Решение № 1790 от 30.01.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 1790 гр. София, 30.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20251110100755 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.

Ищецът В. П. Д. твърди в подадената на 06.01.2025 г. искова молба, че е сключил с ответницата Р. Л. П. договор за наем на 02.07.2023 г. на следния недвижим имот, а именно: апартамент № 10, находящ се в гр. София, ж.к. „**“, бл. 27, вх. А, ет. 5, срещу наемна цена 520 лв., за срок от една година. Въпреки изтичането на срока и дори въпреки получаването на покана да освободи имота на 07.11.2024 г. ответницата не освободила жилището. Ето защо ищецът моли съда да осъди ответницата да опразни имота от свои вещи и да върне на ищеца върне държанието върху наетото жилище. Претендира разноски.

Ответницата Р. Л. П., чрез особения представител адв. Ц. Х., оспорва иска. Оспорва да е възникнало наемно правоотношение и договорът да е подписван от ответницата.

Оспорва договорът да е прекратен с предизвестие. Моли за отхвърляне на иска. Прави възражение за прекомерност на хонорара за адвокат на ищеца.

Съдът, като обсъди доводите на страните и доказателствата по делото съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По иска с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД

По делото е представен договор за наем на 02.07.2023 г. на недвижим имот, а именно: апартамент № 10, находящ се в гр. София, ж.к. „**“, бл. 27, вх. А, ет. 5, сключен от ищеца и от лице, подписало ответницата, за срок от 12 месеца, при наемна цена 520 лв. мес. и консумативните разноски.

Съгласно приетото като неоспорено от страните и кредитирано от съда като компетентно изготвено заключение на в.л. Т. по съдебно-почерковата експертиза подписът 1 за ответницата е положен от самата нея, поради което и съдът приема, че страните са валидно обвързани от облигационно отношение по договор за наем.

Съгласно чл. 22, б. „а“ от договора с изтичане на срока му при липсата на предизвестие 1 месец преди крайния срок, договорът се счита продължен за неопределен срок. Същото е и правилото на чл. 236, ал. 1 ЗЗД.

В контекста на изложеното трябва да бъде осъществена преценка правоотношението между страните е прекратено.

Прекратяването на облигационната връзка може да стане чрез разваляне. То може да бъде последица както на изрично съглашение, постигнато между страните, че всяка изправна страна ще може едностранно да се откаже от договора (със или без предизвестие), ако другата страна виновно не изпълни еквивалентната престация, което е поела, така и в случаи на отсъствие на такова, чрез упражняване на правата на изправната страна по силата на чл. 87 ЗЗД (която разпоредба е диспозитивна) с писмено едностранно предизвестие.

Прекратяването на облигационната връзка може да стане и поради упражняване на предвидено в закона или в договор право на едната страна едностранно да го прекрати и без невиновно поведение на другата, в случая при договора за наем – с едностранно предизвестие. Съгласно чл. 238 ЗЗД когато договорът за наем е без определен срок, всяка от страните може да се откаже от него, като предизвести другата един месец по-рано.

В случая с нотариална покана, връчена на ответницата на 07.11.2024 г., ищецът е направил изявление за разваляне на договора (именно на процесния договор,защото макар в поканата да не е посочена датата на сключване на договора за наем, е описан подробно процесния имот, а твърдения и доказателства между страните да има друго наемно договорно правоотношение за процесния имот освен това по договора от 02.07.2023 г. по делото няма), като е дал 7-дн. срок на ответницата да освободи имота и да подпише приемопредавателен протокол с ищеца за предаване на държането му. В поканата се твърди неизпълнение на задължение за предаване на държането на имота след прекратяване на договора поради изтичане на срока, но, както се посочи по-горе, съгласно чл. 14, б. „а“ от договора наемателката няма такова задължение – след изтичане на срока наемното правоотношение е продължило в договор за наем с неопределен срок. Приложима е обаче хипотезата на чл. 14, б. „а“ от договора – договорното правоотношение се прекратява с изтичане на 1-месечно предизвестие. За такова предизвестие следва да се приеме именно и нотариалната покана, с оглед на формулираното в нея искане за връщане на държането на имота. Така, считано от 08.12.2024 г. договорът е прекратен.

