрез правото на страните да се обжалва всеки акт на съда, който слага край или препятства развитието на производството. На обжалване е подлежал и актът на съда за връщането на въззивната жалба на ищеца Г. В. по посоченото в исковата молба гражданско дело. След като указанията на съдията по съответното дело са били незаконосъобразни, ищецът е имал право да обжалва акта на съда, който прегражда понататъшното развитие на делото – чл.262, ал.3 от ГПК, Дял втори „Обжалване на решения и определения, отмяна на влезли в сила решения“, Глава двадесета „Въззивно обжалване“.

Според разпоредбата на пар.1, т.7 от ПЗР на ЗЗДискр, неблагоприятното третиране е всеки акт, действие или бездействие, който пряко или непряко засяга права и законни интереси. Правото на обжалване на съдебен акт не се дава от съдията по конкретното дело, каквито са твърденията на ищеца в исковата му молба, а произтича от закона – в случая ГПК. След като е предвидена от ГПК възможността на ищеца да обжалва съдебния акт на първоинстанционния съд, от който не е бил доволен и е преграждал правото му на защита, пътя на делото не може да се прегради от съдията, който го е разглеждал, с указанията за ищеца да внесе държавна такса за въззивно обжалване.

По този начин уредени правата на страните в съдебните производства по реда на ГПК, изключват проявата на каквато е да било неблагоприятно третиране по смисъла на ЗЗДискр от страна на съда или страните по делото, още по-малко по признак „лично положение“, при установената в ГПК равна възможност на всяка страна да обжалва актовете на съда. Разглеждайки конкретното дело, между конкретни страни по него, съдът няма задължение да съобразява и да дава защита на чужди права, незаявени по реда на ГПК.

Поради това и твърдението на ищеца, че разпореждане на съда в производство по разглеждане на гражданско дело по реда на ГПК е проява на неблагоприятно третиране и дискриминация по ЗЗДискр спрямо страна по същото това дело, по никакъв начин не може да обоснове правен интерес от предявяване на иск по чл.71, ал.1, т.1 от ЗЗДискр за установяване на нарушение по този закон, и то конкретно против посочения ответник – Районен съд гр.Ловеч.

Твърдяното от ищеца като нарушение на процедура по ГПК при разглеждане на конкретно гражданско дело, попада извън обхвата на чл.2 от ЗЗДискр, чиято цел е равенство в третирането и във възможностите за участие в обществения живот, а не в конкретно съдебно производство, образувано и развило се по реда на ГПК, сравнено с други такива производства. Според разпоредбата на чл.4, ал.2 от ЗЗДискр, пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал.1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними и сходни обстоятелства.

В случая, освен, че не се разкрива неблагоприятно третиране по ЗЗДискр, в исковата молба не се посочват от ищеца и такива „сравними и сходни обстоятелства“, по смисъла на ЗЗДискр. Ищецът твърди, че е бил поставен в положение на неблагоприятно третиране и неравнопоставеност спрямо други лица, изтърпяващи наказание лишаване от свобода, като на него му е указано по конкретно гражданско дело да внесе държавна такса за въззивно обжалване на решението, а в други съдебни производства и на други страни – не били давани такива указания.

Пряката дискриминация следва да се установи след сравняване на реално настъпилите за дискриминираното лице вреди с положението на друго конкретно или хипотетично определено лице, поставено в ситуация, идентична на тази на неравно 3 третиране, което обаче не е носител на защитния признак. Конкретните съдебни производства с конкретни страни по тях, развили се по реда на ГПК и постановените актове по процедурата или по съществото им, не могат да се приемат като такива „сравними и сходни обстоятелства“, по смисъла на ЗЗДискр. Съдебната практика по делата не може да се сочи като „сравними и сходни обстоятелства“ по смисъла на ЗЗДискр, при които да се преценява дали едно лице по конкретно гражданско дело е третирано по-неблагоприятно от друго лице и по друго конкретно дело. Или, в конкретния случай и от изложените в исковата молба обстоятелства от ищеца, по никакъв начин не може да се открои причинна връзка между защитен признак, вреда и различие в третирането.

Предвид изложеното, въззивният съд намира частната жалба за неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

Така мотивиран, Великотърновският окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № № 50/22.02.2023 г. по гр.д. № 64/2023 г. по описа на РС – Луковит, с което съдът е прекратил производството, образувано по исковата молба с Вх. №11258/12.12.2022 г. (депозирана в Районен съд Ловеч) на Г. В. В. срещу Районен съд Ловеч, поради недопустимост на предявения иск

Определението подлежи на обжалване пред ВКС в едноседмичен срок от връчването му на ищецът.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4