Определение № 1903 от 21.06.2024, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно частно наказателно дело 3648/2024
- Вид
- Определение № 1903
- Подписан
- 21.06.2024
- В сила
- 21.06.2024
- Състав
- Андрей Ангелов, Цветомила Данова, Биляна Марин Вранчева
Цитирани разпоредби
- чл. 146, ал. 1 · Наказателен кодекс
- чл. 147, ал. 1 · Наказателен кодекс
- чл. 250-252 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 250, ал. 1 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 250, ал. 1, т. 1 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл.250, ал.4 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 250-252 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 250-252 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 341, ал. 1 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 81 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 81, ал. 1 · Наказателно-процесуален кодекс
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1903 гр. София, 21.06.2024 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XIV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Андрей Ангелов
Членове:
Биляна М. Вранчева
Цветомила Данова като разгледа докладваното от Цветомила Данова Въззивно частно наказателно дело № 20241100603648 по описа за 2024 година
Производството е по реда на глава ХХІI от НПК, вр. чл.250, ал.4 от НПК Образувано е по постъпила частна жалба от Е. Н. Й. срещу разпореждане от 29.04.2024 год. постановено по НЧХД № 5071/2024 год. по описа на СРС, НО, 9-ти състав, с което на основание чл. 250, ал. 1, т. 1 НПК е прекратено наказателното производство, образувано по тъжба от Е. Н. Й. срещу И.С.Г. по обвинение за извършено от него престъпление по чл. 146, ал. 1 и по чл. 147, ал. 1 НК.
В жалбата срещу атакуваното разпореждане на съда се излагат аргументи за явна тенденциозност на съдебния състав. Посочва се, че постановеното от районният съд разпореждане не почива на факти и обстоятелства, описани в тъжбата, тъй като подсъдимия бил квалифициран като политик, като се споменавали лица, които не изпитвали чувства на привързаност и симпатии към него. Твърди се, че изводите на съда са преждевременни, като въпроса дали е осъществен състав на престъпление или не, следва да бъде обсъден при постановяване на крайният съдебен акт. По изложените съображения частния тъжител моли атакуваното разпореждане на първоинстанционният съд да бъде отменено, а делото да бъде върнато на друг съдебен състав от СРС по компетентност, за продължаване на съдопроизводствените действия.
Към частната жалба има приложено и доказателство за платена държавна такса.
По делото е постъпило и становище от И.С.Г. чрез неговият адвокат Ж.Й. – САК по повод на подадената частна жалба. В становището се посочва, че атакуваното разпореждане е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, като взе предвид доводите на жалбоподателя и релевираното искане, въз основа на материалите по делото и закона, приема за установено следното:
Производството пред първоинстанционният съд е инициирано по повод тъжба от Е.
Н. Й. срещу И.С.Г., с твърдения, че Г. на 12.02.2024 год. в профила си във Фейсбук е написал, че ще заведе дела срещу Й. и министър А.С., след което ги е нарекъл лъжци, 1 политически боклук и отпадък. В тъжбата е посочено още, че на 17.02.2024 год. в сайта на Нова телевизия е била отразена и друга публикация от страна на г-н Г. в неговата фейсбук страница, в която тъжителя Й. и министър С. са били наречени лъжци, като е цитирана репликата „По този начин те се опитват да отклонят вниманието от разпада на държавата, който предизвиква собствената им крадливост и некадърност“. Чрез тези думи и изрази, тъжителят Й. е посочил в тъжбата, че се увреждат честта и доброто му име в обществото, поради което е предявил и граждански иск за неимуществени вреди в размер на 5 000 лв. /пет хиляди лева/.
С разпореждане от 29.04.2024 год. съдията-докладчик е счел, че са налице основанията по чл. 250, ал.1, т. 1 НПК, тъй като тъжбата била недопустима, а от съдържанието й не можело да се направи извод за извършено престъпление. Според първия съд от съдържанието на посочените думи и изрази не можело да се направи извод за кого точно са били предназначени, като са посочени имена на политици и магистрати, които според първоинстанционният съдебен състав също биха могли да се припознаят и асоциират с посочените в тъжбата думи и изрази. На следващо място, първият съд в детайли в обсъдил всяка една от посочените от тъжителя публикации, които според него са засегнали неговата чест и достойнство. По-нататък в мотивната част на атакуваното разпореждане първостепенния съд е посочил, че разгласяването на мнение или субективна оценка не могат да осъществят състав на престъпление, доколкото не са обвързани с конкретни факти и обстоятелства, които биха могли са засегнат отрицателно общественото мнение за дадена личност. В тази връзка първият съд застъпва становището, че в обсега на политическата обстановка към момента в страна, макар и по-експресивно заявена позиция или лично мнение, е част от свободата на словото, която се закриля от държавата, закона и КЗПЧОС. Поради изложените съображения, първоинстанционният съд е прекратил като изначално недопустимо производството по НЧХД № 5071/2024 год. по описа на СРС, НО, 9-ти състав.