С оглед на горното и на осн. чл. 233, ал. 1 ЗЗД в полза на ищеца се е породило право да иска връщане от ответницата на наетия имот. Задължението на последния е не просто за опразване на наетия имот от движимите си вещи, които може да държи там, и в изоставяне на имота, а в предаването на фактическата власт на наемодателя. Следователно връщането е двустранен акт на наемателя и наемодателя, който следва да се предприеме по инициатива на наемателя. По делото липсват данни, че ответницата е върнала на ищеца процесния имот.

С оглед така формираните изводи съдът намира, че искът е основателен и следва да 2 бъде уважен.

По искането за допускане на предварително изпълнение на решението:

С молба от 28.10.2025 г. ищецът е поискал допускане на предварително изпълнение на решението по делото.

Молбата е основателна. Съгласно чл. 242, ал. 2, т. 3 ГПК съдът може да допусне по искане на ищеца предварително изпълнение на решението и когато от закъснението на изпълнението може да последват значителни и непоправими вреди за ищеца или самото изпълнение би станало невъзможно, или значително би се затруднило.

Продължаващото оставане на ответницата в имота повече от година след прекратяването на договорното правоотношение причинява значителни вреди от имуществен характер. Следва да се има предвид, че, освен че ответницата не заплаща наемна цена за ползването на имота, но и, че уговорената в прекратения договор цена от 520 лв. е доста под пазарните наеми в столицата в момента, като разликата между средните пазарни наеми и тази цена, която ответницата дори и не плаща, съставлява една непрекъснато нарастваща имуществена вреда за ищеца, който е лишен от възможността да търси нов наемател за имота си. По тази причина и предварително изпълнение следва да бъде допуснато.

По разноските:

С оглед изхода на делото право на разноски има ищецът, тъй като ответницата към датата на исковата молба е била в неизпълнение по претенцията.

Ищецът е претендира разноски от 249,60 лв. за държавна такса, 1700 лв. за адвокатски хонорар по делото, 450 лв. за депозит за особен представител, както и 450 лв. за връчване на нотариална покана и хонорар за адвокат за изготвяне на поканата.

Последната сума не попада в обхвата на чл. 78 ГПК, това са разноски, претърпени преди процеса – те могат да се претендират по исков ред, с иск, какъвто по делото не е предявен.

По отношение на адвокатския хонорар насрещната страна е направила възражение за прекомерност.

Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Последната норма препраща към Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - дв, бр. 14 от 2025 г.), в която са определени минимални размери, но този нормативен акт е приет от Висшия адвокатски съвет.

Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските 3 възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.

При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни, нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.

Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката, достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 7200 лв.

При нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30 дни на година за почивка за адвоката), това прави около 98,70 лв./час.

Съдът намира, че консултацията на клиента и събирането на доказателства преди процеса е отнела 4 часа, изготвянето и депозирането на исковата молба – 3 часа, депозиране на допълнителни молби и бележки – общо 1,5 часа, по 2 часа за подготовка и участие в двете съдебни заседания, общо 12 часа. С оглед установената съдебна практика, типовия характер на спора, липсата на правна сложност, дейността на адвоката се свежда до общо 12,5 часа труд, респ. възнаграждението му общо трябва да бъде 12,5х98,70=1233,75 лв. Това е непрекомерният размер на възнаграждението за адвокат. Общо разноските на ищеца, които ответницата следва да му заплати, са 1933,35 лв., в евро – 988,51 евро.

4

На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 77 ГПК ответницата следва да заплати на съда сумата от 500 лв., депозит за почеркова експертиза, в евро – 255,64 евро.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА Р. Л. П., ЕГН **********, да опразни от свои вещи и върне на основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД н а В. П. Д., ЕГН **********, по прекратен договор за наем от 02.07.2023 г. г., държането на следния имот: апартамент № 10, находящ се в гр. София, ж.к.

„**“, бл. 27, вх. А, ет. 5, както и да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 988,51 евро, разноски, сторени в производството.

ДОПУСКА на основание чл. 242, ал. 2, т. 3 ГПК предварително изпълнение на решението в частта на уважения иск за опразване и предаване държането на имота.

ОСЪЖДА Р. Л. П., ЕГН **********, да заплати в полза на Софийския районен съд, на осн. чл. 77 ГПК вр. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 255,64 евро, разноски за вещо лице.