При така изложената конкретика, настоящата въззивна инстанция, следва да уточни, че в производството по дела от частен характер, тъжбата има характер на обвинителен акт, поради което законът предоставя изисквания към нейното съдържание, които са минимални, но задължителни. Те са посочени в чл. 81, ал. 1 от НПК. Тази норма регламентира, че тъжбата трябва да е писмена и да съдържа данни за подателя, за лицето, срещу което се подава и за обстоятелствата на престъплението. Без съмнение изискванията, визирани в чл. 81, ал. 1 от НПК, касаещи реквизитите на тъжбата, представляват гаранция, както за действителната воля на тъжителя, така и за правото на защита на лицето, срещу което е подадена тъжбата, поради което имат императивен характер. За да може една тъжба да сезира съда валидно, тя, съгласно цитираната разпоредба, освен че трябва да бъде писмена и да съдържа данни за подателя и за лицето, срещу което се подава, следва да описва обстоятелства, сочещи на престъпление по НК, което се преследва по тъжба на пострадалия, т.е. за престъпление от частен характер. Съдът, на когото е възложена проверката за редовността на тъжбата, не би могъл да установи дали изложените в тъжбата факти сочат на престъпление, ако не си изясни кое е конкретното престъпление. Без да направи такъв извод, съдът не би могъл да прецени и дали съобщеното в тъжбата престъпление е такова, което се разглежда по този процесуален ред.
Тук е мястото да се отбележи, че според въззивния съд, ако съдията-докладчик счете, че тъжбата не отговаря на изискванията на чл. 81 от НПК, е задължен да укаже на частния тъжител в какво се изразява недостатъка в този процесуален документ като 2 му даде съответен подходящ срок да го отстрани, ако това е обективно възможно, и чак тогава, ако не съблюдава това свое задължение, да прекрати наказателното производство на осн. чл. 250, ал. 1 НПК.
Не може да се отрече, че процесната частна тъжба съдържа данни, и то в достатъчна степен както за субекта, който се е счел за обиден или оклеветен /Е. Н. Й./, така и за лицето, срещу което е насочена /И.С.Г./, за датата на извършване на деянията /12.02.2024г. и 17.02.2024 г./ за мястото /на личната фейсбук страница на Г. /, а също и възприетите от тъжителя като накърняващи личната му чест и достойноство думи и изрази: / „лъжци, политически боклук и отпадък“, както и „….„По този начин те се опитват да отклонят вниманието от разпада на държавата, който предизвиква собствената им крадливост и некадърност“….“. /.
По-насетне, за да обоснове крайния си извод, първостепенният съдия е счел, че описаното в тъжбата не може да бъде субсумирано под обективните и субективни елементи на твърдяното престъпление "обида" или „клевета“, тъй като изложените твърдения имали оценъчен характер, а самият частен тъжител не следвало да се припознава в съдържанието на инкриминираните думи и изрази, тъй като не е посочена по категоричен начин неговата личност.
Настоящият въззивен състав счита, че обекта на защита, охраняван от наказателната норма при престъпленията по Глава ІІ, Раздел VІІ от Особената част на НК, а именно правото на лична чест и достойнство на отделния субект, пряко противостои свободата на словото, правото на мнение, разпространявано чрез слово, провъзгласено в КЗПЧОС (чл. 10) и конституционно гарантирано (чл. 39-41 от Конституцията на РБ). Изхождайки от него, личната чест и достойнство на отделния субект, пряко противостои свободата на словото, правото на мнение разпространявано чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин, провъзгласено в ЕКЗПЧОС (чл. 10) и конституционно гарантирано (чл. 39 от Конституцията на РБ). В такава насока са както решенията на националните ни съдилища – р. № 363 от 01.07.2002 г. по н. д. № 241/2002, II н. о. на ВКС, така и на международните съдилища - Решение от 24.02.1997 г. "ДЕ ХАЙС И ГАЙСЕЛС СРЕЩУ БЕЛГИЯ“, както делото „ХЕНДИСАЙД СРЕЩУ ОБЕДИНЕНОТО
КРАЛСТВО“ и др. В тях ЕСПЧ приема,че ”...свободата на изразяване на мнения е приложима не само по отношение на информация или идеи ,които се възприемат благоприятно или се разглеждат като безобидни или неутрални, но също така и за изявления,които се възприемат като оскърбителни,шокиращи или смущаващи от държавата или от част от обществото”.
Тук следва да бъде посочено, че границата за упражняване на това право с оглед общите правила е свързана с упражняването на личните права и свободи на останалите лица. Така накратко може да се обобщи, че правото на свободно изразяване на мнение граничи с правото на лична чест и достойнство на другия, по отношение на когото се изказва мнението. Изхождайки от тази принципна позиция следва да се анализира дали при депозиране на определено мнение, свързано с личността на определено лице, сме в хипотеза на правото на свободно изразяване или при упражняването на това право изказващия се е прекрачил горепосочената граница и е нарушил правата на насрещния, засягайки честта и достойнството му.
Престъплението по чл. 146, ал. 1 НК запретява под страх от наказателна отговорност изричането или извършването на нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие. От тук следва, че обидата е съзнателно, целенасочено унижаване чувството на лично достойнство на пострадалия чрез думи 3 и/или действия, които по своето съдържание противоречат на изискванията за морално благоприличие и добрите нрави /в такава насока е и р. № 20 от 14.07.1998 г. по к. д. № 16/98 г. на КС на РБ/. От обективна страна авторът на обидата си служи с словесна информация под формата на мнение, оценка, метафори или епитети, които не съдържат проверими факти от обективната реалност, а субективно личностно виждане.
В процесния казус СРС е разсъждавал по същество на твърдяното престъпление относно думите, които са засегнали правата на частния тъжител, като е приел, че съдържателната част на същите има единствено оценъчен характер за тъжителя. В настоящия случай инкриминираните думи и изрази „лъжци, политически боклук и отпадък“ съгласно етимологията на думите, а и съблюдавайки константната съдебна практика в тази насока, биха могли да бъдат субсумирани като престъпление по чл. 146 НК. Освен изброеното, за да бъде съставомерна обидата е необходимо обидните изрази да са възприемат от пряко или опосредено от обидения /р. 664 от 1972 г., I н. о. /, което в конкретния случай действително се твърди, а именно че тъжителят Й. пряко е възприел отправените към неговата личност думи и изрази.
На следващо място, аргументирайки изводите си за липса на описано в тъжбата престъпление, съдията-докладчик е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В производството по чл. 250, ал. 1 НПК, съдиятадокладчик няма правомощие да проверява доказателствената съвкупност и съобразно нея да решава въпросите, свързани със съставомерността на деянието. Също така не е допустимо да се подлага на преценка обосноваността на депозираната тъжба и да бъдат правени евентуални заключения въз основа на анализ на изложението и доводите на тъжителя по повод твърдените за осъществени спрямо него престъпни деяния, тъй като това отново е свързано с дейност по преценяване на основателността на въведените оплаквания (арг. р.281-2011-ІІ н.о.). В рамките на преценката дали описаното в тъжбата деяние покрива белезите на престъпление по НК, съдията-докладчик следва да изхожда единствено от посоченото от тъжителя и да прецени налице ли са описани отделните елементи на фактическия състав на престъпното посегателство. Изводът по чл. 250, ал. 1 НПК относно това дали тъжителят е описал или не престъпно деяние, следва да се основава единствено на твърденията му за осъществените от подсъдимия действия. От друга страна, ако всички факти и обстоятелства описани в тъжбата водят до извода за евентуално извършена престъпна деятелност, то съдът преди постановяване на крайния си съдебен акт по делото, следва да прецени извършени ли са твърдените от тъжителя деяния, съставлява ли някое от тях престъпление и ако да, следва ли деецът да носи наказателна отговорност за него. Наличието и само на едно описано деяние, за което да се описват белези на престъпление, задължава съда да проведе съдебното производство до постановяване на краен съдебен акт. Дали твърдяното наличие на някои или всички от тези заявени в тъжбата изказвания/изрази се доказва, както и дали от това следва понасянето на наказателна отговорност, първоинстанционният съд следва да прецени с крайния си акт по делото въз основа на материалите по делото и техния анализ.
Разпечатката съдържа 25 от 38 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/bbd8a186-2709-4851-8f64-6ba6af1613b4